Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Идеал и действителност в поезията на Димчо Дебелянов (ЛИС)

Идеал и действителност в поезията на Димчо Дебелянов (ЛИС)
Оценка: / 81
СлабОтличен 
Автор Зорница Петрова   

 

Димчо Дебелянов е сред най-нежните и елегични поети в нашата литература. Познал споделената топлота на родовия космос, той открива и метафизическата бездомност на модерния човек, неговата самота и умора. Животът на поета е перманентен сблъсък с извечната грижа, но в същото време и основание за търсенето на идеал. Презрял битовото, дребнаво-житейското, той се домогва до битийното, до вечните тайни на света. Това го сродява и със Славейковото пътуване към „другия бряг” на трансцедентната хармония, и с Яворовото вглъбяване в свръхземните въпроси, които „никой век не разреши”. И в същото време Дебелянов е различен от своите предходници в полето на модерната литература.  Липсват му властната категоричност и съзнанието за избраност на Славейков, не е така подчертано драматичен като Яворов. Лириката му е доминирана от елегичното всетомоделиране и от ромнтическата душевна нагласа. От тази поезия струи приглушена, овладяна тъга, непомръкнала чувствителност към етичните измерения на човешкото битие. Пиететът и творческият му интерес към символистите Бодлер, Верлен, Жан Мореас, Франсис Жам и Александър Блок слагат отпечатък върху художествените прозрения и възможностите му да даде лирически израз на вътрешната драма, на копнежния усет към един идеален свят. Тежненията на тази „безбрежно самотна душа” се изповядват предимно чрез носталгичен и елегичен говор, който варира между молитвения шепот и страстното драматично изживяване.

Противоречията между идеалите и дтремежите на поета и облика на действителността раждат интимно-изповедна лирика, в която доминират мотивите за несрета, страдание, бездомност, скиталчество, самота и отчуждение, а психологическият интензитет на лирическите преживявания е интониран елегично и меланхолично. Творецът и неговият герой отвръщат поглед от грозното лице на всекидневието и попадат в плен на романтичните мечти. Лирическият аз в произведенията на Дебелянов е душевно сложен, многолик, стои максимално близо до автобиографичния образ на писателя, белязан е от неговата болезнено изострена чувствителност и неприспособимост към една обществена действителност, за която е характерна „суетност вседневна”, увлечен е от неговия копнеж по други кръгозори, изпълнени със светлина и обич, по вечното щастие и красота. Сблъсъкът на идеала със суровата действителност довежда до раздвоеността в душата на лирическия герой, отхвърлен и отчужден от света, перманентно страдащ в самотата си, обърнал поглед към единствения извор на радост – миналото, което обаче е безвъзвратно изгубено.

За разчитане на затворените смисли в лириката на Дебелянов най-функционални се явяват основните генеративни ядра в книгата на Шопенхауер „Светът като воля и представа”, а именно разбирането на битието като страдание, измамността на щастието, спомена като видение на рая. В този смисъл основополагащи за автороеата лирика са опозициите „живот – смърт”, „светлина – мрак”, „съграждане – разрушение”, „ред – хаос”, „дух – материя”. Животът е разбран като битие на духа, непрестанно търсене на познанието, истината и красотата. Пътят за постигане на хармонията е белязан от знака на страданието, породено от сблъсъка с несъвършенството на света и човешката природа. Така се ражда усещането за непостижимост, невъзможност на щастието. Животът като битуване в рамките на реалното придобива отрицателна натовареност, обвързва се с представата за обреченост и дисхармония. Лирическият герой на Дебелянов, като не намира човешката си реализация в реалността, се отдава на романтични мечти, търси спасение в сладостите на блянове, където чезнат „скърби и съмнения”. Създават се идеалните светове на чистота и хармония , съвсем независими от външната действителност („Светъл спомен”, „Утро”). Светоусещането на Аза е ведро, изпълнен е с жизнелюбие и оптимистични нагласи („Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя”, „Всеки ред бъди в мен непознати мечти,/ на безбройни слънца грей ме трепетът златен” – „Светъл спомен”). Реалност и фантазия се приплитат, за да изградят една вселена на красотата, светлината и радостта, недокосната от студенината на реалното време:

И аз, пиян от светлина,

в зорите ранни на деня,

 

повярвал в слънцето, вървя,

през буйно-зрейнали нивя,

 

и слушам радостно-смутен

как шепне утрото над мен

 

с дъха на ранните цветя:

ще дойде тя, ще дойде тя.

