Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Поетическият свят на Атанас Далчев (ЛИС)

Поетическият свят на Атанас Далчев (ЛИС)
Оценка: / 139
СлабОтличен 
Автор Зорница Петрова   

 

Двадесетте години на двадесети век са време на рязко изразени и крайно динамични промени в изкуството, намерили особено ярко проявление в лириката. Тези изменения засягат естетиката, поетиката, темите, идеите, ценностната ориентация на творците. Търсенето на поетите от този свят са нехомогенни, до голяма степен хаотични и твърде често – еклетични и противоречиви. По-съществен е обаче стремежът към преосмисляне и промяна, категоричната цел изкуството да стане адекватно на обществените обстоятелства и на потребностите на „новото време”. Атанас Далчев е създателят и най-яркия представител на предметния реализъм – едно течение, възникнало в литературния живот след войните. Успоредно със създаването на нова естетика върви и сътворяването на новия поетически език – прозаичен, груб, дори грозен. Лирическият субект изчезва формално и от цялата действителност остава единствено обективното – предметите, веществото, житейската проза, „мъртвият” свят. Изобразявайки битието, Атанас Далчев създава поезия с дълбок философски смисъл, търсейки поетичните измерения на човек – материя, човек – пространство и време. Художественото възприемане на света от позицията на лирическия субект и лирическия говорител проектира своите интериорни насоки по два начина: като „себе си в света” или като „света в себе си”.

Поетическият свят на Атанас Далчев събира в себе си очертанията на света – цветове, звукове, природни състояния, предмети. Зад света на вещите се извежда духовното и философско битие на нещата. Противопоставяйки се на традицията, поетът всъщност продължава да обглежда хуманистичните и социални проблеми, завещани от предходниците му, чрез нов тип естетическо осмисляне на екзистенциалните въпроси за битието – страданието, смъртта, самотата и осакатяването на човешката личност. На мястото на романтичната чувствителност се включват мотивите за болестите, бедността, вътрешното отчуждение от собственото съществуване, разпада на човешкото тяло и дух. Депоетизацията на човешките отношения, на нещата от света, грозните подробности околовръст занимават този истински философ с една нова за българския литературен развой художествена оптика, в която не е трудно да се открият връзки с естетиката на Бодлер. В противовест на музикалната изящност на символистите Далчев говори с конкретния език на вещите. Появяват се странни обекти-предмети от интериора на човешкия дом – прозорци, врати, огледала, портрети или топоси на човешкото страдание, тление, безприютност и анонимност – хижи, старата къща, балконът, болницата, книгите. Бягството от ведрия антропоцентризъм идва да утвърди философията на един скептик, който запазва в обективизма си релативността на крайно субективния, но и интригуващ лирически Аз. Атнанас Далчев поставя в центъра на своя поетически свят деперсонизираната личност, която е основно семантично ядро в неговия художествено-пространствен модел на страданието и отчуждеността.

В предметния свят на Далчевите поетически видения битието е тежко изпитание. То е бремето да съществуваш, да зависиш от телесната си обвивка, тленна и смъртна – контрапункт на безсмъртната душа. В поетическата визия на автора тялото приковава духа и го отрича на агония в свят, който е прекалено овеществен („Болница”).

Поетът натрупва поредица от предмети: „градската болница”, „бяла варосана зала”, „стени”, „прилепените бели легла”, за да създаде усещането за тягост, страдание, безнадеждност. Човекът е затворен между тези стени, зазидан в своята самота и страдание, а единственият изход е смъртта. Чрез повторенията („лица побледнели”, „бяла зала”, „бели легла”, „бели покривки”, „зимния сняг”) и чрез контраста („черни ръце”, „като черни оголени клони”, „тези сухи ръце”), както и чрез различните вариации („с тъмно-жълтия цвят на студената зимна мъгла”), поетът откроява акцентите: животът е обречен, страданието е вечно, а смъртта неизбежна:

Тишината и здрачът и тези прозорци дъждовни

със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,

и звънът, и звънът на големия стенен часовник

сякаш тежките стъпки на близката смърт.

