"Само истински учените продължават да се учат, невежите предпочитат да поучават."

Славянски пантеон

Славянският пантеон обхваща онези свръхестествени сили, които притежават характеристиките на богове в същинския смисъл на това понятие. Не бива в пантеона да бъдат включвани различните духове, демони, антропоморфизирани природни обекти, приказни същества и персонификации.
В пантеона обикновено не се включват и по-старите индо-европейски, балто-славянски и панславянски култови образи, характерни за еволюиралите анимистични и тотемистични дорелигиозни вярвания.
С други думи пантеон, така наричаната от древните славяни сварга (небе), представлява съвкупността от сравнително усъвършенствани във философско отношение, комплексни, одухотворени свръхестествени сили, характерни за езическите вярвания на славяните допреди тяхното покръстване.

Според славяните, божествата са били по-съвършени от човека същества, които са знаели, можели и имали повече. Поради тези си качества те са можели да контролират и изменят материалния свят, да насочват човешкото битие и да моделират обстоятелствата в него. Така, ако човек ги уважавал достатъчно, ако ги почитал по установения от традицията начин, ако следвал предписанията им, те го закриляли и му помагали, а в противен случай всячески го затруднявали, причинявайки му множество вреди. Поради това вярване славяните виждали зад всяка беда проява на божието възмездие и възприемали несгодите като предупреждение, че са поели по грешен път. Ако пък родът благоденствал, ако реколтата била изобилна и липсвали неприятности, те били сигурни, че живеят в съгласие с божествения закон, т.е. в хармония с природата.

 

Белобог (Бялбог, Белун, Беловит, Bialobog, Belobuh)

Белобог е едно от архаичните славянски божества. Това е богът на светлината, носителят на доброто, на щастието и късмета, на плодородието и изобилието. Белобог е абсолютен противовес на мрака, на злото, на нещастията, на всички отрицателни явления и емоции. Вероятно в началото той е бил божество от особена важност, свързвано с древната славянска космогония, като един от световните демиурзи и изначален противник на бога на злото - Чернобог. С времето и развитието на езическите вярвания той постепенно губи своята важност, макар да се запазва уважението към него. В късния славянски култ, Белобог е един от спътниците на слънчевия бог Даждбог. Белобог е персонификация на слънчевата светлина, топлината и живота като цяло. Селяните са вярвали, че Белобог тайно следи за житата им и ако го почитали, дори им помагал в земеделската работа, особено при жътва.

 

Велес (Волос, Влас, Weles)

Славянският бог на мъдростта, магията, познанието, уменията, изкуството, скотовъдството, покровител на стадата и оттам - на богатството (колкото по-голямо стадо има човек - толкова е по-богат!).
Етимологията на името е твърде несигурна. Името му се свързва с влас - косъм, козина, т.е. "облечен в кожи", "скотовъдец". Някои го извеждат от власть (власт, мощ) и власти (владея, притежавам, господствам). Формата Велес, пък, очевидно би могла да произхожда от корена вел-, веле-, т.е. голям, велик, могъщ.
Велес обитава приказна градина някъде на края на земята, точно на входа на Долната земя, където обитават навите - душите на умрелите хора. Така той също влиза в ролята на бог на мъртвите, ала символизира философските аспекти на смъртта, в качеството й на стадий от прераждането, на резултат от завъртането на жизнения цикъл. Разбира се тук "прераждане" означава универсално трансцендентално преминаване от едно същностно състояние в друго, като развитие по права линия, а не в кръгова цикличност, както е в източната философия. Вероятно именно Велесовите владения славяните са наричали Рай - термин, известен още от предхристиянския период, зад който стояла представата за вечно зелена, богата, отрупана с плод градина на топлина и блажен покой. Велес може да бъде оприличен донякъде на кеметския (древноегипетския) бог на смъртта, прераждането и обновлението, Осирис. Това оприличаване, обаче, ще е ограничитилно, тъй като голяма част от характеристиките (оплодителни, плодотворни) на Осирис са присъщи на славянския Ярило, а не на Вeлeс. Велес не е партньор на злата богиня на смъртта Мора, а по-скоро е нейна опозиция и алтернатива на повелителя й Чернобог - бог на подземния свят, на смъртта, злото и тъмнината. Според древните вярвания, след смъртта душите на праведните, на достойните хора се преселвали във Велесовите селения, в Рай, докато грешните били отвеждани от Мора в мрачния студен свят на Чернобог, където ги очаквали вечни страдания.