                                         („Утро”)

Темите за любовта и природата, мотивът за споделения спомен утвърждават представата за щастие и удовлетвореност, която се допълва от символиката на слънцето и деня – съзидание, стремеж към духовно прозрение и хармония. Двете творби („Светъл спомен”, „Утро”) са изградени изцяло в стила на приказното, вълшебно красивото, родено от фантазията, не присъства сянката на действителността. Подобна утопична визия за бленуваното пространство на идеалното откриваме в стихотворението „Гора” – топос на красотата, истината и вечността. Дебеляновата гора затваря в знаковостта си представата за времето, битието и словото в техните абсолютни стойности. Утопичното пространство на отвъдното е равносилно на хармонията и покоя за изтерзания от лутане дух на пътника, търсещ пътя към прозрението. Символиката на гората едновременно обозначава житейските несгоди и изпитания, миражите, изправени пред духовния взор на човека и мястото, където битува идеалното, където се помещават идеите за чистота и съвършенство. В този контекст се вписва и символиката на гората в Дебеляновата творба – пристан на абсолютната хармония, тя е нирваната на лирика, свръхбитието на изтерзания човешки дух:

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели

в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли

меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра –

вити колони непреклонни успокоената Гора.

                                                                            („Гора”)

Застиналостта, безмълвието и покоят стават основните смислови маркери на този топос, чието антагонистично пространство – полето, обрича на умора, страдание и духовна гибел. Така Дебелянов проблематизира възловата за символизма дихотомия „идеално – реално”. Копнежът по светъл идеал, както и началото на Дебеляновия житейски кръстопът, откриваме и в произведението „Кръстопът”. Паратекстът символно въвежда душевното състояние на героя – объркан и раздвоен, които се превръщат в негова постоянна характеристика. Изправянето на романтичните видения срещу жестоката реалност разкрива началото на безпощадния сблъсък между „двата свята”. Символните внушения за противоречието между добро и зло, между блянове и действителност („Аз помня вик, ту сдавен, ту издигнат/ безсилно сред тържествения ред,/ там пътник на смъртта пред черний зев/ ридаеше, от бурята настигнат.”) подсказват страданието, обзело Аза потънал в противоречиви размисли, неспособен да постигне изход от мъчителната болка („И може би/ през рани спомням аз/ .../ то беше бурята на моята мъка.”) В творбата функционира символът на нощта, на мрака, обозначаващ времето на деструкция, на изпадането в хаоса на тлението. Доминиращият образ на черното засилва представите за самотност и обреченост, хиперболизира колебанието и терзанието на героя. Подобни смислови внушения откриваме в стихотворението „Черна песен”, където жестокият сблъсък на лирическият човек с враждебната действителност, непримиримото противоречие между жаждата за красота, щастие и хармония и крушението на надеждите ражда дълбоко страдание и вътрешен конфликт, който води до душевно раздвоение. Емблематичната за Димчо Дебеляновото творчество елегия ни доверява съдбовни истини и мисли за конфликтното диалектическо единство на бяло и черно, на изграждане и рушене в човешкото съществуване. Драматичният тон и внушенията са постигнати чрез композирането на творбата върху принципите на градацията, контраста и антономията. Скрит антагонизъм съдържа още заглавието на творбата чрез обединяването на „черна” и „песен”. Черното е част от символния ред „смърт – хаос – нощ”, докато песенното начало се асоциира в митопоетичен аспект с химничното, сакрално-ритуално слово, което има силата да надмогва конкретните времеви и пространствени измерения.