Грозното, отблъскващо, конкретното страдание е поетическия обект в тази творба. Болничната стая е изолирана от света („тишината”, „здрачът”, прозорците са „със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът”). Създадено е усещането, че външният свят изчезва за умиращите болни. Процесът на умирането е генерализиран, а живото човешко време, в небитие: „и звънът, и звънът на големия стенен часовник/ сякаш тежките стъпки на близката смърт”. Стихотворението „Болница” представя образно отзвучаването на човешкото страдание като релексия на съвременния човек, изправен пред писимистичен факт на своята физическа тленност. Часовникът – атрибут на времето – загатва за умирането като процес. Мисълта за приближаващата смърт, за постепенното преминаване на хората в небитието се подсилва от метонимиите „лица”, „ръце” и „очи”, които сякаш разкриват бавното, но необратимо стопяване на човека, неговото смаляване и изчезване.

Съзнателно огрубеният език, алитерацията („л”, „м”, „н”, „п”, „т”), асонансът („и”, „а”, „ъ”, „е”), поетическите волности при употреба на пълен член „-ът”, дължината на стиха създават особена напевност и мелодичност, в която дразнещо и дисхармонично скърцат несъответствията с традиционните внушения. Болницата се извисява като цялостен символ на света, в който вещественото, материалното са потулили човешката душа.

В стихотворението „Стаята”, времето е превърнало в безжизнен прах всичко, „лежат умрели”часовете на личното, индивидуалното време на стопаните. Именно това безкрайно време е враг на смъртния човек и на тленните вещи. Стаята е един затворен свят, а вещите – негови реквизити: часовникът, картините, огледалото. Всичко в нея говори за отминала реалност, за изживян живот: „миризма на вехто”, „прах по всичките неща”, „вечерната дрезгавина”, „вехне есенното слънце”, „и в неговия чер ковчег/ лежат умрели часовете”, „портрети на жени, които/ са си отишли от света”, „пожълтели”, „печална стая”. В килимите на пода „вехне есенното слънце”, но като контрапункт „светят жълти зимни дюли”, сравнени с кехлибарените зърна на броеница, символизираща отброяването на времето по измененията в природата. Вещите в стаята не могат да се превърнат в своеобразна “машина на времето”, чрез която да се опознае битието на отдавна отминалите си хора. Инвенциите за преходността на материята са постигнати на фона на богата гама от изразни средства. Мисълта за неизбежната смърт е разкрита чрез епитета “прах безжизнен” и метафорите “чер ковчег”, “лежат умрели часовете”, “които са си отишли от света”.

Лирическият Аз се вглежда във вещите не толкова с надеждата да “погледне” в този отминал свят, колкото да осмисли от философска  гледнат точка хода на времето и неговите въздействия върху материалното. Идеята за бавно умиране на интериорния свят е потвърдена от поетическата поанта: “и цялата печална стая/ залязва бавно с вечерта”. Времето е разрушителна стихия: то поглъща не само човека, но и неговия материален свят – спрямо “голямото” време човешкото съществуване е нетрайно, чезнещо.

Метафорите “тежко” и “печално”, “залязва” и “сънува” отвеждат към идеята за смъртта, за вечния сън и покой, като контрапункт на безличната алиенирана реалност, в която личността е излишна, а остават само вещите. Предметността е доведена до своя абсурд и това е жестокостта в света на Далчевия лирически Аз. Бремето на несъстоялото се битие е смазало крехките човешки надежди.

Всички тези стихотворения от стихосбирката “Прозорец” са частичен пример за изключителната по въздействие авторова поезия, наситена със сгъстена емоционалност и духовна мощ. В изгубената естественост на битието творецът открива причините за трагедията на човека. В този контекст в стихотворението си “Къщата” Далчев отпраща читателя към диаболизма с неговия болезнен интерес към тайнственото, загадъчното, дяволското. Това е и подсъзнателния стремеж да извади и открои на преден план драматизма на личността, окована в своя затвор – в своята самота, въплатена в образа на къщата – метафора на дома:

Сам дяволът я сякаш дал под наем,

но неизвестно кой е наемателят.

Затворена е всякога вратата,

а мракът спи и през деня във стаите.

Вратата – прозорец към света, начин за съобщаване с живота е превърната в преграда. Наречието „всякога” категорично подчертава изолацията, а метафората „мракът спи” и съюзът „и” натрупват представа за състоянието на обезличеност, за отсъствие на лирически субект.

Природните стихии се опитват да разрушат този дом-затвор, който е преобърнал идеята за дома изобщо. От място за живеене, от убежище, от светилище на добрия домашен дух, той се е превърнал в необитаемо и призрачно място на разруха, тление и смърт:

И снощи (ти видя ли от прозореца?),

.............................................................

