Начало arrow Литература arrow Есета arrow Защо не ти вярвам ... (есе)

Защо не ти вярвам ... (есе)
Оценка: / 15
СлабОтличен 
Автор Зорница Петрова   

 

Човекът... с колко вяра е създаден и колко силно вярва, че именно тях ще му помогне да оцелее и да намери сили да продължи напред, а загадките на настоящето и бъдещето са толкова много, че сама се питам и не мога да си отговоря на въпроса: “Къде свършва всичко това и защо въобще трябва да свърши? Не може ли вярата за пореден път да ни спаси и да предотврати този горчив, жесток и незаслужен край...”

Единственото, което със сиурност мога да кажа е, че вярата е една лесно ранима птица, чиито криле могат да докоснат и най-трудно достижимите върхове, стига да няма някой или нещо, което да спре устремения и полет. И с хората е така. Понякога вярваме толкова силно, че се чувстваме едва ли не непобедими докато не дойде денят, в който с всеки изминал час, осъзнаваме колко сме слаби, страхливи и... трудно ми е да го кажа – незначителни. Все още не мога, а може би не искам да повярвам в това, но то е истина. И когато животът ме задуши в силните си прегръдки, ще ме накара сама да си докажа, че няма нищо по-страшно от това да загубим вярата си – без следа и помен... Защото аз съвсем не си въобразявам, че съм се родила и съществувам по някакво щастливо изключение. Но това не може и не бива да ме обезвери, нито пък да ме наведе към мисълта, че утре – в буквалния и преносен смисъл, когато безцелно се скитам по прашните улици, няма “да се насладя” на изкривения почерк на обществото – всякакви възможни отпадъци, разрушени детски площадки и което е най-страшното – по тях почти никога не се чуват детски смях и глъч, защото там се събират предимно безчувствени наркомани или по-малко тревожното – безнадеждни пенсионери. Толкова безнадеждни, че ме е срам да ги погледна в очите. А съдбата на тези хора никак не ми е безразлична и сякаш неоправдано, аз продължавам да се чувствам виновна за това, че след дълги години упорит труд, единствената им награда е някаква смешна сума пари, толкова скромна, че няма как да е от сърце. Но... в края на краищата, всички свеждаме очи, забиваме безмълвно поглед в земята и си казваме: “Такъв е животът”. Да... за огромно съжаление е точно такъв. И аз не вярвам, че скоро ще се промени. Просто няма кой или какво да ме накара да повярвам, че ще намерим ключа, с който да се измъкнем от тази каменна клетка, така студена и непроницаема, безкрайно дълбока и тъмна. Толкова тъмна, че хората, гаснещи в нея, не са в състояние да забележат никого и нищо, дори и самите себе си.те просто надават отчаяни викове за помощ, плачат или мълчат, вслушвайки се в стоновете на останалите. А те понякога са толкова измамни, че тъкмо когато намерим начин да помогнем и подадем ръка, се натъкваме на подигравателния смях на довчерашния безпомощен затворник, който се е превърнал в проспериращ човек с още по-ясни цели и амбиции. Мисля си: “Дано поне той открие онзи ключ и да ни спаси... всички нас, стенещи от болка, зъзнещи и въпреки това – все още вярващи”. Защото ако е истина, че надеждата умира последна, то дори и да не вярвам, дълбоко в себе си, аз се надявам, че хората ще се преборят с естествните си съмнения и най-вече страхове, за да имат доверие първо на себе си, а после и на околните. И тъй като вече се уморих да слушам, че именно чрез вярата ще бъдем способни да пресушим горчивото в чашите на живота, към който сякаш инстинктивно се докосваме, започвам да се питам: “Защо съм толкова наивна и продължавам да си внушавам, че ако всеки помогне с нещо, никога вече няма да чуем или прочетем за поредното дете, умряло от студ или глад, обляно от светлината на уличните лампи или пъл сгушено между ледените стени на някоя панелена кутийка... Къде е човешкото в нас – хората, когато и на най-светлите празници се насищаме на собствените си небрежност и безразличие, изживявайки последиците от поредния “нещастен случай”, в който различни комплексари, търсещи отмъщение или удовлетворение, сякаш се надпреварват кой ще извърши най-жестокото убийство, изнасилване и какво ли още не?” А после? Променя ли се нещо или и този път никой няма сили, нерви и търпение да брани собственото си право на живот? А аз... озлобена и безпомощна, отново се мъча да заспя, размишлявам, доката накрая се изтощя и изтръпнала от всичко това, започвам да губя вяра в доброто. Защото човек не бива да вярва с ушите си, а със сърцето и очите си. А след всеки “нещастен случай” сърцето ми се разпада на хиляди частици... После се сковава от болка,  в гърлото ми засяда някаква огромна буца, която ме задушава и не ми позволява да заспя, за да унищожи и малкото вяра, останала в мен. А на нейно място се загнездват хиляди съмнения и още по-голямо желание за отмъщение – на онези, които ме обезвериха и затъмниха блясъка в очите ми. А те все така не могат да заспят и продължават да очакват някого или нещо да ги успокоят и да им помогне да простят за горчивите сълзи в моите и в хорските очи.

Защото аз съм готова да простя на себе си и на обшеството стига и то да осъзнае, че отровата, която ежедневно ни задавя и дори убива, не е сложена от някой друг, а от самите нас. Макар и сериозно болни, надявам се, всички вярваме, че няма да умрем. Нима не е истина, че също както хвърчило лети срещу вятъра, така и най-тежките ни грижи могат да ни направят по-силни. Та... най-лесно е да склоним уморено глава и да си кажем, чи изходът е твърде далеч от нас или въобще не съществува. Така че по-смело би било да изтрием сълзите, да тръгнем заедно напред и да повярваме, че най-добрия начин да излезем от тунела е да минаме през него. Аз вярвам, че ще успеем! А ти?