Характерните за българския символизъм сивмоли „умирам” – „раздам”, „деня – нощта”, „изграждам – руша”, както и метафората „разнолика, нестройна душа” кореспондират с Яворовото стихотворение „Две души” („Аз не живея – аз горя. Непримирими/ в гърдите ми се борят две души:/ душата на ангел и демон...”) Но у Яворов борбата на духа със самия себе си води до сливане и удвояване („двоен пламък”), докато при Дебелянов раздвоението е категорично и взаимно изключващо се:

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

                                         („Черна песен”)

Антитезистността е зададена в мащабите на библейския кръговрат „рождение – смърт”. Парадигматично обвързано със сивмоликата на рушенето и съзиданието, и светлинното противопоставяне „ден – нощ” потвърждава представата за трагичната разколебаност на Аза. Несъвършенството на човешката природа се осмисля като предопределено от нейната подчиненост на тленното, временното и преходното. То поражда и основния конфликт между плътското и духовното в екзистенцията на личността. Човешкото тяло е същевременно материална същност и обител на вечно търсещия истината, красотата и хармонията дух. В този смисъл всяко отклонение от пътя на духовното търсене се осмисля като своеобразна „смърт”, която води след себе си ново „разждане”. Непристанното единоборство между силите на съзиданието и разрушението поражда и острото усещане за трагическа обреченост и разколебаност в хармоничната цялост на Аза. Страданието, породено от разминаването между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа, води до вътрешната противоречивост на ирическия герой, която намира проекция в конфликта му с обкръжаващата го реалност: „Призова ли дни светло-смирени,/  гръмват бури над тъмно море,/ а диря ли буря край мене/ всеки вопъл и ропот замре.” Поетът не влага еднакъв смисъл в повторените символи „бури” – „буря” и „светло-смирени” – „замре”. В първите два стиха Азът търси спокойствието и хармонията, чието съвършено единение не открива в действителността („тъмно море”). Житейските бури изключват хармонията на душата, защото „тъмното” опошлява идеала. Търсенето на „буря” в третия стих се асоциира с метежа на душевните движения, съмненията и раздвоението, без обаче да имат външен израз, затова не могат да бъдат уловени от страничния наблюдател. „Светло-смирена” е скръбта от разминаването на идеал и действителност.

Стремежът към жречество – „За зора огнеструйна копнея”, предполага върховна себеотдаденост, самоотричане от земното, но чрез мотива за слепотата се въвежда проблемът за невъзможното прозиране скритите тайни на битието („а слепи ме с лъчите си тя”). Дисхармонията на лирическия Аз се подчертава от антитезната и съпоствка с хармоничната на извечния космически ритъм:

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

                                         („Черна песен”)

Неразбран, отчужден от света, героят се затваря в самотата си: „На безстрастното време в неспира/ гасне мълком живот неживян/ и плачът ми за пристан умира,/ низ, велика пустиня развян”. На фона на вечността, символизиран от „великата пустиня”, индивидуалното битие се осмисля единствено като страдание. Надеждите за съществуване в лоното на абсолютната хармония са обречени на гибел.

Крушението на идеала при сблъсъка му с реалността прераства  в разбирането за живота като затвор за устремения към духовна свобода и възвисеност човек, където просторите са заключени, полетът на духа е прекършен. Подобно на Яворовите „Маска” и „Нирвана”, в „Миг” на Дебелянов откриваме опитите за проникване отвъд видимата същност на битието, за да се докосне Азът до метафизичното и мистичното, до тайните на душата. Уморен от земните страсти, от вечно съпътстващите го грижи („С оборено чело стоиш на моя праг,/ прошарени коси разпуснала в безреда,/ проблясва в твоя взор тревожен полузрак./ Излизам – и по мен ти тръгваш смъртно-бледа.” („Грижа”), човекът жадува успокоение и блаженство, очаква откровението Божие. Абсолютът обаче отказва да разкрие битийните тайни на своите слаби и греховни създания. Героят пропуска „мига” на просветлението и болезнено осъзнава трагичната непостижимост на познанието. Съществуването му се връща към безвремието, към умората и самотата, ежедневното разпятие на душата. Азът встъпва в поетическия текстс емблематичните за края на символизма характеристики и душевни състояния. Той е скръбен, угнетен и отчужден от света: „Тъжен и морен,/ аз плувам самин из тълпата огромна.” Произведението гради представата за неопределеност, за лишни от конкретност място и време. Лирическият субект броди мрачно из митологично неопределен град, в който властват низките страсти и покварата. Този град „огрешен и позорен”, се обвързва асоциативно с идеята за злото и препраща към паралел със старозаветните Содом И Гомор. Внушенията се уплътняват и от гротесковата деформация на човешката същност („мъжете там хилави воини бяха,/жените – отвъргнати, неми сирени...” („Миг”). Азът е отчужден от псевдостойностите на живота, от хората около себе си, неизкушени да проникнат в божествените тайни и да открият смисъла. Той усеща себе си различен, тъй като е пожелал да се докосне до познанието. Така Дебелянов продължава да уплътнява разделителната линия между човеците, позната ни от предходната литературна традиция. Ботев оразличава избраническата самотност на юнака, прогледнал за стойностите на свободата. Алеко Константинов очертава многозначността на националното посредством опозицията „байганьовско-антибайганьовско”, а Пенчо Славейков извисява интелектуално и духовно себепостигналата се личност над посредствеността и еснафския примитивизъм. В културния контекст на символизма, Дебеляновата интерпретация насочва вниманието към своеобразната извънпоставеност на героя. Пренебрегнал тленното и профанското, той се е устремил към абсолютното  („Но горди и сластни очи не зовяха/ на уличен пир мойте жажди смирени”). Ситуиран сред „тълпата огромна”, героят е тотално отчужден и от божественото, и от човешкото, стоящ на границата между действителността и идеалната отвъдност. В тази ситуация настъпва „мигът” на жадуваното прозрение („аз сетих и страх, и молитва в сърце си”). Възможността за докосване до отвъдното е нирвана, блаженство на духа, но и плашеща тайна. Свръхнапрегнатото емоционално състояние, психологическата активност са разкрити срез синекдохите – „поглед стъмен от предсмъртна замая” и „колена прималяли”. Лирическият човек е на границата между унеса и лудостта:

помислих, че някакъв глас ще вещае

незнаен завет из незнайни скрижали,

че някакъв Бог умилен ще разкрие,

след толкова дни на безумства метежни:

защо е тъй горд и надвластен, а ние –

тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!

                                                                            („Миг”)

Мистичният контакт на човека с трансцедентното не се осъществява. Очакваното чудо не се случва, битийните тайни са все така неразгадаеми, а човекът пак е слаб, горестен, неполучил просветление:”... Невъзпламнал угасна великият миг на великото чудо”. Опиянението от очакването на Откровението е заменено с пробуждането и отрезвяването. Моментната сакрализация на времето и пространството се отменя и животът се връща към традиционната си греховност и пустота („Аз станах. – Небето бе празно и глухо.../ Аз плачех. – Тълпата бе ледно бездушна.”

Сблъсъкът между реализъм и романтизъм, между идеал и действителност откриваме и в „Легенда за разблудната царкиня”. За мото авторът избира стих от любимия си поет Алберт Самен: „Моята душа е царкиня”, който е ключ за разбирането на цялата творба. Неясно очертаните образи на царкинята и нейния любим извеждат идеята за виталност на човешкия копнеж по щастие и за страха от грозната действителност. Основните маркери, носещи идеята на произведението са нощта, която внушава страх от порива на лирическия герой, вълните, носещи спокойствие, но и несигурност в усещането за свобода, и смъртта, утвърждаваща мисълта за невъзможността на човешкото щастие. Царкинята очаква влюбения принц, който и обещава искрена, чиста любов, но той не идва. Тези редове ни отвеждат към познатите представи за лирическия герой – отчаян от действителността и потърсил щастието си в бляна. Влубеният паж – това е малката, делнична радост, която не може да задоволи гордите, неудовлетворени от живота личности. Блудствата и жестокостта на царкинята са черните, материализирани сили, които въвличат душата в грях. Но тя успява да възкръсне, духовно пречистена, след катарзиса на разкаянието. Така, чрез цяла система символи, авторът разкрива драмата на онеправдания човек, рисува разкъсаната от терзания човешка душа. В поемата няма нотки, предаващи социално безправие, не се чувства конкретен зов за преодоляване на грубата действителност, но дълбоко в лиричния подтекст се долавя укор към лицемерното общество, което оставя човекът да страда в един несъвършен свят.

Основната тема на Дебеляновата поезия става жестокият сблъсък на духовно извисения човек с отчуждението на враждебния към неговите светли и хуманни идеали свят. Горчивото му разочерование от живота и неговата несправедливост тласкат личността към самота и пътят му минава между мечти и блянове, свързва се с детството, спомените, любовта. В центъра на авторовите естетически търсения застава трайно образът на града. В неговата лирика градът не е просто декор или фон, а се появява като образ на съдбата на несретника, бездомника, свързан е с дълбоко изстрадано лично преживяване, което привнася характерен автобиографичен момент.