 

Даждбог (Дажбог, Дайбог, Дажбу, Dabog)

Славянският бог на слънцето, който дава небесната светлина и топлина, дарява живот и плодородие. В тази връзка се извежда и самото име - от старославянското дати - давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод; и повелителната му форма дажд (дай, дари); т.е. "Даващ бог", "Даряващ бог" или "Дайбог", "Дайбоже". Според някои автори името трябва да се обясни с древноиранското даги - горя, обгарям.
Даждбог е представен като красив млад златоглав късобрад мъж, който всяка сутрин подкарва своята небесна колесница, теглена от дванайсет коня, и осветява света с кръглия си златен щит (символиращ слънчевия диск).
В по-късната славянска митология, когато Белобог и Чернобог са загубили своето централно религиозно значение, Белобог, като олицетворение на слънчевата благодат = добро = щастие, е смятан за вечен спътник на Даждбог и вероятно заедно с него влиза в слънчевата троица Даждбог - Белобог - Хърс.
Даждбог е син на древния вселенски властелин - исконния небесен господар Сварог, поради което често е наричан в легендите Даждбог Сварожич. По тази линия следва, че Даждбог е брат на бога на земния огън Сварожич, а и на Перун, доколкото Перун и Сварожич в дълбока древност са представлявали единно огнено божество - Перун Сварожич.
Древните руси особено са почитали Даждбог, като са се считали за негови внуци.
Важното място на Даждбог в руската традиция се потвърждава и от факта, че той е едно от шестте върховни божества, въздигнати във "Великия" пантеон на киевския княз Владимир.

 

Даня (Дана)

Славянска богиня на водата, и в тази връзка - на живота, плодородието и изобилието. Особено е почитана в култа към Къпало, отдават й чест по време на Къпалските празници. Името й се извежда от славянския корен дати (давам, дарявам) и означава "дадена, подарена". То се свързва с поверието, че водата е дар от богинята на дъждовете Додола. В този смисъл, Дана представлява персонификация на самата вода и вероятно е била считана за дъщеря на богиня Додола.

 

Дид (Дит, Деть, Дидо, Полел)

В славянската митология - брат-билзнак на бог Лел и брат на богиня Леля; син на богиня Лада, нейн постоянен спътник, окичен с цветен венец. Лятно божество - носител на радостта, щастието, споделената любов, светлината, топлината. Покровител на брака. На него се молят да запази брака завинаги, да заздрави семейното разбирателство, да дари много деца.

 

Догода

Славянски бог на западния, есенния вятър. Изобразяван е като крилат млад мъж. Внук на бога на въздуха и ветровете - Стрибог.

 

Додола (Дудула, Дидиля, Dzidzilja)

Славянска богиня на летния сезон, на благодатния дъжд и на плодородието. Покровителка на човешката младост и особено на младите девойки. Тя е съпруга на върховния бог, мълниеносеца Перун.
Вярва се, че когато Додола дои своите небесни крави, облаците, на земята вали дъжд. Затова и по време на суша, се организира празникът Додо-ле (Пеперуда), при който почитат богинята и й се молят да се застъпи за хората пред бог Перун. Именно него смятат виновен за сушите, тъй като в гнева си той прави бури, спира дъждовете или откланя облаците от пътя им.
Всяка пролет Додола прелита над гори и поля и разпръсква пролетната зеленина, кичейки дърветата с цвят.
Вероятно Додола е друго име на Пеперуна.

 

Доля (Сретя, Среќа, Срећа)

Богиня на щастливата съдба и късмета, приносителка на радост и щастие, помощница на богинята на домашното добруване - Мокош. Представяна е като златокоса девойка, която, също като Мокош, често преде златна прежда и в нея вплита съдбите на хората, т.е. щастливите моменти в съдбите им. Често Доля пътува по земята и може да се яви на всеки - веднъж като момиче, веднъж като момче. Помолва за малка услуга, подпитва това и онова и, ако човекът е добър, отзивчив, почтителен, тя го дарява с късмет. Ако човек е сприхав, неуслужлив или каже лоша дума за боговете, Доля се отвръща от него и щастието никога не идва при такъв човек. Доля очевидно е източнославянският вариант на южнославянската богиня Сретя.

 

Жаровит (Gerovitus, Жарно)

Славянски бог на войната, битките, оръжията, смелостта, гнева, мъстта. Той довежда убийствените летни жеги, сушата, пожарите, подвластен на своето огнено начало, загатнато от самото му име (жар). Бил особено почитан сред западните славяни, които му издигнали голям храм в средновековния град Волгаст. Там държали огромния реликвен щит на бога, който бил обкован с чисто злато и бил считан за свещен. Когато влизали в битка тамошните племена носели свещения щит пред войската и вярвали, че така нищо не може да ги сломи, защото Жаровит бди над тях.
Във Веда Словена Жарно е представен като слънчев бог, носител на плодородие и богатство.
Възможно е Жаровит да е едно от проявленията на бог Ярило.

