Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Нравствени и религиозни ценности в сборника „Под манастирската лоза” (ЛИС)

Нравствени и религиозни ценности в сборника „Под манастирската лоза” (ЛИС)
Оценка: / 47
СлабОтличен 
Автор Зорница Петрова   

 

Елин Пелин израства като писател-реалист в края на 19 и началото на 20 век. Разказите му от сборника „Под манастирската лоза” са плод на двадесет и пет годишен труд, свидетелстващ за градацията в художествения опит на автора, стремящ се към проникване в душевността на божиите представители на земята, в системата им от философски, нравствени и етични възгледи, в представите им за света и предначертанията на човешката съдба. Художествените реалии са строго определени, те притежават свои неизменни, утвърдени граници и характеристики – това е светът на християнското пространство, обрисувано в неговата специфика, в особения му духовно-психологически и нравствен облик. „Във всички мои творби мен ме е интересувал най-много и преди всичко човекът” – твърди Елин Пелин. Именно човекът се превръща в поетична платформа на изображение на нравствени и религиозни ценности. С ведрото си жизнолюбие, с ренесансовото си отношение към света, той, който дири отговор на вечните въпроси и проблеми – за смисъла на земното съществуване, за доброто и злото, за изкушението, падението и извисяването, за заблудите и страданията, за духовното съвършенство, за непознатата и непознаваема докрай разнолика човешка същност – именно този човек изобразява писателят в сборника „Под манастирската лоза”.

Нравствените и религиозни ценности са широко застъпни на фона на притчата, легендата и приказката, чиито инвенции са прикрепени към фундаменталните човешки представи за доброто и злото, за формата и съдържанието на вярата. Целта на Елин Пелин е от суровата материя на случката д бъдат изтискани вдъхновените прозрения на мъдростта. Стилизирайки изображението под формата на духовно-психологически възгледи, авторът поставя в основата на цикъла, като градивен фундамент взаимотношенисто човек – Бог, което е представено в екзистенциална светлина. Богът в „Под манастирската лоза” не е деспотичният раннохристиянски бог, от чиято воля човекът е управляван и зависим. Той е пасивен по отношение на човепкото усилие да го достигне, но води индивида за ръка по пътя му към рая, спасението, изкуплението, разкаянието или съвършенството. Личността, изобразена в Елин-Пелиновия сборник е сама, лутаща се между нравствените и религиозни стойноти и декаденса на духа, а пътят и към Абсолюта е пътят на нейния избор, на преодоляването и търсенето. В света и не владее явния божи закон, той е скрит в знаци и символи, които човек трябва да дешифрира. Поради това се осмисля като откровение, просветление, промисъл. Бог се потига посредством екзистенциалното усилие, състоящо се в преодоляването, имащо за цел да осмисли духовните и религиозни ценноети, слагайки на пиедестал истински виталното и отхвърляйки перманентното. В този контекст Елин Пелин поставя проблема за изкуплението в неговия индивидуален израз – греха. Победата над него дава критерия за святост, за богопостигнатост: „Влезте през тесната порта, защото широка е портата и просторен е пътя, който води към погибел, и мнозина са ония, които минават през тях..., които го намират” (Матея).

В светата обител на „Под манастирската лоза”, място, удобно за размисъл, са експонирани мъдростта и философските прозрения на зрелостта. Още първият разказ-рамка „Отец Сисой” пряко заявява тази упорито търсена тенденция чрез думите на духовника: „Книгите са като хората – казваше той, - когато остареят стават мъдри. Науката и мъдростта са дело на миналото. Настоящето е винаги било море от чувства, по което се клатушкат хорските души, несигурни в своя път... И когато то се оттече в далечното минало, хората намират на дъното му утаени всичките попадали съкровища и черпят мъдрост...” Отец Сисой разказва своити притчи, опитвайки се да достигне до познанието на човешката природа, до проникновението за нейната многозначност, до промисъла за тайните на битието. Уникалността на сюжета, темите, проблемите дават основание на Ивайло Петров д твърди, че „с тези разкази Елин Пелин се докосва до философията на екзистенциалистите по-рано от Сартът и Камю”.