Сонетът „Пловдив” е пропит с елегично чувство, предопределено от съдбата на лирическия герой в големия град. Творбата е изповед, в която с неподправено чувство персонажът се връща в изстраданите дни на младостта, към първия сблъсък с жестокия егоизъм на обществото. Бляновете, макар и красиви, са се оказали мимолетен сън, мечтите са погребани в „сладка самота”. Страданието и самотата са постоянни спътници на дебеляновия лирически Аз. Началният стих на сонета е констатация за нещо дълбоко присъщо на героя:

Как бяха скръбни моите детски дни!

                                                     („Пловдив”)

Негодувание и примирение се сливат във възклицанието, което не само изразява, но и назовава причината за изживяванията на Аза. Скръбта е неизменна част от миналато му, но е неотменно присъща и на настоящето: „И днес аз бродя в тоя скръбен град –/ едничък дом на мойта скрб бездомна...” Лирическият Аз е напълно обезверен, защото е придобил трагичен опит („Тук първи път чух възглас: Престани/ да вярваш и да дириш – забранен е/ на любовта плодът...”)отнети са му опорите, които дават смисъл на човешкото съществуване. Вярата, търсенето на познанието, любовта са „забранени” плодове, поривът към тяхе грвхопадение, за което Азът е сурово наказан. Личното му изкупление за сторени и несторени грехове е вечно терзание без надежда. Трагичното усещане за безизходица е подчертано чрез наситеността на втората строфа с .................?!?, които нарушават еднообразния ритъм и придават драматична напрегнатост на стиха. Всички тези терзания са плод на сблъсъка с пустотата и студенината на града. Сонетът поражда чувството, че няма утеха и спасение – ограниченото пространство на града е изравнено в текста с безкрайността на пустинята:

И кат загубен в пустошта огромна

и толкоз черни мисли ми тегнат,

че аз не искам нищо да си спомня.

                                                     („Пловдив”)

Пустошта на човешкото съществуване е внушена и чрез синонимния ред „стъмни”–„черни”, който отвежда към символа на нощта – активизират се представите за хаос, съмнения, дисхармония и болезнена несигурност. Печалната индивидуалистична участ на Аза е намерила своето великолепно поетическо обобщение в стиха: „едничък дом на мойта скръб бездомна”. Лирическият герой остава самотник, терзан и страдащ за загубените идеали, изпитващ безкрайна душевна умора и обезверяване.

Подобни са внушенията и в елегията „Спи градът”, където образът на лирическия герой най-плътно се слива с биографичния образ на самия Дебелянов. Художественото въздействие на елегията се дължи на изхграденото лично преживяване, на образите на спящия град и будния, скитащ самотник. В „Спи градът” липсва присъствието на човешките тълпи, както в подчертано символистичната творба „Миг”, пространството е празно и глухо, превърнато в неуютно място на човешката самотност. За да се постигне това внушение, особено значение имат образите на нощта и на постоянно ръмящия дъжд, които пулсират между конкретното и символно обобщеното. Тайнствена и загадъчна нощта привлича с двойнствеността си. Тя въплъщава както заспалата природа и смъртта, така и примамливия живот в природния свят на сънищата и отвъдното. Трикратното повторение на глагола „ръми” и апосиопезата, с която завършва първата строфа, налагат усещането за еднообразно, тъжно и непроменимо протичане на живота. Лирическият Аз е анонимен, „бездомен и самин”. Неопределеността на града, както и на героя, засилва и извежда самотата и страданието като определящи същности на битието. Така животът е видян като напразно търсене на „пристан и заслона”, а щастието – невъзможно. Идеалът за красота и хармония отново се сблъсква с деструктивната реалност, за да обрече Аза на безпомощност и болка. Като изход, лирическият герой търси опора в света на спомена. Чрез него „възкръсва” любовта, въплътена в образа на „милото дете”. Любимата е белязана с нравствена чистота и невинност. Болката от изгубената любов е мъка по загубената красота и пълнокръвието на живота. Причастието „озарило”, съществителното „жар” и епитетът „пламенна” са контекстови синоними, които носят представата за светлина, надеждата за щастие, за тиха и невинна любов. Но всичко това принадлежи на миналото, настоящето е тъмно и печално. Ритмичното и монотонно отмерено повторение на глагола „расте” подчертава всеобхватността на страданието. Копнежът на Аза по друг свят, различен от заобикалящата го студена реалност го кара да търси вечната нетленна красота. Бляновете, полетите, мечтите са израз на творческия порив на свободния човешки дух. Но това са редки мигове на просветление, които са заменени от „съмнения тъмни” и „отрезвления страшни”. Всичко е безвъзвратно отминало:

Миналото – ах, остана то

тъмен край от скърби заледен

и оттам изпраща тя към мен

своя скръбен вик: защо, защо?