 

Жива (Дива, Мила, Siva, Шива)

Славянска богиня на живота, рождението, пролетта, плодородието и любовта. Тя създава вселенската жизнена енергия, носи животворните природни сили. В това си качество се явява абсолютна противоположност на богинята на смъртта Мора. Жива е съпруга на бога-демиург Род и майка на богините на плодородието, зачеването и раждането Рожденици.
Храм на богиня Жива бил издигнат в Ратибор - средновековен град на полабските славяни. Там имало нейн идол, представящ я като жена с голи гърди и плодове в ръцете.

 

Зори (Зорици, Зари, Зарии)

В славянската митология са богини на светлината - двете божествени въплъщения на планетата Венера, наречени Вечерница и Зорница (Денница). Те са дъщери (а някъде - сестри) на Даждбог, покровителки на утрото и вечерта. В този контекст Зорница е богиня на развиделяването, на идващата, раждащата се светлина и вероятно е носила позитивни черти, а Вечерница - богиня на здрачаването, на отиващата си, умиращата светлина и съответно е била натоварена с негативен характер. При все това разделение, славяните са се страхували еднакво и от двете, доколкото и двете са свързвани с т.нар. разпътно време - от появата до изчезването на Венера от небесклона.

 

Лада

Славянска богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот. Тя е човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените. Към нея следва да се отправят молитвите за лична защита, за майчина защита над нейните деца. Лада е особено почитан сред всички славяни свръхестествен персонаж. Почитта към Лада се запазила във фолклора на славянските народи до най-ново време, проява на което е и българският обичай ладуване.
Смята се, че Лада е дъщеря на бога-създател Род и богиня Жива. В този смисъл тя се смята за един от хипостасите на богините на любовта и плодородието Рожденици.
В средновековната хроника "Mater Verborum" Лада е сравнена с римската Венера, а също е спомената и в "Синопсис".
Лада съчетава едновременно елинските Хера и Афродита, германските Фрея и Фриг. Такова едно съчетание между сексуалното привличане, страстта, плътската любов и брачното целомъдрие е сравнително рядко в езическите вярвания. То е достоверен свидетел на отношението на патриархалното езическо общество към любовта и брака.
Във всички патриархални общества, решаваща дума относно омъжването имат родителите, особено бащите. Те преценят и определят с кого да се обвържат наследниците им. В традициите на повечето народи при взимане на такова отговорно решение, съгласието на младоженците е било без значение, но това сякаш не е така при славяните. Естествено, че и тук бащите, старейшините на рода избират подходящия партньор, но това не е така безогледно, тиранично, а по-скоро има формата на съгласие. Младите които са се харесвали, са давали израз на своите чувства пред рода, а старейшините са ги взимали под внимание и са стараели да ги уважат, когато дойдело време за задомяване. По този начин привличането, истинската любов еволюирали чрез брачната церемония в по-силно духовно обвързване, в доживотна взаимна обреченост. Затова и нямало нужда една богиня да е но сител на любовта, а друга на брака, като две различни социални явления.
Само в този контекст можем да разберем и свидетелството на византийския хроникьор Псевдомаврикий: "Жените им (на славяните) са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат вдовството за живот". Такъв обичай силно впечатлява дори възпитаника на консервативното средновековно християнско византийско общество и едва ли би бил възможен, ако славянките са били насилствено женени за мъже, които не обичат.
Свързана с богинята Лада и с омъжването по любов била е също традицията, след езическите славянски фестивали в края на пролетта, младежи и девойки да излизат на смесени групи в гората и да се връщат едва на следното утро. Този обичай бил изкоренен най-трудно сред новопокръстеното славянство и често е изтъкван от повърхностно запознати с въпроса автори като израз на езическата безнравственост и пошлост. Той обаче несъмнено е много по-практичен и полезен за общественото здраве от друг един, превърнат във висше християнско благонравие, обичай младоженците да се виждат за пръв път едва на сватбата си. Такива церемониални "нощни разходки" са изигравали ролята на по-късния християнски годеж и чрез тях младите хора са затвърждавали съществуваща вече помежду им духовна връзка, опознавали са се и заедно са се подготвяли да встъпят в брак, която подготовка е от особена важност за бъдещата здравина на семейството, т.е. на рода, на цялото.

