Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Разказите на Елин Пелин – художествено обобщение на социалното и духовно битие на българина (ЛИС)

Разказите на Елин Пелин – художествено обобщение на социалното и духовно битие на българина (ЛИС)
Оценка: / 127
СлабОтличен 
Автор Зорница Петрова   

 

Елин Пелин израства като писател-реалист в края на 19 век. Разказите му представляват художествен опит за проникване в душевността на българина, в системата му от философски, нравствени и етични възгледи, в представата му за света и предначертанията на човешката съдба. Художественият свят на автора е строго определен, той притежава свои неизменни, утвърдени граници и характеристика – това е светът на българското село, обрисуван в неговата затвореност, в особения му созиално-икономиески и духовно-морален облик. Насочвайки вниманието си към конкретика на живота, Елин Пелин се стреми да изгради многостранна представа за реалното битие на човека, уловено в неговите трайни форми. Произведенията му са интерпретация на неизменното в националната съдба, за преходното и вечното в народния характер и душевност. Чрез творчеството си той пресъздава представата за типаж герои, нравствено извисени и съпротивляващи се срещу установените норми, сковаващи духа. В центъра на прозата му стои „малкият човек”, човекът от социалното дъно, ярко изобразен с реалистични похвати на фона на битовите му навици, социалната му орис, нравствения и психологически кодекс.

Заставайки открито на страната на селската сиромашия, Елин Пелин се изразява като демократ и хуманист, като реалист, който рисува картини на живота в цялото му многообразие: с мъките, страданията, невежеството и суеверията, с грубостта на нравите, с богатството на народната душа. Разказите са художествено обобщение на социалното и духовно битие на българина, изградени върху вековния живот на нацията и участта на българина, които винаги са се определяли от вечния диалог със земята, от непрекъснатата борба с природните стихии и неблагоприятните условия на труд, с икономическата зависимост от държавата и несправедливо отреждания социален статус. Духовните му пориви, съкровените му копнежи, представите му за лична чест и достойнство, самочувствието му и самосъзнанието му за човек винаги са се реализирали, съобразно критериите и оценките на околните. Философията му за живота, възгледите за строго определената индивидуална съдба, закономерно са се формирали като резултат от натрупания и изстрадан исторически опит, от мъдрите наблюдения върху повтарящото се и неизменното в социалното му и човешка участ. Към тези трайни и неизменна черта, както в съдбата, така и в психологията и характера на българина, насочва вниманието си Елин Пелин, оправдавайки думите на Светлозар Игов, че „Светът на Елин-Пелиновите разкази е една представителна в своята образна внушителност и яснота на изказа енциклопедия на българския селски живот”.

В изображението на българското село авторът е чужд на каквато и да е идеализация. Художественият му свят е светът на суровата и груба, но пределно правдива социално-битова реалност. Това е светът на малкото „и грозно полско селце, с ниски олюпени къщурки”, с „разградените и боклучиви дворища, из които по цял ден играят немирни и нечисти дечурлига”. Това е пространството на „старата черкова със зеленясали керемиди и ниската камбанария със смачкания покрив и изкривения дървен кръст над нея”, „на песачливите сипеииз улиците” („Летен ден”), на „разградените стари гробища” („Задушница”), на „дълбоката рядка кал” по пътищата („Андрешко”), на „близките ханчета” и „кръчмите плевници” („Летен ден”). Това е светът на бедността и мизерията, на сиромашията и недоимъка, светът – адекватно отражение на социалната орис на селянина. Без да се стреми към обществено-исторически анализ, разкривайки тъжната и нерадостна картина на селското живеене, Елин Пелин насочва вниманието си към първопричините за тази житейска реалност. Героите му с будно социално чувство, с ясното съзнание за мястото, което им е определено в обществото се противопоставят на тежката си житейска участ. „Андрешко”, „На оня свят”, „Прошението на жителите на село Голяма неволя до дядо Господа”, „Лудата”, „Престъпление” са все разкази, в  които физически или духовно, в представа или в действителност битува вечната съпротива.

Селянинът Андрешко е образ, изграден с помощта на реалистичен рисунък, той е един „хитрец”, който влиза в конфронтация със съдия-изпълнителя. Творбата налага обобщението, че в разигралата се словесна схватка се сблъскват сякаш два свята – единият е чиновническия, дисциплиниран, надменен, агресивен, а другият е този на обикновените хора – природно мъдър и ироничен, способен солидарно да отстоява разбирането си за справеливост.