                                         („Спи градът”)

От преминалите дни остава само жалбата, ненужността на спомена.

Лирическият герой на Дебелянов оглежда внимателно изминатия път и търси в него морални устои. Жаждата за покой, красотата и човешко щастие, за нравствено пречистване и възвисяване се трансформира в романтичен копнеж по детството и родния дом. В елегията „Помниш ли, помниш ли...” Дебелянов се връща към спомени за любовта като изживяване. Чрез интересната композиция на творбата, основана на повторения (чрез анафора и епифора), звуковата ориентация на стиха (алитерация) и употребата на второто граматическо лице поетът свързва в едно ключовите понятия спомен, блян и сън. Обръщението „помниш ли” е обръщение на Аза към самия себе си в опит за диалог между спомена и мечтите.

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? –

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

                             („Помниш ли, помниш ли...”)

В свидното минало всичко е обвеяно с романтична носталгичност: „белоцветните вишни”, символ на чистота и невинност; „тихия двор”, „тихия дом”, знак за спокойствие и хармония, така въжделяни и търсени от героя; „тъпот и смях”, израз на споделената любов. Лирическият Аз, озарен от спомена, се връща, но и се оттласква от него с повелителните глаголни форми „не проблясвайте” и „не пробуждайте”. Страданието на героя за отминалото щастие е неимоверно. Това съзнание е толкова болезнено, че Азът се самоосъжда: „ моята стража е моят позор,/ моята казън са дните предишни!”). няма къде да избяга от себе си Азът. Толкова силна е любовта, че в усилието си да запази чистотата на спомена за нея той се отрича от върховното („сън е бил, сън е бил тихия двор,/ сън са били белоцветните вишни!”) В спомена лирическият субект съществува, но е невъзможно завръщането в него и чрез него, защото изживяното не може да се преповтори. Това съзнание за трагическа предопределеност кара Дебелянов да съизмерва живота като сън, блян, мечта, като спомен от неживяното.

Елегията „Да се завърнеш в бащината къща” интерпретира мотива за родния дом, майката и завръщането към корените като основание за духовно съществуване. Сродно по изживявания с „Помниш ли, помниш ли...”, стихотворението е едно от най-популярните в поезията на Дебелянов с копнежа по нравствени опори за всеки човек. Лирикът чертае носталгично-романтично картина на завръщането:

Да се завърнеш в башината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

                                         („Да се завърнеш...”)

Чудната природна изразителност на мига е предадена чрез олицетворения образ на нощта и наситената метафорична изразителност. Явен е стремежът на поета да обобщи и универсализира образа на странника. Скръбни и нещастни са лишени от дом и ласка и в разгърнатото сравнение творецът извайва очакването и трепетите на сърцето: „Кат бреме хвърлил черната умора,/ що безутешни дни ти завещаха –/ ти с плахи стъпки да събудиш в двора/ пред гостенин очакван радост плаха.” Повторението „плахи”–„плахи” е в съзвуие с метафорите „смирено”, „тихи”, „гасне”, образуващи една обща минорна тоналност. Не ясно тържество описва поетът, а „радост плаха” като израз на дългото очакване, което нагнетява копнежа по отсъстващия. „Плахите” му стъпки са знак за вината пред майка и дом, за осъзнатия, но неизпълнен нравствен дълг. Образът на майката е символ на неизживяното детство и липсващия дом. Любовно-разговорното наричане на майката – „старата” е имплицитно повторение на „безсилно”, но тъкмо това безсилие е извор на вътрешна сила и устойчивост на Аза. Обликът на майката е икона, а домът – храм, където в тишината на вечния покой лирическият герой може да отправи благодарствени молитви („морен поглед”). Като че ли завръщането е осъществено, идеалът е постигнат, страдащия е намерил своето утешение („аз дойдох да дочакам мирен заник,/ че мойто слънце своя път измина...”). Графичното отделяне на последните два стиха категорично оспорва налагащото се внушение за душевен покой. Завръщането не се е състояло:

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

                                         („Да се завърнеш...”)