 

Ладо (Ладуно, Лядо, Лад, Ладон)

Славянски бог на любовта, брака и семейството, носител на бащинската грижа и любов, на братската обич. Той е спътник на богинята на любовта Лада. Някои автори му приписват смесени полови (хермафродитни) черти и функции.
Според някои автори е единен персонаж с бога на сексуалността и плодородието Ярило, тъй като в отделните славянски вярвания имат сходни характеристики. По-вероятно обаче са различни богове, поради съществените различия в отношението им към мира и войната. Ако има славянски бог на мира, това определено ще е Ладо, който охранява човешкия живот и щастието, в който съзидателното начало е ясно изразено като противовес на разрушителното у Ярило. Така по-вероятна е хипотезата, че Ладо е брат - близнак на Лада. Той символизира пасивното, грижовното, женското начало у мъжа. Ладо събужда любовта в мъжкия характер, привързаността към семейството, жертвоготовността, протекторската нагласа, отговорността за отглеждането на децата и добруването на рода.
Ладо се споменава в "Синопсис", "Гусятинска летопис", "Поучение против езичеството", "За Владимировите идоли", "Хроника Полска".

 

Лел (Лял, Лель)

Славянски бог на брака и семейното щастие. Син на богиня Лада. Брат-близнак на пролетния бог Дид (Полел) и брат на богиня Леля.

 

Леля (Ляля)

Славянска пролетна богиня от свитата на Лада. Сестра на боговете-близнаци Лел и Полел (Дит). Покровителства рождението. Подбуща природата към плодородие, а човека - към любовни контакти и брак, възпламенявайки любовта в сърцето.
В "Синопсиса" и "Повест за построяването на бенедиктинския манастир на Лиса планина" Леля е описана като една от двете богини Рожденици. В руски шевици е представена в обкръжение на Мокош. Култът към Леля и Лада подробно е анализиран от академик Борис Рибаков в книгата му "Язычество древних славян".

 

Мокош (Макош, Мокоша, Мокуша, Мокощ)

Славянска богиня на плодородието, късмета, изобилието и домашното богатство. Тя охранява хамбарите, оборите, плевните и кошарите, и дарява храната и дрехите в семейството. Грижи се за добруването на рода и дома, за материалното подсигуряване на неговите обитатели. Представяна е като млада дългокоса жена с рог в дясната ръка, което е явен паралел с общоарийската идея за "Рога на изобилието".
Името й е с твърде неясна етимология и многото автори дават напълно противоположни значения. Поради сходството с мекост или мокрост, мнозина обявяват Мокош за богиня на земната влага или дори водата, като второто е малко вероятно. Вярно е, обаче, че името й често се споменава в комбинация с Мати Сыра Земля, т.е. налице е връзка с влажната земя, което е в близка релация с плодородието на почвата: влажна земя - плодовита земя - богата реколта и обратно - суха земя - безплодна земя - бедна реколта.
Мокош вероятно е едно от превъплъщенията на Майката Земя. Като такова, тя е била особено почитана сред източните славяни и била единствената богиня включена във Владимировия висш пантеон, наред с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Стрибог и Симаргал.
Според някои автори Мокош е била съпруга на Велес - господаря на градината на праведните Рай. В този смисъл тя е представяна като богиня на подземния свят, Нав. В подкрепа на този възглед е и пасажът: "требу кладутъ и творят... Мокошьи диве.... мажютъ Екатию богыню, сию же деву творятъ и Мокошь чтут" от "Слово об идолах", където Мокош е сравнявана с древногръцката Хеката.
За богиня Мокош също се споменава в "Слово о мздоимании", "Слово о покаянии" и др.

 

Мати Земля (Майка Земя)

В славянската митология тя е почитана наравно с боговете, но по-вероятно е едно от основните начала - земята. Отделно различни божества са въплъщения на някои нейни състояния и функции, както богинята Мокош е господарка на влажната земя и съответно на земеделското плодородие.
На Мати Земля е отдавана изключителна почит, поради жизненоважното й значение за тясноземеделските славянски общности. Изцяло от нея е зависела реколтата, следователно храната и оцеляването на рода. В същото време тя е осигурявала и вечен подслон за тленните останки на мъртвите, т.е. пряко зависим от нея човек е бил през целия си живот, а и след смъртта, защото състоянието на мъртвото тяло директно е рефлектирало върху състоянието на душата - стопанин.
Уважението към Мати-Земля е намирало израз в обичая да се държи шепа пръст при даване на клетва. По този начин Богинята е ставала свидетел на обещанието и е гарантирала неговото изпълнение под заплаха, че ще спре да дава плод на прекрачилия клетвата си. А какво по-страшно възмездие за земеделеца, от това земята му да остане безплодна.
По подобен начин предсмъртно се искала прошка от Майката Земя, за да може тялото (изгорените останки) на опростения да лежи спокойно в обителта й, а душата му безпрепятствено да премине под земята, в царството на мъртвите Нав.
Явни са паралелите между тази славянска богиня и елинската Гея или германската Йорд, чиито наименования буквално означават "земя".
Мати Земля е съпруга на божия отец Сварог, което е славянския еквивалент на често срещаната в различни митологии идея за свещен брачен съюз между земя и небе. Такъв срещаме у древните гърци - между Гея (земя) и Уран (небе); в кеметската митология - между земята Геб (с мъжка персонификация) и небето Нут (с женска); и дори у племената на Среден и Източен Сибир.