„Какво нещо е човек” – възкликва отец Сисой. Човекът – смесица от дух и материя, духът му разкрива истините за вечното, материята обаче го тегли надолу и го приковава към тленното, пораждащо и провокиращо мотива за греха. И той непрекъснато трябва да се стреми от сетивното към духовното, за да може да придаде смисъл на съществуването си. Известни са много пътища към познанието, пътят на духа, на съзерцанието не е единственият, нито най-добрият. Когато човек се опитва да се осъществи с дадените му от природата заложби и дарби, той прави единствено смисленото, на което е способен.

Словата на мъдрия старец – отец Сисой – са широко отворени двери към дълбоките смисли в разказите на целия сборник. Сакралната извисеност на посланията идва не от обитаването на храма като основно място на действието, а от проправените пътеки към храма на духовните съкровености у човека. Истинският подвид, според Елин Пекин, се състои в това да признаеш противоречивата си природа, за да бъдеш осветен и след това опростен.

Затова отец Сисой не се лишава от земните удоволствия – пийва си, хапва си, общува с грешни миряни, дори чревоугодничи. Не се стреми към съвършенната самота и благочестие на човек, който с вяра изживява всяко простичко слово от библията, не превръща съществуването си в химн на възхвала към Бога, в нетленен псалм, посветен на създателя. Нещо повече – личната му житейска философия отхвърля такъв модел н поведение и той дава на всеки право на избор как да живее, не приема фалша и фарисейщината, които прекършват естествените човешки пориви.

Най-благороден, най-мъдър сред Елин Пелиновите „отци”, с външността си („нисичък, здрав, с младежка светлина в очите си”), с малките си слабости (виното, хубавата храна, снизхождението към грешките), отец Сисой в голяма степен се доближава и до обикновените грешни люде. Но именно бурното минало според автора му дава необходимата „житейска опитност”. Оповавайки се на нея, той може да проникне дълбоко в тайните на свещените книги, да разбере тяхната „свята мъдрост” с прояснена душа.

Отец Сисой носи онази естествена мъдрост, която е част от живота в усамотение и размисъл, живот, откъснат от тегобите на материалното и преходното. Той се вълнува не само от проблема „Какво е човек”, но и как да се опази този най-висш венец на творението от пагубните страсти. Как да се опази човекът от ненаситната нужда за господство над себеподобните си, как да се опази от постоянните изкушения за произвол, защото себичността и самонадеяността го подтикват да заповядва и принуждава. Каква е истинската цел на живота, в какво е неговият смисъл и кой е в състояние да отговори на този въпрос така, че абсолютно всички да повярват в безкористността на неговия отговор.

Почти еретично от гледна точка на канона, но и житейски мъдро звучат авторовите внушения за греха и изкуплението като необходимост в човешкия живот („Свеетите застъпници”). Нещо повече, Елин Пелин се опитва да внуши, че без Сатаната Бог едва ли би бил от такова значение за хората, защото на принципа на контрастта човек е способен по-лесно и вярно да отдели доброто от злото и обратното. Тази корелативна връзка е нарисувана и по своеобразен начин от автора – както добродетелта и порокът са оплетени в едно цяло, като конците в кълбото, така и Господ има нужда от дявола, за да останат завинаги две половини на едно цяло.

Грехът идва от изкушението, човекът е несъвършен и може би точно в това се крие неговото очерование – че му е невъзможно да спазва божиите закони безпрекословнно. Но именно способността да греши му дава възможност за изкупление и покяние, за вечно стремление към съвършенство. И дори да не го постигне, може поне да се доближи до него – „не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен” („Светите застъпници”). Защото според Елин Пелин безгрешен е не този, който е без грях, чист е не този, който не греши. Важна е чистотата на душата, а тя се ражда в преодоляването на грешките и заблуждението.