Всичко е било спомен, а наречието „напразно” безусловно отрича мечтата. Душата на Аза равнопоставя майка и родина в безуспешния копнеж да ги открие. Пленник в собствения си затвор, странник в своето отечество, неприласкан и неприютен, лирическият Аз е ужасяващо сам, страдащ и обезнажден. Тази трагическа самота, плод на разрива между идеала и действителността, обрича героя на перманентна мъка.

В своята самота и отчаяние Азът настойчиво търси връзка с околния свят чрез любовта, но това дълбоко интимно, силно чувство не му носи бленуваното щастие. Безприютен, изгубил ценностни опори, в жаждата си да открие път към света, той търси в любовта и в спомена за любимата опора и алтернативно пространство, в което да се скрие от нещастието. Наред със „Светъл спомен” и „Молитва”, елегията „Аз искам да те помня все така” се утвърждава като една от най-лиричните и прочувствени Дебелянови творби. Произведението въвежда директно в пространството на спомена, в мислите на героя, доминирани изцяло от образа на любимата, представен не външноконкретно и индивидуализирано, а максимално обобщено, чрез художествени детайли, които насочват към емоционално-психологическото и състояние („пламнала ръка”, „скръбен лик”). Градацията от епитети, белязани с негативен смисъл – „бездомна”, „безнадеждна”, „унила”, подчертава липсата, лишеността от вяра и надежда като ценностни опори и имплицитно внушава трагична обреченост и безвъзвратност. Азът жадува да задържи в съзнанието си мига преди раздялата, който да му помогне да победи скръбта и болката след нея. В този момент любовното чувство е най-интензивно и наситено, подхранвано от съзнанието за непредовратима загуба. То е сякаш сакрализирано, изживяно като мистично свещенодействие, доловимо в жестовете на влюбените: „В ръка ми вплела пламнала ръка/ и до сърце ми скръбен лик склонила”. Декорът, едновременно предметно конкретен и обобщено пестелив („Градът далече тръпне в мътен дим,/ край нас, на хълма, тръпнат дъвесата”), е в психологически паралелизъм със състоянието на влюбените. Това е един мрачен, студен, бездушен фон на скръбна разлъка. Поетическата идея на текста е синтезирана в двустишието: „И любовта ни сякащ по е свята,/ защото трябва да се разделим”, а именно, че неосъществимостта остойностява любовта. Чуството за съдбовна неотменимост на раздялата е експлицирано чрез категоричното: „Тя ще победи!”Фаталистичното усещане на лирическия герой субективизира сетивно-предметния пейзаж – „по страшно пада нощ”, „чертаят мрежи прилепите в мрака”. Душата на Аза е разпъната от надеждата и отчаянието. Раздвоението и безсилието му намират израз в оксиморона „а в свойта вяра сам не вярвам аз”. Надеждата рухва, остават само примирението пред съдбата:

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмното впила,

изгубила дори за сълзи сила, –

аз искам да те помня все така...

                  („Аз искам да те помня все така”)

Целият обективен свят пулсира със скръбния ритъм на лирическото сърце и внушава трагичната идея за невъзможността да бъде осъществено човешкото щастие.

Размисъл за суровата драма на човека Димчо Дебелянов осъществява в стихотворенията, писани на фронта, въплъщаващи нравствения максимализъм и хуманизъм на поета. Появяват се нови теми и образи, нови мотиви и чувства, обусловени от промени във възгледите му за живота и ролята на творческата личност в него, настъпили под въздействието на войната и прекия допир с живата действителност. Поетът преодолява субективния херметизъм в кръга на спомените и бляновете. Ситуирането на човека в реалността, представлява нов социално-психологически усет, домогващ се до нов художествен изказ с подчертана предметна образност. С поезията от фронта Дебелянов се явява предвестник на новите развойни тенденции в българската поезия, клоняща към обективизация на света.