 

Мора (Морена, Мара, Морана, Marzanna)

Славянска богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта и всички свързани с нея емоции.
Макар явно името й да е изведено от общославянския корен мор, т.е. смърт или от глагола морити - убивам, допустима е и евентуална кореспонденция с праславянското *морзъ - мраз, студ.
Мора е представяна като дългокоса старица, облечена в чисто бяла дреха, без шевици - символ на смъртта, на траура. Тя донася смъртта, покосява телата на хората, на които им е писано да умрат, с острата си закривена коса. После събира душите им и ги повежда към света на мъртвите Нав. Затова и духовете на умрелите се наричат мори и се смятат за нейни слуги.
Мора също докарва зимата. В края на есента тя преборва отслабващото смаляващо се слънце и установява властта си на над земята до следващата пролет.
Мора лесно може да бъде отъждествена със старогерманската Хелл, чието име в германските езици след християнизацията започва да значи Ад, т.е. християнския подземен свят. Също като скандинавската царица на мъртвите, Мора сама може да донесе смърт, да управлява мъртвите и да решава кой да влезе в Ада, и кой не.
Не съществува подобен еквивалент между Мора и древногръцката Персефона, която, отвлечена от Хадес в подземното царство, така и си остава някак несвойствена, непринадлежаща нему. Определени паралели, обаче, могат да се направят с древногръцката Хеката, която обитава света на мъртвите и понякога носи смърт, при което отвежда жертвите си във владенията на Хадес.
Мора е спомената в "Mater Verborum" и "Краледворская рукопись".

 

 

Пеперуна (Пеперуда, Пеперугя, Перперуна, Перуница)

Славянска богиня на облаците и дъжда, на животворната влага, на плодородието. Тя е съпруга на гръмовержеца Перун. Често е споменавана в заклинателните песни за дъжд, които се пеят по време на българския ритуал за дъжд Пеперуда (Пеперуна, Пеперуга, Додо-ле).
Образът на Пеперуна изглежда има изключително древен характер и може да бъде проследен до корените на индоевропейската прарелигия. В резултат сходни женски персонажи, свързани с бога-гръмовержец се срещат в митологиите и на други индоевропейски народи. Може, например, да се направи сравнение със скандинавската Фьоргюн, майка на бог Тор, и литовската Дундулис.

 

Перун (Перин, Piorun, Parun)

Едно от най-могъщите божества в славянската митология, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка.
Почти навсякъде Перун е върховен бог. Името му се извежда от индоевропейския корен перк, парг, което означава "удрям", "поразявам" (бълг. "пера", "перна", "перкам") и в общия славянски се е развило в "пiерун", т.е. гръм, светкавица.
Според древнославянските митове и легенди, някога господар на всичко и върховен бог бил Сварог - богът на небето и първичния огън. Той бил мирен бог - баща и съзидател. Имал трима сина - Даждбог Сварожич, добрият златолик бог на слънцето, топлината, светлината и живота, закрилник и дарител на хората; яростният Сварожич - бог на земния огън, чието първо име не бива да се произнася и за това почти никой не го знае; и Перун Сварожич - страховитият и жесток бог на мълниите, гръмотевиците, бурите, ураганите, градушките и войните, възмездител и наказател на хората, пазител на световния ред. Когато славяните започнали да се разселват, те се сблъсквали с много чужди племена и животът им се превърнал в постоянна война за оцеляване, поради което започнали да отдават по-голяма почит на войнствения Перун, отколкото на миролюбивия Сварог. Така Перун се превърнал във върховен повелител, измествайки баща си.
Освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел - дъждовете които предизвиква носят живот и плодородие на земята. За да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела, а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете.
Бог Перун е споменат в договорите между византийците и киевските князе Олег (907 г.), Игор (945 г.) и Светослав (971 г.). За Перун се говори и в хрониките "Слово и откровение святых апостолов" (14 век), "Слово о покаянии" и "Слово о мздоимании".
Образът на Перун съответства на балтийския Перкунас, скандинавския Тор, гръцкия Зевс, латинския Марс, келтския Таринис. След християнизацията, бива отъждествяван със св. Илия.