Фактическото десакрализиране на светците, което авторът постига чрез свалянето на ореолите им на фона на битовото, има за цел да покаже земното начало, което е неизменен рефлектор на изкушението. Преобладаващото земно начало, което Елин Пелин проблематизира, героите му абсолютезират до център и цел на цикъла разкази. Една от основните тези формули в сборника е тази за признатото земно начало (в противоречие с аскетичната отдаденост) и неговото преодоляване. Идеята е разгърната цялостно в разказа „Очите на свети Спиридон”.

Поведението на героя в началото е подчинено на херметическата му затвореност в духовния свят и аскетичната му отдаденост на божественото начало. Светът за него не съществува, той се заключва в пределите на обущарницата му, ограничен е от малкия прозорец, през който се вижда един къс от него. Картината символично представя „погледа” на свети Спиридон – изцяло обърнат към Бога. От друга страна посоката на действието: „гледане – виждане”, „отвътре – навън”, засилва усещането за утробно, предвременно съществуване на индивида. Връзката на човека с Бога е обаче нездрава и непълна, защото земното начало не е преодоляно, а забравено, пренебрегнато, отчуждено от погледа. То владее цялото интериорно пространство и това го прави да изглежда неестествено. Изкуплението, присъщо на земното начало, също е дистанцирано от героя, така критерият за неговата святост е премахнат и тя търпи своето десакрализиране на фона на битовото. За да се извърши обратния процес на сакрализация, той трябва да преодолее земното, затова в затвореното пространство, което обитава, се извършва символно движение на отварянето: „Жената отвори и влезе. Заедно с нея влезе и застана в тъмната работилница хубавият пролетен ден, който цареше навън. Свети Спиридон чу бодрия шум на чешмата, любовното боричкане на врабчетата, някаква песен на младо момиче, мъжествения смях на младежи. Тая весела суета на живота влезе заедно с непознатата жена и застана в малкото дюкянче.”

Светът, който героят е признал и отхвърлил, нахлува, за да помете в устрема си аскетичната му уединеност и вглъбеност, за да свидетелства за неустойчивите корени на божественото начало, в чиято основа не стои преодоляното изкушение. Това поставя героя при съвсем нови условия. Досега той се е намирал в някакво прегродно състояние, с пространственото движение на отварянето се извършва процесът на раждането; херметически затворената, илюзорна вечност, която той обитава, се разбива в „началото на времето”, в което изкушението трябва да се преодолее, за да се постигне истинската святост. Избождането на очите е отчаян стремеж за възвръщане на предишната аскетична уединеност, за недопускане на изкушението, един втори отказ от света и непризнаване на земното начало. Но капсулата вече е безвъзвратно рабита. Героят излиза от утробата, той заживява в света, където за да достигне до Бога, трябва да изпълни критерия за святост – преодоляно изкушение.

Колкото по-категоричен е отказът за признаване на замното начало, толкова то става по-силно, по-непреодолимо, аскетизмът не е екзистенциално услие, а бягство, затова богопостижимостта е невъзможна, неосъществима: „Господи, защо ме мъчиш! Погубих очите си да те постигна – а далеч съм от тебе. Научиме как да те постигна. Направи знамение, Господи!”

Божествената жестокост, която свети Христофор възприема като откровение, се дешифрира от тезата формула за признатото и преодоляно земно начало. Отказът от света е бягство и от Бога, защото той не съдържа усилие за неговото постигане.