И черна сянка, дълга като копие,

разчупи се на каменните стълби

и аз видях, и аз познах там мъртвия,

когато преди девет дни заровиха.

В картината на драматичните изживявания са налице всички елементи на диаболистичния ужас: нощ, „писна ненадеен вятър”, „завиха нощни кучета”, „черна сянка”, „мъртвия, когато преде девет дни заровиха”, антонимните „разтвори се” – „затвори се”. Детайлите изострят сетивата и нагнетяват емоцианалното предчувствие за случващото се, за трягичното, изразено чрез сравнението „дълга като копие”. Човешката душа, самотна и обезверена, е осъдена на вечно страдание, без светлата надежда на спасението. А това е по-страшно от всякакво физическо отсъствие, от всяка физическа загуба, колкото и разтърсваща да е тя.

В „Къщата” Далчев разкрива духовната самоизолация на лирическия Аз, който е прекъснал връзките си със света и не може да се върне в него. Трагедията на търсещия, но зазидан в самотата си човек винаги е вълнувала поета, който и сам търси пътища за духовно спасение в един овеществен и мъртъв свят. Далчевият лирически герой е човекът на знанието. Вглъбен във философските си търсения, той съзнателно се е изолирал от света на материалното, но не може да го игнорира съвсем. „Повестта” на своя живот лирическият Аз чете в студената си самота, без да знае, че животът неумолимо тече край него. Човешката трагедия е невъзможността да съчетае силата на простита неща и полетите на вечно търсещия дух.

За разлика от други негови стихотворения, където поетът съзнателно е отстранил всякакви следи от лирически субект, в „Повест” лирическият говорител е умишлено подчертан чрез препокриването на „Аз” и „стопанин”:

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

а тук от никъде не съм се връщал.

Стихотворението поставя проблемите за алиенацията на човека от обществото, самозатварянето му в неговия собствен свят, за непълноценно изживяния живот. Мрачното чувство нахлува още с началото на творбата:

Прозорците – затворени и черни

и черна и жатворена вратата,

а на вратата – листът със словата:

„стопанинът замина за Америка”.

Епитетите „затворени – затворена” и „черни – черна” свидетелстват за самоизолация и отчуждение от материалната реалност в пространството. Оксиморонът „И аз съм стопанинът на къщата, /........ / ала не съм аз заминавал никъде....”, разкрива горчивата равносметка на лирическия „Аз” за това, че животът му е преминал безполезно, еднообрзно, в самота.

В делничното си битие Далчевият човек се лута между вещите, неочаквано придобили за него зловещ, деаболистичен смисъл: „...и ето сякаш сто години/ как разговарям само с портретите”.

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

люлее свойто слънце от метал.

Понякога аз се оглеждам в огледало:

за да не бъда винаги самотен.

Както в стихотворението „Стаята”, и тук присъстват образите на портретите и огледалото, използвани са като заместители на живите събеседници –те са отчаян опит да се осъществи макар и виртъален комуникативен акт. Това иреално общуване обаче е обърнато към миналото, осъществява се чез спомена за близки хора, които вероятно отдавна са мъртви. Монотонно преминаващото време е показано чрез повторението: „И ден и нощ, и ден и нощ” и чрез метафората „часовникът/ люлее свойто слънце от метал”.

Стопанинът търси своята Америка, за да създаде нова биография на обезличения си живот, да започне всичко отначало, защото сегашният не може да се задържи в изтичащото време на човек без минало и настояще, обезличен в „коварното и празно огледало” на живота:

А по стената се изкачват бавно

и догоряват на потона дните ми:

без ни една любов, без ни едно събитие

животът ми безследно отминава.

Като вопъл на отчаяние и безутешно страдание, заключен в своята самота, лирическият Аз изтръгва тайната си горест – живот без любов е живот без следа, без смисъл. Простите неща следват естествения ход на човешката съдба. Затова индивидът, съзнателно изолирал духа си от радостите и тревогите на битието, е пропуснал да живее:

И сякаш аз не съм живял никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Тази квинтесенция е вик за помощ на човека, отдавна проел „всички книги” и минал „всички пътища на спомена”. Безизходен и безнадежден е опитът на лирическия Аз да излезе от затворения кръг на индивидуалната си същност и земното си битие.