 

Погода

Славянски бог на ласкавия южен летен вятър. Той носи доброто време. Внук на бог Стрибог. Идолът му представлява млад мъж с островърх шлем с бичи рога. В лявата си ръка държи рог на изобилието. Свързан е с култа към огъня и в този смисъл с бог Даждбог.

 

Подага

Славянски бог на източния вятър. Внук на бога на въздуха и ветровете Стрибог.

 

Поревит (Поренут, Порват, Прове)

Славянски бог на дърветата, плодородието, мъжката оплодителна сила и сексуална потентност. Той е символ на мъжкото начало в зачеването на нов живот, покровител на мъжкото семе и по асоциация - на растителните семена. Името му може да се интерпретира като Плодовит, Богат на семе.
На славянския остров Руян (Рюген), в Балтийско море, имало местност Кореница, където се намирал храмът на бог Поревит. Там бил поставен негов идол, който го изобразявал с четирилика глава и още едно лице на гърдите. Петте му лица вероятно олицетворяват петте зимни месеца през които Поревит бди над земята и развиващото се в нея зърно. В древността слънчевият славянски календар се е разделял на пет зимни (неземеделски, неработни) и седем летни (земеделски, работни) месеца.
Средновековният хроникьор Хелмолд пише в своята "Славянска хроника" (Chronicon Slavorum) за бога Прове. Славяните от Алденбургската област му отдавали почит в една дъбова гора, която била обявена за свещена. Там служели влъхви (славянски жреци) и било забранено да се ходи с оръжие или да се изричат лоши думи.

 

Посвист (Позвизд)

Славянски бог на мразовития северен вятър, който докарва зимата, студа и мрака. Внук на Стрибог. Вестител на богинята на смъртта, бедата и зимата Мора.

 

Радигост (Radegast, Radogost)

Славянски бог, закрилник на пътниците, търговците, чужденците; радетел на гостоприемството. Ако стопанинът не се грижи добре за гостите си, ако отпъжда хората които са му потърсили подслон и убежище или вреди на мирно преминаващи чужденци, пътници и търговци, бог Радигост го наказва сурово. На гостоприемните домакини Радигост изпраща благословията си и както те са милосърдни към странниците, така и тях ги посрещат добре, когато им се наложи да пътуват и нощуват в чужд дом. Името на Радигост се свързва със старобългарското радити - грижа се, съобразявам се, безпокоя се; и гостъ - гост, странник, чужденец.

 

Род (Див, Дий, Диа)

Изначалният, първичният славянски бог, прародител на божествата, творец на Вселената и нейн уредник. Род е върховният вселенски принцип, който установява божествения закон Правда. Той е покровител на родовите връзки, на родството и съюза вътре в рода.
В дълбока древност, в самото космично Начало съществувал сам бог Род, а освен него нямало нищо друго. По-късно той създал Вселената и трите свята Прав, Нав и Яв, и уредил всичко в тях, като заложил върховния принцип на баланс между елементите и установил висшия закон Правда, на който трябва да се подчиняват всички същества - телесни и безтелесни, всяка материя и енергия.
Род е съпруг на богинята на съзиданието и плодородието Жива и баща на богините на живота Рожденици. Почти във всички източници той се споменава в тяхното обкръжение.
В славянското езичество Див (Род) е едно от най-старите божества, унаследено от древната индоевропейска религия. Богът прародител и съзидател Dyaus (Дейвос, Дйевос, Дивс) е почитан още от пра-индоевропейците и неговият образ се е запазил у всички индоевропейски народи: у славяните Див, у гърците Дйевс (по-късно Зевс), у италийците Диус Питер (по-късно Юпитер), у иранците и индийците Дева, в санскрит - Дяус Пита, у балтите Дивас, Дивос и т.н.
За бог Род се говори в средновековни източници като "О вдъхновении святого духа", "Слово об Идолах", "Слово Исайи пророка", "Chronicon Slavorum" и др. В документа "Въпросы Кирика" се споменава: "Аже се Роду и Рожанице крають хлебы и сиры и мед...". В "Слово св. Григория" е написано: "Извыкоша елени класти требы Атремиду и Артемиде, рекше Роду и Роженице, тации же егуптяне. Також и до словен доиде се слов, и ти начаша требы класть Роду и Рожаницам..."