Проблемът за изкушението, който е поставен пряко в „Светите застъпници” и „Очите на свети Спиридон”, е продължен опосредствено и в другите разкази в цикъла, които проблематизират греха и неговото проявление. Преодоляването на греха е постигане на една цялост и хармонична същност, достигане  до първообраза на човешката природа – подобие на божествената („Огледалото на свети Христофор”). Грехът е разделящ, раздробяващ цялостната човешка същност. Той установява дисхармония и хаос, които влизат в противоречие с божествената хармония и ред: „И нещастникът отиде далеч на един голям остров в морето. През средата на този остров течеше буйна и мътна река, която не можеше да се премине нито с мост, нито с ладия. От едната страна на тази река, разстяха и зрееха прекрасни жита, от другата пасяха безбройни черди добитък и обширните гори бяха пълни с лов. Но жителите на двете страни търпяха лишения, защото не можеха да минат страшната река и да разменят благата си.” („Огледалото на свети Христофор”).

Голямата „буйна и мътна река” е символ на греха, разделящ човешката душа, установявайки в нея принципа на липсата, който стои в контраст с пълнотата на божествената природа: „А Исус като знаеше техните помисли рече им: Свяко царство, разделено против себе си, запустява, и никой град или дом, разделян против себе си няма да устои” („Матей”).

Хармонията, взаимосъзвучието, съгласието са цел, която се постига чрез преодоляването на греха, пораждащ празнотата у човека. Отказът от него – жестът на пренасяне на дявола през реката, е последван от възстановяване на божествената същност. И в този разказ Бог е пасивен спрямо човешките усилия, прерастващи в езкистенциално напрежение, което постига успокоение в акта на надмогването. Заповедта „Не съди!”, чието неизпълнение е в основата на греха на героя, губи догматичната си поставеност, защото се явява като код, шифър, превръща се в изстрадана от личността истина. Основно в цикъла разкази е отхвърлянето на догмата, изразяващо се както в мощен антипатос, така и в задълбочено разбиране на изпълващия пространството божи закон.

Жизнелюбието и хуманизмът на Елин Пелин личат особено много в отношението му към любовта. Тя е квинтесенция на живота, подвластни са и свички, дори и светите застъпници. Принизена или извисена, грубо плътска или духовно пречистваща,тя е неотменим висш природен закон. Не е грях онова, което е природно – творецът е създал същества от плът и кръв и не бива да се върви срещу неговите повели. Дори когато е примитивна, огрубена, тя има своите природни основания: „Тоя човек е може би по-близо до божията истина” („Изповед”). Самотно живеещия пастир от разказа е пример за отклонение от църковните норми – живее високо в планината, близо до звездите и до Бога, но етичните му представи са самобитни, съобразе ни са единствено с природния ред и върховния култ към живота. На краката си има звънчета, които прогонват всчики твари, за да не извърши неволно убийство, но от друга страна за него похотта не е грях, защото това е желание, продиктувано от естеството, няма го и съзнанието за отклонение от правилата. Убедителни са внушениеята, че този човек, натежал от грехове според църковните канони, е по-праведен от останалите простосмъртни, защото е чист пред себе си.

Изобщо, праведно е всичко, което не противоречи на човешката природа, всичко, което идва от сърцето. Живеейк в съгласие с тях, човек е в хармония и с Бога, и с висшите закони на битието. Затова и духовните лица в сборника под расата си остават човеци, със своите малки „бели” грехове, със своите страсти и пороци, но и с една дълбока, особена доброта и смирение, които ги надвисяват над фанатично следващите целта си  да бъдат праведни светци и духовници.

Разделителната линия между земното и божественото носи значими послания на целия сборник „Под манастирската лоза”, създавайки се по този начин особен вид огледалност с централна позиция разказа „Занемелите камбани”. Конкретното описание на стилизирната образност – сред свещенното спокойствие на храма – една срещу друга стоят жената с болното си детенце в ръце и Богородица с младенеца в изконните им очертания. Създава се усещането, че изографисаният образ на Божията майка е огледалното изображение на страдащото и безумно отчаяно човешко същество. В благоговление свише са последните упования на поразената от мъка жена, а в погледа към Бога е последната надежда за спасение от всяко мъченичество.