Светът на Далчевия лирически човек наднича през прозореца на човешката душа или живее в мечтите му, в чистата и невинна представа на детето за вълшебствата, в търсене на синята птица на щастието. Прозорецът е погледът на човека към света, който мами и увлича към ставащото, към активното битие. В стихотверението „Прозорец” „нашето зимно стъкло” отделя творческата поетическа реалност от физическия обем на света. Изразът „бяла гора от сребро” е метафора на приказното време на детството. Споменът е пастелно стилизиран: „посребрената бяла гора”, „сребърен път”, „сребърни клони”, „посребрени листа”. Познатият път се трансформира в „сребърен път”, а след изгряването на „вълшебната птица” се връща в предишното си състояние: „отнова изникват къщата/ и изплува познатият път” – символ на човешкия живот, озарен от надежда. В тази творба сребърният път символизира дирещата мисъл, опитваща се да разгадае екзистенциалните тайни на битието, а гората от своя страна е знак за житейските препятствия и изпитания.

„Филмът” свършва и се връща в реалността. Поетичното видение е отминало и остава чувство на тъга и неудовлетворение. Така мъчително, както е раздялата с детството. Стихотворението е програмен манифест, повик за връщане към естествеността на битието и мечтата за осмислен от духовни пориви живот.

Израз на споделената болка на лирическия Аз, тревожна констатация за смисъла на простите житейски неща, които отсъстват от ежедневието на Далчевия човек в стихотворението „Книгите”.

Пред мен е книгата разтворена

и денем, и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света.

В цикличността на битието болката и страданието на поета са открити, излизат на преден план – това е подчертано чрез епифората „чужд”, натоварена с много функционалност: непознат, незнаен, загадъчен, тайнствен, неприемлив:

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят никому ненужен,

да мине глух и пуст.

Метафорите „глух” и „пуст” свидетелстват за емоционалната празнота на книжния човек, край когото тече пълноводието на живота, но той е останъл извън него. Драмата му се състои в недокосването да обикновените радости на битието:

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз изгубих зарад книгите

живота и света.

Стихотворението „Книгите” е духовна биография на интелектуалеца, равносметка на постигнатото и пропуснатото, съпоставка и самооценка на значимото и стойностното в човешкия живот. В произведението на Атанас Далчев поетическата енергия прелива от един устойчив образ към друг, от една представа към друга. Резултатът е възпламеняваща искра, която поражда съществени смисли, криещи се зад очертанията на делничното.

Показателно е стихотворението „Вятър”, в което последния стих е ротационната ос на преобърнатата представа. Това води до преосмисляне на целия изграждан до финала образ на вятъра. Пренаправените смисли изискват нов прочит и ново вглеждане, както и ново тълкуване на образността:

... повилнял и стремителен вятър,

в леден камък превърнал сърцето ми!

Това е краят на стихотворението, но и началото на дълбокото преосмисляне. Разлюленият като кораб дом с разтърсени могъщо врати вече се възприема като човешкия аз, уязвен, покосен от леден вятър на агресия и подлост, с разклатени устои и напуснали го защитни сили.

Своеобразен синтез  между „Вятър”, „Вратите” и „Болница” е стихотворението „Зимният студ”. Мотивите за внезапното покушение в териториите на духа от „Вятър” и невъзможността за ограждането на духовността с материя от „Вратите” са пренаписани в нов текст. Така познати вече мотиви от стихосбирката „Прозорец” осъществяват интересен диалог и претворяват нова поетиеска реалност. Отговорът за смисловата натовареност на втурналия се леден вихър е точен – това е смъртта, покосила внезапно живота. Отново, както в „Болница” тя съвпада с образа на мрачната зима – вечен дом на човешкото тяло. Леденият вихър, първият свят, скрежът по прозореца, ледените висулки („десет ножа под стряхата забодени”) – всичко се превръща в синонимен ред, представящ смъртта. Човекът е безсилен пред покосяващата сила на „вечната разбойница”:

Ние – слабите – що сме му сторили?

Няма татко ми вече да стане!

На главата ти кацнала врана:

майко! – черната кърпа отгоре.

С претворяването на различни мрачни мотиви от други стихотворения на сбирката „Прозорец” Далчев сътворява поетически резонанс на голямата минорна тема на несбъднатото, драматичното и трагичното в човешкия живот. Монотонният празен живот умъртвява духа на човека, наслагвайки на негово място утайка от страдания. Като въртенето на чакръка е празното въртене на дните, водещо неумолимо към скъсаната нишка на живота в стихотворението „Старите моми”. Земният път на човек остава увенчан от богатството на посребрените коси и цъфналите цветя на скръбта в сърцата-саксии. Няма по-страно нещо от изхабените в еднообразието на дребното живеене дни.