 

Рожденици (Роженици, Rozanicy)

Славянски богини на оплождането, зачатието, рождението и плодородието, дъщери на славянския бог Род и богиня Жива. През пролетта Рождениците съпровождат майка си Жива и й помагат в събуждането на природата за нов живот, разнасят зеленина и цвят по света, бдят над раждането на хора и животни. Древните славяни вярвали, че при раждане рождениците се явяват невидими над огнището, помагат със заклинания на родилката и закрилят новороденото от злите духове Брегини.
В почти всички средновековни сведения, Рождениците се споменават заедно с бог Род, което е показателно за огромното им значение в славянската религия.
Според някои автори в образа на Рождениците се вписват двете славянски богини на любовта и плодородието Лада и Леля, култът към чиято двойка е добре засвидетелстван сред източните славяни.

 

Руевит (Руджевит, Ругьевит, Руе, Рую, Rugevitus)

Славянски бог на слънцето, светлината и топлината, покровител на земеделието, бранител на плодородието и реколтата. В ролята си на бранител той съответно има ясно изразени войнски характеристики.
Западнославянските му идоли го представят със седем глави (лица) и седем втъкнати в пояса меча, а в ръката си държи осми. Счита се, че седемте личности на Руевит са персонификации на седемте летни месеца и седемте му лица бдят за подготовката на земята и развитието на реколтата през този период. Тази идея се основава на древното деление на слънчевия календар на седем летни и пет зимни месеца.
Сред южните славяни Руе носи някои от чертите на тракийския Дионис - бдител над лозята и виното, майстор и разпространител на винарското изкуство сред хората.
Храм посветен на бог Руевит имало в средновековния град на славяните венди - Кореница - намиращ се в южната част на балтийския остров Руян.

 

Сварожич (Сварожиц, Сварогич, Радегаст)

Славянски бог на огъня, пламъка и огнището. Син на небесния господар и пазител на космичния огън, Сварог.
Сварожич има контрастна и дори противоречива натура - той пази живота, осигурява топлина и светлина и прогонва дивите животни, но също може да се превърне в стихия, унищожител, разрушител и убиец. Представян е като войнствен бог, което е характерно за всички арийски народи - слънчевите (респективно огнените) божества са винаги със силно изразени военни характеристики, защото се възприемат като борци против мрака, злото и злите сили.
Сварожич е главен обект на широко разпространения сред славяните огнен култ. Като част от култа, той е особено почитан и свързан с редица табута. В огъня било забранено да се плюе и да се изхвърлят боклуци. Край огнището не бивало да се изричат обидни думи, а хората не си протягали краката към пламъка. Името на бога на огъня било толкова силно табу, че дори не го наричали и с епитетни имена, а само със Сварожич, което значи "Сварогов (син)". Пред огъня изричали клетви, тъй като огненията бог се смятал и за пазител на клетвите.
Негов идол от злато съхранявали в Ретринския храм. Той също влиза в т.нар. Огнена Четворица заедно с баща си Сварог и братята си Даждбог и Перун.

 

Стрибог (Стриба бога, Стрибо)

Славянски бог на въздуха, времето, климата; господар на ветровете. Стрибог е и пазител на клетвата, носител на възмездието, което достига всекиго, така както ветровете достигат навсякъде.
Стрибог е представян като зрял мъж, надуващ боен рог, с който призовава ветровете. По тази му характеристика го сравняват с пълководец, т.е. с княз, поради което славянските владетели особено го почитат като покровител на върховната княжеска власт. Неслучайно Стрибог присъства и във "върховния пантеон", установен около 980 г. от руския княз Владимир, заедно с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Симаргал и богиня Макош: "… и постави кумир на хлъме въне двора теремного Перуна дерявеньна, а глава ему сьребрена, а ус злат, и Хърса бога, и Даждбу бога, Стриба бога, и Семаргла, и Мокош".
В древноруската хроника "Слово о плъку Игореве" се казва: "Се ветри, Стрибожьи внуци, веют с моря стрелами на храбрыя плъкы Игоревы". Също е споменат в руската хроника "Слово Иоанна Златоуста (како первое погани веровали в идолы и требы им клали)".

 

Троян (Триглав, Trzyglow)

Името му означава "троен", т.е. с три части (глави), както потвърждава и другото му име, Триглав. Това е троичният славянски бог - блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави Троян гледа към всеки един от световете на Световното дърво - Прав (небесата), Яв (земята) и Нав (преизподнята). Той наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко което те правят, и е техен съдник - когато бъде нарушен Редът, Правдата, Троян не се колебае да донесе казън всекиму. Бил особено почитан от западните славяни в средновековния град Стетин (дн. полския Шчечин), където му издигнали светилище. Идолът му имал три глави, а очите и устите му били завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят - те символично прикривали погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата - за да не са твърде сурови присъдите, които изрича.
За бог Троян се говори в средновековния български апокриф "Хожденiе Богородицы по мъкам", а също и в "Слово и откровение святых апостолов", и "Слово о плъку Игореве" и др. В няколко по-късни сръбски източника е казано, че Троян се бои от слънчевата светлина и има кози уши. Но е възможно това да е с цел умишлена демонизация и да не съдържа митологическа истина.

