Начало arrow Библиотека arrow Иван Вазов arrow Чичовци - Убедителност на един сладкодумник

Чичовци - Убедителност на един сладкодумник
Автор Иван Вазов   


Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката.
 

Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля.

 

Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия.

 

- Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? - попита изведнъж Варлаам, като се извърна.

 

- На Селямсъза ли?

 

Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено:

 

- На оногова, де, казвай!

 

- Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.

 

- Фарлам ли?

 

- Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски - казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.

 

Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.

 

- Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.

 

- Аз, като приятел - измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.

 

- Как? С него? Брат? Християнин?

 

- Вярвай Бога, Варлааме, опрости г... Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)

 

- Кой? Той?

 

- Той, на, сега ида от тях е... убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.

 

- Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!...

 

- Ама слушай, Варлааме!

 

- Не слуша Фарлам.

 

- Ама чуй ме де, една думица...

 

- Отнюд!

 

И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.

 

- Варлааме - извика пак Хаджи Смион.

 

- Слушам.

 

- Аз и друг път съм ти казвал!... Булка! Нямам ли право?

 

Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго.

 

Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно:

 

- Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето?

 

- Знам я, знам я, тя е милостива.

 

- Я попитай Фарлама как му се въртят облаци из стомаха?

 

- Знам те, знам, да бях на твойто място, вярвай Бога...

 

- Можеш ли изтърпя това кораблесокрушение на целия ми дом?

 

- Не можа.

 

- Би ли се примирил с такъв мръсник - предател и смертоубиец?

 

- Аз?

 

- Ти, де!

 

- Умирвам!

 

- Та и Фарлам умира, но сам си знай на душевното желание трескавицата. Чуждите хора отвън гледат в кошарата... а козата сама знае остър ли е ножът... Смей се, рекли, защо? Плачи, рекли, защо? Ех, по-добре да се смея, та да не плача. Светът е така: никого не е грижа за Фарлама.

 

- Да, никого не е грижа за Варлаама - повтори машинално Хаджи Смион, като гледаше злополучната рокля, както и котката, които се сушаха на слънце.

 

- Да вземе някой да ти наплеще Ингилиза не със синилява боя, ами само с чиста помия, па да му каже: иди се потъркаляй в джамфезената жълта рокля на булка Хаджийка, приимаш ли го?

 

- Не го приимам.

 

- Ами Фарлам как да го возприятствова?

 

- Имаш право, недей приима, човек бъди, дръж се!

 

- Това не е ли цяло отвергателство за честа на фамилията ми? Този смертоубиец ми обезчести леглото.

 

- Право, човек за една чест живей! - каза Хаджи Смион.

 

Варлаам помисли малко, па пошушна:

 

- Знайш ли к'во?

 

- Знам. К'во?

 

- Не обаждай никому.

 

- Няма да обадя никому.

 

- Дай ми твойта...

 

Хаджи Смион се втрещи.

 

- Мойта?

 

- Дай ми я! Смертоноската...

 

- Пушката?

 

- Тя.

 

- Защо ти е?

 

- Дай я.

 

- Пълна е.

 

- Пълна.

 

Хаджи Смион се озърна плахо.

 

- Мълчи, да не чуй някой.

 

- Чувай...

 

- Дяволът си няма работа.

 

- Дай я на Фарлама, не се бой.

 

- Не!

 

- Чуй, няма да го опушна, смерт няма.

 

- А защо ти е?

 

- Ще ти каже Фарлам.

 

Хаджи Смион клюмна отрицателно.

 

- Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин...

 

- Знам, е?

 

- Нощеска се прехвърли през моя зид, помисли си...

 

- Мисля.

 

- Може някоя нощ пак да мине и да нападне фамилията.

 

- Разбирам. Лани Геревица, копачката на гюла му, нали го вика на общината?... Пази си честта, Варлааме.

 

- Дай тогава смертоноската!

 

- Да ме пази Господ!

 

- Няма да го убия совсем, ще го уплаша само, не си ли ми приятел?

 

- Не, не, с пушка не си играй, пази си честта Варлааме!

 

И Хаджи Смион бързешката изскокна из вратнята.

 

Кога се отдалечаваше от улицата, той пак зачу силни крясъци, които възлизаха до облаците.

 

Примирието се свърши. Почваше се решителният бой между двамата генерали - с батареите им.