Повтарящото се вървене по дългия път неумолима взима своетобот човека, който не умее да му се противопостави. Някъде там, към дъното на образността, най-близко до калта в стихотворението „Коли”, е натъпкан дългият по време, но празен и безцелен човешки живот:

Като спиците на колелата ви

едносъщите дни са въртят.

Образността в стихотворението е изключително богата – насложени са смисли от различни равнища. Пак основополагаща е представата от делничното състояние – дъждовен есенен ден, разкалян път в полето, коли със скърцащи колела, теглени от биволи. От тази основа започва образният градеж в неподозирани форми и посоки, моделиращи съзнанието.

Дългият път от началото на стихотворението се превръща в безкраен на финала: „Който води назнайно къде...”. Образът на пътя – „прав в есента кървоалена като меч разсякъл света”, е безнадежден, пуст, черен, разкъсан от песен, той е и благодатен образ, събрал в себе си времето и пространството на всемира.

Заемащи центъра на стихотворението са колите „стари и груби коли”, прилепени към делничните очертания, тръгващи от материалната си обичайност, за да стигнат до дълбоко философско измерение на значението си.

Далчев подема и познатия от Дебеляновата поезия мотив за завръщането в бащината къща, което може да се тълкува и като завръщане към себе си. Стихотворението „Есенно завръщане” представя реално завръщане в „бащината къща” – ключово понятие за творбата. Не се усеща обаче човешко присъствие, завръщането е сред „къща с боядисани в жълто стени”, сред „дървесата”, сред техните „клони запречени”, завръщане след вървене по „неравния тягостен път”. Тази къща вече не може да бъде пристан, защото лирическият Аз е белязан от пътя със знаците на зрелостта. А тя може да приеме само детето или чистия като него блян и спомен. Така закономерно идва и финала, където постройката „вехне” „като някакъв спомен далечен,/ като спомен от минали дни”.

В стихосбирката „Прозорец” има и лирически творби като „Дъжд”, посветени на основополагащи образи. Дъждът е повод за лирически полифонизъм, за разместване на посоки и нарушена гравитация, за преобръщането на обичайния всемир. Така злото е експонирано в истинската му мащабност и вредност за човешката общност. Зловещото поразява внезапно и травмира трайно, нарушава очертаната с мащабите на вселената хармония в човека. Резултатът е видът на слънцето, което символизира източника на живота – „жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед”. Нещо се случва и настъпва душевен апокалипсис, нравствен катарзис – човекът, светът и космосът са губещи.

Философско обобщение на стихосбирката “Прозорец”, говорещо само по себе си, изискващо инвенциите на дълбок психологизъм, се явява стихотворението “Ручей”:

Да не беше никога изгрявал

оня жарък и задушен ден!

Изгорен от жажда, се наведох,

знойни устни за да разхладя,

а ликът ми падна омагьосан

в ручая на бързата вода

и вълните мигом го понесоха

надолу – кой го знае къде...

Извън стихосбирката “Прозорец” Далчев продължава да интерпретира и проектира мястото на човека в света и да изгражда реалиите на света в човека. Другите му поетически опити потвърждават избраната посока на художествени инвенции. Мотивът за неосъществените кръгозори е застъпен в стихотворението “Балконът”. Образната баналност на балкон със зазидана врата е лирически съживена от подсказаните дълбоки смисли. Духът, обитател на тленното, е винаги пред открити пространства, освен ако самият човек не се самовгради в себе си и не зазида вратата към духовния полет. Отдаването на тленното и материалното е самонаказание на човека според Далчевия текст:

Кой знай от кога и от кого построен,

е станал непотребен изведнъж,

но не за всички: птиците спокойно

от вазите му пият хладен дъжд.

.....................................................

И неговата четвъртита стряха

събира в някоя дъждовна нощ

след дълга и невесела раздяла

отново двама скитника ведно.

Ореолно благословено от балкона е сближението на разпилените във всемира човешки духовни несрети. Чистите природни дадености, припознати в текста като “птиците”, са естествена част от сакралното пространство на балкона.