 

Хърс (Хърсо, Хръс, Хорс)

Славянски бог на зимното слънце, един от четирите аватара на бога на слънцето Даждбог. Хърс е старото слънце, което се смалява (т.е. денят се скъсява) и на 22 декември умира, победено от мрака, от злите сили на Чернобог. Но на 23 декември студен Хърс възкръсва, прераждайки се в новото слънце Коледа. Във връзка с това Хърс се почита и като бог на оздравяването, на лечителството, на оцеляването, на победата над болестта, като господар на билките, майстор баяч, а оттам и бог-мъдрец. В тази си роля, Хърс се асоциира с древногръцкия Ескулап, римския Асклепий, египетския Апис, скандинавския Балдур.
Отношението на бог Хърс към бог Даждбог е много подобно на това между Хелиос и Аполон в древногръцката митология.
В късната славянска митология Хърс добива особено важно значение, най-вече сред руските племена, поради което е провъзгласен за едно от шестте висши божества в пантеона на киевския княз Владимир.
Славяните почитат бог Хърс по време на есенното равноденствие - 22 септември. В негова чест те танцуват ритуален танц хоро, при който всички се хващат за ръце и танцуват в кръг - символ на слънчевия диск. Този танц се е запазил и до днес у повечето славяни.
След християнизацията на славянските народи Хърс започва да се асоциира с образа на св. Николай Чудотворец.
Сведения за Хърс се откриват в средновековни славянски хроники като "Слово о плъку Игореве", "Слово и откровение святых апостолов", "Хожденiе Богородицы по мъкам" и "О идолах Владимировых". В "Слово о покаянии" се казва: "... иные по оукранiамь молятся емоу проклятым бълваном Переноу, Хърсоу, Мокъши, виламь...".

 

Чернобог (Чърнбог, Злита Бога, Czarnobog, Czernobuh)

Славянският бог на мрака, господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб. Чернобог властва над мъртвите в Долната земя и е противоположност на светлия Белобог.
Чернобог е представян като жесток воин с ужасяваща външност. Винаги носи черна броня, а в ръка - магическо копие, готово за удар. Където удари, сее страх и мъка. По следите му се влачат всевъзможни зли сили. Вечно се бори с пресветлия Белобог - бог на доброто, приносител на светлината, радостта и щастието.
За да омилостивят Чернобог, славяните му жертват коне и хора, защото вярват, че всяко зло е в негова власт. Балтийските славяни имали обичай да пият от обща ритуална чаша пред идола на Чернобог и преди да отпие, всеки изричал проклятие. Това било част от култа към Чернобог.
Според легендите, в началото на света Чернобог се опитал да попречи на Белобог да изгради света на хората Яв, поради което бил прокълнат да живее в подземния свят и да страда наравно с грешните души.
Чернобог е отъждествяван с Черноглав от "Книтлингасага". Той е споменат в "Chronicon Slavorum", "Миснейската летопис" и "Веда Словена".

 

Ярило (Ярила, Ярун, Яра, Jaro, Jarowit)

Славянски бог на пролетта, младостта, плодородието, страстта и плътската любов. Ипостас и син на бога на слънцето - Даждбог.
Ярило олицетворява младото пролетно слънце, което набира сила след зимата и разбужда природата за нов живот. Той е партньор на Лада, оплодител на природата. Често му се приписват и прелюбодействени характеристики. Във връзка с това руски сказания го посочват като ежегоден оплодител на Майката Земя - съпругата на бог Сварог.
Представят Ярило като млад голобрад златокос мъж, конник. Облечен е в нехарактерна за мъжкото облекло дълга (женска?) бяла риза, със зелен венец на главата и китка житни класове в лявата си ръка. В дясната понякога носи рог или напъпила дървена сопа, символ на мъжката сексуална сила, или дори меч, асоциацииран символно с мъжкия полов член.
Като соларно божество, Ярило има военен характер - защитник на хората, борец срещу силите на мрака. В тази си роля, в редица славянски легенди Ярило влиза в ежегоден двубой със Змея, а победата му символизира победата на пролетта над зимата. След християнизацията, образът му се прелива в образа на св. Георги Победоносец. Затова и празникът на Ярило се чества на шести май.