Средищната творба „Занемелитв камбани” търси и дава категоричен отговор на въпроса за ценностните приоритети. Безмълвието на камбаните е чудо, но и мащабно оповестяване на фундаменталната истина за силата на чистото духовно общуване. Отдаването на ежедневните канонични предписания често превръща човека в безмълвно кънтяща камбана. Елин Пелин успшно проектира вплетената в творбата библейска символика – внесената от жената с болното дете кал сякаш е акт за самото човешко сътворение от Бога: „Игуменът видя, че по плочата, на която стоеше жената, бяха останали кални петна”.   

Скромният дар, игла със синя топчица, препреаща към новозаветния текст за материалните еквиваленти на вярата: „И седна Исус срещу съкровищницата и гледаше, как народът пуска пари в съкровищницата. Мнозина богати пускаха много. А една бедна вдовица, като дойде, пусна две лепти, сиреч, един кодрант. Като повика учениците си, Исус им рече: истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички, които пуснаха в съкровищницата, защото всички пуснаха от излишъка си, а т от своята немотия, тури всичко, що имаше, цлата си прехрана.” (Марко).

От друга страна измиването на ръцете въвежда Пелатовата тема: след прогонването на непознатата от храма и отстраняването на иглата-дарение от завеската до чудодейната икона „старецът си оми ръцете на чишмата. Млад прислужник му подаде пешкир, та се избърса, след това се прекръсти и се покачи на камбанарията.” От библейската си знаковост измиването на  ръцете се превръща в действие, което устойчиво символизира бягството от отговорност и самооневиняване.

Дори името на игумена в разказа – Йоаким, има библейска символика – така се казва бащата на Богородица. Разместените плоскости пред духовното зрение на човека са основен проблем, изпълващ художественото пространство на разказа. Вярата е гледана в кривите огледала на празните и значения, и то от игумен на манастир. Званията и високите постове не могат да предпазят човека от поемането на житейски пътища без изход.

Отхвърлянето на догматичната представа за Бога и закона намира израз в разказа „Една обиколка на свети Георги”, който поставя проблема за любовта между половете: „Не сте ли чели, че онзи, който ги е направил, нправил ги е отначало мъжко и женско, и е казал: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и двамата ще бъдат една плът.” (Матей).

Ако да търсим Бога значи да търсим първообраза, божественото подобие на човешката природа, тъй като полът е нейна непреодолима основност, то любовта между половете не е грях. Именно тази идея е разгърната в разказа, където акцентът пада върху любовта, разкрита като божетсвено откровение. Времето спира, докосвайки се до вечността в мига на осъществяващия се контакт между младите, като по този начин създава усещането за божествена намеса, идваща като просвещение. Това усещане се засилва от присъствието на светеца: „Старецът бе се спрял сред полето и усмихнат се забавляваше. Заедно с него спря и слънцето и забави утринта, за да стои полето повече време безлюдно.”

Душата на свети Георги се радва, ликува, тържествува, защото всичко наоколо „дишаше и живееше точно по великата повелч на всевишния”. Краткият разказ звучи като възторжен химн на раждащия се живот и любовта като висш природен закон. Дискретната еротика, дъга от багри, шеметно движение, божествена хармония, „огнената сила на живота” е в стихията си. Пурпурната наметка на свети Георги, отдавна прозрял неоспоримата истина, че любовта е „солта на живота”, рязко контрастира с черните раса, с изпитите лица на светите застъпници за „зачатие чрез поглед”.

Така, чрез хедонистичната си философия, Елин Пелин потвърждава привързаността си към един земен реализъм, като се опитва да види човека такъв, какъвто е, без да го подценява или надценява, с правото му да се наслаждава на живота, да изпитва удоволствие от факта, че съществува.

Когато човек се опитва да се осъществи с дадените му от природата заложби и дарби, той прави единствено смисленото, н което е способен. Съвършеното битие е Бог и всичко друго, което съществува, е в процес на формиране, състои се от възможности. А именно там, където след дълги усилия преминаваме от възможността към осъществяване, всеки път получаваме частица от пълното, истинско битие, с още една стъпка се приближаваме до божественото: „Една мисъл не ми дава мира, защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?” – пита отец Никодим („Чорба от греховете на отец Никодим”).