В контекста на Далчевата лирическа образност последователно се оформя представата за къщата като обитавано от човешкия дух пространство на материята. Тази къща, прозорецът, демоничното градско пространство очертават най-общите координати, чрез които авторът гради внушенията. Героят на Далчев от стихотворението “Дяволско” умира съвсем прозаично, окован в ръцете на делничното, “в стая под покрива”. Творбата обаче не е съсредоточена върху смъртта, разбирана като отваряне на настоящото към принципите на морала и хоризонтите на бъдещето. Тя е насочена към безсмислието на празното, безследно изтичащо време.

Изгубил ценностните ориентации, светът е деградирал или до безсмислените крясъци на тълпите, или до самотните умирания, сковаващи духа на човек, дори и след смъртта от “Метафоричен сонет”:

...душа, ти свойта мощ и своето богатство

на него, тленното, уви, дължиш все пак...

......................................................................

Безумно не роптай, че Бог те е затворил

като бунтовница в нерадостна плът...

За да наложи внушението за разпадащия се свят, поетът използва специфична образност, основана на натуралистични детайли и провокативни жестове: „жалка мърша”, „и аз ще се изплезя на света”. Хората са обречени, защото истинските връзки между тях са престанали да съществуват. Хулните провокативн жестове стават единствената възможност на обречения да „проговори”, да изрази състоянията си: „Не искам състрадание от хората!/ Аз имам всичко – моя е смъртта./ И аз ще се изплезя на света,/ обесен върху черния прозорец”. Именно този черен прозорец се превръща в единствен и естествен изход да се напусне лишеното от всякакви илюзии за смисленост всекидневие („Дяволско”).

Още един отговор на вечните екзистенциални въпроси от „Дяволско” и „Метафоричен сонет” е даден в стихотворението „Съдба”, където ракурсът е ясен – от детската чистота и освободеност е очертан пътят на духа към вграждането му в човека от набъбващото време:

...годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота...

Наложено е усещането, че загубата на детското е загуба на духовност. Бремето на натрупващия се живот с тежестта си притиска човека и все по-трудно става да открие запазеното дете в себе си.

В лирическата интонационална вълна на разглежданата проблематика се вписва и стихотворението „Молитва”. Духът е затворен от плътта, върху него са насложени годините с изхабяващите им кръгове, строи се и интелектуалната стена на ограждащата самотност. Човекът е изпаднал в безвремието на самозатварянето си за света. Затова молитвата е за пробив навън, към простора на обикновените неща:

Аз не помня, аз не съм видял

минаха ли моите години?

Ти не ме оставяй да загина

Господи, преди да съм живял!

...................................................

Изведи ме вън от всяка сложност,

научи ме пак на простота...

Чудесата в детския свят не спират да вълнуват поета. В „Синеокото момиче” е доразвита идеята за човека във бързо течащо време. Впечатляващ е фрагментът:

Въздухът трепери, лястовици

режат като ножици дъжда...

Лястовиците са предвестници и обитатели на по-добрите природни сезони, но техните усилия не стигат, за да бъде спряна падащата злост – подертано чрез метафората „режат като ножици дъжда”.

Проблемът за конфликта и мъдрото помиряване между дух и материя намира едно от най-крайните си решения в стихотворението „Камък”:

камък, истината в теб прозрях:

вечно и свето е само мъртвото,

живото живее в грях.

Традиционен за българската литература от този период е мотивът за греха, който Далчев свързва с вечния въпрос за живота и смъртта. Скръбта и отчаянието граничат с омразата и озлоблението и водят до крайно отчуцдение, в което се ражда твърдението: „аз съм една ненужна жалка мърша/ и мога ли да бъда техен брат?”. Последвалата категоричност с дръзкия и предизвикателен тон на финала създава усещането за абсолютна безнадеждност, за обреченост на обществото и на личността, изгубили способността си да общуват.

Жезнеутвърждаващата позиция на Далчевия лирически човек се откроява и в интерпретацията на мотива за войната. В стихотворението „Среща” се разгръща пряко свързаната с конкретноисторическото време опозиция „живот – война”:

В душата им се сбираше огромна

безумна мъка и безсилна ярост;

животът им се струваше обида

която ги прицелваше от всяко

парче стъкло, прозорец или локва,

обливаше зелените дървета

и капеше от мокрите листа.