Конкретни непосредтсвени наблюдения върху войнишките маси откриваме в „Прииждат, връщат се...”. Те крият в себе си „несдържана” и величава мощ. Стихотворениет поставя проблема за отношението между личност и колектив, което е един напълно нов момент за творчеството на поета, тъжно примирен с общата участ, преодолял дистанцията с другите, но тъгуващ по тишината и самовглъбеността („Кои са те? – Беизменни и ти беизменен между тях/ потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им/ веселби –/ и чакаш примирено празника на кървавия смях,/ когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.”) „Старият бивак” и „Тиха победа” също принадлежат към последните творби на поета. Първата от тях разкрива военното ежедневие в битово-реалистичен план. Войната е отречена като социална същност, защото тя се противопоставя на човека като индивид, а общуването му с действителността е възможно само при мир. Произведението ярко изразява отношението на Дебелянов към пейзажа като компонент на поетическата атмосфера. Той определя особена роля на природната картина, като нейното одухотворяване се е превърнало в стилова спецификация („Помня, че през тази нощ на юг/ странна скръб вещаеше луната/ и при всеки стон и всеки звук/ звънка бе и плаха тишината”). Втората творба е своеобразно отрицание на войната. „Тихата победа” в тези стихотворения е истински психологически подвиг, защото изразява превъзмогване на страха от смъртта, на раздвоението и душевните скърби, връщан към живота и „земната любов”. Стихотворенията, включени в цикъла „Скрити вопли”, разкриват сложното преплитане между интимно-личното и характерното за колектива. На фронта поетът променя своя усет към света, започва да разглежда живота от една по-мъдра, философска позиция, за да достигне до искреното прозрение, че „мъртвият не ни е враг”. В „Един убит” прозира дълбокият хуманизъм на лирика, новата му гледна точка за света. Лирическият герой излиза от индивидуалната си концепция за смъртта и гибелта на чуждия войник предизвиква неговото състрадание. С удивителен усет за правдоподобния детайл („трепкат плахи и ненужни/ с кръв напръскани писма”, „хлътналия слог”, „клета майчина ръка”) поетът изразява болезненото чувство на безпомощност пред могъщите сили на такъм безчовечен механизъм като войната. Човешкото сърце е притиснато от една „сурова вярност към дълга”. От гледна точка на жестокото време човешкото страдание изглежда нелепа жал, но лирическият герой преодолява враждебността си към убития враг и дава израз на екзистенциалната си болка от насилствено прекъснатия жизнен порив, с което отрича войната.

Като синтез на Димчо-Дебеляновата поезия (мотиви, чувства, асоциации, настроения) се явява „Сиротна песен”. С покъртителна сила зазвучават тъжните акорди на житейската равносметка и предчувствието за смърт. Сред ужасите на колективната гибел, сред множеството от обезличени човешки съдби всеки е сам и безименен – не е поет и творец, а анонимно човешко присъствие в единението на всички. Затова и произведението излъчва спокойната примиреност на Аза, разгръща се равносметката за извървяния замен път: „Ако загина на война,/ жал никого не ще попари –/ изгубих майка, а жена/ не найдох, нямам и другари.” Скръбта е част от съдбата на лирическия герой („приневолен живя сирака”) и е очаквана заради жадуваното спокойствие, поне в една победа. Победата на фронта е „тиха”, защото всеки е жертва на войната. Във визията на собствената си гибел Азът, който се слива с облика на поета Дебелянов, безпристрастно и дистанцирано, с поглед на външен наблюдател, откроява разноликата си същност:

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

                             („Сиротна песен”)

„Сиротна песен” е своеобразно прощаване на Дебелянов с живота, спокойното примирение към смъртта, тихия пристан, по който винаги е копнял приживе. Очаквайки края със съзнанието, че „смърттав победа ще дочака”, лирическият герой, подобно на своя създател, не същелява за отминалите дни, защото е постигнал победата на своя дух, тържеството на своя идеал.

Сложната хармония между реализма и романтичните пориви, огорчението от действителността и копнежа по идеал в живота, трагическата обреченост на въжделяното при сблъсъка с реалността е неизменна част от Дебеляновите стихове. Перманентно следван от грижи и страдание, болезнено отхвърлен от света, безприютен и самотен, лирикът изгражда един пропит с носталгия и елегично чувство поетичен свят, прекрасен с мелодичността си, с бляна си по чистота и нравственост, по красота и съвършенство, хармония между идеал и действителност. С усета на голям творец, той дава израз на вечните човешки търдения и изживявания.