Погледнато от страна на манастира собственото му съществуване е по-добро – един образцов живот на ред, на стремеж към покой и яснота. Светата обител притежава мистичната привлекателност на свят. Където човек може да се укрие от шума и суетата на делничния живот и да открие тихата красота на вглъбяването, чрез която да дири истината за себе си и живота. Но погледната отстрани, дори от позицията на Бога, действително ли редът и дисциплината на едно образцово битие, отказът от света и чувственото щастие са по-добри и полезни от живота на миряните? Наистина ли човек е роден да води уединено съществуване, чиито часове и задължения се насочват и определят от камбаната за молитва? Наистина ли е създаден, за да умъртвява чувствата си и да бяга от живота? Не е ли сътворен от Бога с чувства и инстинкти, със способност за грях, за удуволствие? „Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото? Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата през влеченията радостни на тялото?” („Чорба от греховете на отец Никодим”).

А позицията на автора е ясна – човешкото тяло е част от естеството. И както природата е силна, прекрасна и не може да бъде упрекната в нищо, така прекрасно и безгрешно в своята същност е и тленното у човека. Тялото не е сътворение на световните злини, не е проклятие, което погубва блаженството на душата. Отричането на телесното, сляпата омрая към него може да роди единствено зло.

Елин Пелин обича човешкото тяло, харесва човека такъв, какъвто е, и всеки опит той да бъде „спасен”, като се отхвърли, игнорира част от природата му, изпълва автора с негативизъм. У човека изначално е заложено да бъде единство от тяло и дух и той трябва да приеме двойнствеността на свота същност, да се смири с нея. Истинският подвиг се състои в това да признаеш противоречивата си природа и тогава да бъдеш просветлен и опростен.

Авторът не си позволява нито пряко гневно разобличение, нито сатирична гавра, нито благо поучение спрямо героите си. Своите философско-хуманистични нравствени прозрения той внушава като принизява абстрактното, високото до равнището на бита и така го демаскира, показвайки неговата неприложимост. Не е нужен фанатизъм при изпълнение на различните канони и задължения, всяко абсолютизиране, дори и на божествените идеи, може да ги опорочи, да намали тяхната привлекателност. Нищо в този свят не бива да се догматизира и налага като абсолют, даже истината: „Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен”  с блага снизходителност поучава Елин Пелин в разказа „Жената със златния косъм”. Защото житейската опитност подсказва, че истината е възвишена цел, към която трябва да се стремим, но много често в отношенията между хората добрината и благородните лъжи струват колкото хиляда истини.

Поетът долавя огромна разлика между святостта на истинската вяра, която всеки може да носи само в себе си, и така наречената фарисейщина, която издига в култ спекулациите с духосността и нейната показност. В разказите от сборника „Под манастирската лоза” са уловени универсални човешки нагласи, защото изричанията не се отнасят само за християнството, а и за всяка една злоупотреба със силата на духовните пориви.

Проблемът за вредността на прекалената святост е основен не само за разказа „Огледалото на свети Христофор”, но и за „Пророк”, които натрапват на хората своята представа за добро, лишават ги от правото на избор – да живеят съобразно своите ценности, без да им се налагат щампи, матрици, модели на поведение. Всеки има свои мечти, стремления, надежди и не може никой друг да решава вместо него. „Всеки търсеше щастие и всеки го разбираше посвоему” – казва Елин Пелин, и чрез съдбата на пророка, от чиито фанатизъм сам Бог е разгневен и го превръща на камък, прави своите хуманни внушения за повече търпимост към инакомислещите, към различните от нас, за повече респект към неприкосновеността на човешката личност. Животът на човека трябва да бъде проповед, а не камшикът. Човешкото се утвърждава не с гняв и наказание, а с прошка и обич, защото хората само на обичта откликват искрено. Понятието добро не може да се разбира различно, но главното е да на правим никому зло, тогава и доброто ще разцъфне от самосебе си, а дори в Библията е казано: „ти кой си, та съдиш ближния си?” (Съборното полание на Яков).