Текстът съдържа един от най трагичните и мрачни образи на живота, които поетът е създал, но в него е заложена недвусмислена позиция, че безумието и жестокостта на войната създават това негово страшно, зловещо лице. Образите на майките и на „малките розови деца”, както и сияйната блестяща пролет, са признание за красотата на живота без насилие и най-заклеймяващото отрицание на войната. В конкретната житейска ситуация, отглас от историческите събития, е намерила въплъщение Далчевата тема за безмерното желание за живот и невъзможността да се живее красиво и пълноценно. Болката се определя от неудовлетворението, вечно съпътстващо мислещата и търсеща личност; от човешкия стремеж към движение и познание:

Зашо не можем наведнъж да бъдем

и тук, и там – навсякъде, където

могъщо и безкрайно бий животът.

Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

веднъж от туй място, подир от друго,

докле изчезнем най-подир съвсем.

                                                     /”Вечер”/

Безсилието на смъртния в борбата за живот се определя и от старостта и от физическата преходност, от изневярата на паметта и прекъсването на връзките със жизненото начало („Какво видях? Днес вече не си спомням/ отслабва и тъмнее паметта.”). Но той винаги запазва богатството и безкрая на живота и удивлението от неговото разнообразие:

Той върви и в огледалото израстват

улици, къщя, стобори,

а от дъното му светло идат хора

и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.

В миг разлющват се площади;

дървеса

стрехи и балкони падат.

Блясват сини небеса.

Ти не се учудваш, че хамалинът

е приведен и върви едва!

Носи той в ръцете си човешки цял един

нов и дивен свят.

                  („Огледало”)

Изнесен от затвореното пространство на стаята, образът на огледалото се проявява чрез други свои значения. Отраженията, които попадат в него са различни, различен е и сжетът, който създава поетическият текст, други са внушенията му. Поставено на гърба на хамалина, огледалото вече отразява хора и автомобили, дървета и небеса. Затвореното пространство на стаята е заменено от много по-широкото пространство на града, което се превръа в траен, завършен образ, характеризиращ поезията на Атанас Далчев – обобщения образ на града.

Освен образа на поета самотник, на неразбрания творец, в творчеството на автора битуват образите на обикновените хора – на детето, на жената, на работника. Но освен представата за делника, те градят и тази за смисъла и красотата на пълноценния човешки живот. Неслучайно с образа на хамалина се свързва и мотивът за любовта („Любовта на хамалина”), който типично по Далчевски не напомня традиционната любовна лирика, а обвързва проблема с любовта с копнежа към по-добър живот. Стихотворението съдържа цялата тревожност, усещането за самотата и мъдростта на Далчевия лирически човек:

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен,

и мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

Именно тук се размиват границите между блян и реалност, между виталност и самотност, между светлина и мрак. Свято чувство облагородяващо и извисяващо, помирява мечта и безнадеждност, пренася героя от делничното пространство на града в безкрайността на света и в една неопределима безплътност и безвремие му дарява висшата хармония на духа.

Представата за любовта като значима нравствена категория, за която трябва да се говори с простотата на мъдростта, е трайна и същностноопределяща в интимната лирика на поета. Творбите утвърждават способността да се открива красота и живот навсякъде и признават чудодейната сила на любовта да отваря човешките сетива за знаците на видимия свят:

Напразно се боиш любима.

Магьосничества туй не са:

дори в едно чадърче има,

когато любиш, чудеса...

                             /”Мадригал”/          

Принадлежността на автора към изтрадалото поколение между двете войни, към групата на поетите хуманисти, както и новаторските му естетически възгледи и философската проблематика на неговите стихове раждат оригинална и многозначна образност, придаваща уникалност и висока стойност на поетическото му творчество.

Поетическият свят на Атанас Далчев поставя началото на траен процес в развоя на българската литература, оформя цялостна и завършена тенденция в отразяване на човешките изживявания чрез всекидневното, конкретното, предметно-детайлното. Поетът “изоставя символа с неговите неясни граници и възвръща на душата нейната еднозначност като единствено средство, което може да предаде многообразие на материалния свят” (Здравко Недков). Дълбоко философкият план на представяне на личността в цялата и сложност и многоликост, чрез взиране във вещите и всички материални знаци, бележещи човешкото присъствие в света, определя облика на неговите текстове. Чрез своята поезия Атанас Далчев прави опит да превъзмогне духовната самоизолзция на индивида и да осмисли простите житейски радости на живота, отвъд границата на които се крият отговоритте на всички екзистенциални въпроси, инвентиращи проблема на невъзможността човек да проектира себе си пълноценно в света на материята.