Рязък е контраста между картините, изобразяващи божия гняв и божията любов – тътен, гръм, свистене на „седможилест бич” и невероятно красиви звуци, весел смях, песни; раззината черна паст на замята и огнени пламъци, превърнати в цветя... С богата палитра, с много нюанси и детайли „драматичният лирик” (Искра Панова) рисува живота с неговата пъстроцветност и многобагрие, утвърждавайки негото многозвучие.

От тази гледна точка Пророкът въплащава догмата, нейното действие се изразява в образа на бича; самата общетсвено-групова принадлежност на героя е доказателство за разглеждането му като „облечена в плът”, образно предтсавена догма. Мястото на Пророка във взаимотношението човек-Бог е място на посредник, „явител” на божията истина, проводник на откровението. Догмата, от друга страна, също заема такава средищна роля. В цялостния дух на произведението, обаче, в който човек осъществява личностен контакт с Бога, всички посредници са отхвърлени като потискащи човешката изява. Това отхвърляне на образа на героя може да се усети най-ясно в мотива за непреодоления грях – основен за разказа. Грехът обсебва до такава степен природата на героя, че тя губи всякакво подобие с божествената, води до тотално непознаване на Бога: „Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи!, ще влезе в небесното царство, но който върши ролята на Отца Ми, който е на небесата.” (Матея).

Грехът разкъсва човешката душа, раздробява я. Разтварянето на земята под краката на Пророка не е само изява на божествената жестовост, то е символно представяне на раздробяващата се човешка същност. Поради унищожената хармония у героя от разказа „Пророк”, природата бяга от вкаменената му същност – тя е обект, външен за личността, но се свързва структурно с паралела на вътрешния баланс на човека. В това отношение разказът се противопоставя на друг от сборника – „Веселият монах”, където природата заобикаля, „прегръща” героя, тя е „бликаща”, „прииждаща” по отношение на образа му. Съществува своеобразен паралел между идеята, стояща в основата на произведението, и рефренно повтарящото се в Евангелието: „Милост искам, не жертва!”. Аскетичната затвореност на човека търпи двойното си отхвърляне – от една страна, тя не става достатъчно условие за святост, поради отказа да се признае земното начало, а от друга – разглежда се като проява на егоизъм, който влиза в пряко противоречие със закона на Христос – „Обиай ближния си!”.

Милостта на Веселия монах разрушава основите на аскетичния морал и догматичната затвореност. Още в началото на разказа е налице контрст между манастира и гроба на монаха. В контекста на това противопоставяне намират място множество символи – едните носят усещането за смърт, мрка, за липса на Бог и на любов, другите – техните противоположности – внушават усещане за светлина, божествена изпълненост.

В този бликащ от любов образ, в този безименен герой, герой идея, се открива илюзорният образ на един нов Христос. Той свързва всички мотиви и идейно-смислови връзки в цикъла, извисявайки образа си над тях, въплъщавайки представата на автора за божественото.

Нравствените и религиозни ценности в сборника „Под манастирската лоза” са смисловата платформа на изграждане композиционно-смисловата рамка на значенията и етичните внушения, които изгражда личността. Основната криза в цикъла произтича от подменените ценности за човека и общността. Провокирайки духовната си слепота, индивидът губи опорите си в света и започва неотлъчно да следва всякакъв вид предписания за подреждането на живота си. Именно провокирайки догматичната ограничесност  и фанатичната капсулираност и ограденсот на вярата, Елин Пелин внушава идеята за доброто и злото, праведното и грешното, търсейки отговор на вечните екзистенциални въпроси и преоткривайки високата нравственост на човека, често провокирана от неговите религиозни ценности.