С разпадането на патриархалния културен модел все повече се увеличават дистанциите между хората. Те общуват помежду си не пряко, а чрез „посредничеството” на умножаващите се социални роли. В този смисъл отношенията между двамата герои описват една по-мащабна раздяла – светът се разделя на данъкоплатци и съдии, на селяни и граждани, прости и учени, бедни и богати. Героите реагират един спрямо друг през все по-здравите брони на социалните си роли – съдията не може да види човека Андрешко, но прекрасно вижда селянина, данъкоплатеца, „хитреца”, „канибала”. Той разпога само с една гледна точка на съсловно-професионалната му принадлежност: „Станахте пияници, развалихте се – ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата. Ах, защо нямам повечко власт. Ангели ще ви направя.”

В тази творба на увеличаващите се различия селянинът оставя в блатото не просто друг човек, а опасния чужденец, саможертвения изпълнител на социалната си роля, мечтателя за власт, камшик и сила. Едва когато остава сам в тъмнината, „в зелената блатска вода”, съдията се досеща за емоционалните светове и признава белезите на съкровено-чвешкото – сърцето, децата: „Ще умра бре!... Деца имам!... Хлапако, нямаш ли сърце...” Но за подобни призиви е вече късно, след очерталите се различия съдията е преоткрит в друга гледна точка: „И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете”.

Елин Пелин достоверно описва своя типаж селянин, той има единствена вяра  съмнението. Той се съмнява и спори с държавата, със свещениците, с интелигенцията, с дявола и с бога. Реалистичните изображения в разказите му са доказателство за измеренията на човешката нищета и мизерия, на бедността. Художественият свят на твореца е свят на сурова, „огрознена” социална-битова действителност, това е светът на капсулираното вътрешно пространство на малкото селце, свят на недоимък и оскъдица, свят, който по думите на разказвача „навява на човеку тъга и го кара да бяга” („Летен ден”). „Затворените безлюдни къщи тъжно и глухо” немеят, защото хората изпълняват своя жертвен дълг сред „запаления въздух” и „адската мараня” на полето; „две-три полуголи, нечисти деца” „се пърпелешкат” „лениво из горещия пясък на улицата”, защото за тях няма кой да се погрижи. Елин Пелин изгражда детайлно социалната картина на обреченост и немотия, динамизирайки обстановката с реалистичен рисунък, той предизвиква симпатия и съчувствие към своите страдащи герои. Дори болният лежи „пред една къща безжизнено”, зашото недоимакът предварително предварително е орисал на покруса всяка надежда за изцеление („Летен ден”).

Тази трагична картина е изобразена контрастно на реалността в разказа „Напаст божия”, където Елин Пелин пресъздава виталността, идваща на будната човешка съвест на героите, от способността им да се борят срещу страданието и несправедливостта в живота и да отстояват собствения си душевен и нравствен свят, да противостоят на превратностите на живота и да запазят своите ценности и идеали. Подобно на Вазов, който в разказа „Дядо Йоцо гледа” успява през „погледа” на слепия герой едновременно да изобличи недъзите в обществото и да втзхвали възхода на младата българска държава, Елин Пелин съумява чрез перипетиите на дядо Матейко в „оня свят” да разкрие индивидуалното и социалното в облика на селския човек. Още встъплението на разказа е учудващо хумористично: „Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейко починал – никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало”. Този хумор е топъл, умиляващ, в представите за самотно-идиличния живот на дядо Матейко, с неговата „послушна и хрисима като калугерка” и „сива като гълъбче” магаричка, и същевременно жизнеутрвърдителен, многолик, в разкриването на смъртта на героя: „Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла или че ракийка видя, това никой не можа да каже”. Този хумор придобива социални и нравствени измерения в саморазкриването на героя, в мислите му по пътя за „пъклото”, след като сам решава, че там му е мястото. Психологията на героя притежава пределна социална и нравствена плътност, а езикът на мислите му е естествен и ясен: „Не съм за рая аз сиром човек... рая е направен за големците и за богатите. С тия дрипи и с тия напукани ръце, кой ще ме пусне там!”

Страданието е просмукало душата и съзнанието на дядо Матейко: „Осемдесет години теглих и страдах като куче, ча сега ли рахат ще видя.” Елин Пелиновия герой има ясно съзнание за своята същност, за божиите норми и живот. „Истина, гледал съм по божа правина да живея...” – и затова думите му притежават дълбока и ярка социална и нравствена плътност и сила. В безпросветения, бездуховен и безперспективен селски свят пиянството е единственото спасение от теглото. Този свят, който разделя хората на богати големци и сиромаси, овласрява безвъзмездно хора като дядо Матейко.

Във финала на разказа, в радостта на простодушния старец, че в рая няма бирници, най-ярко изпъква неговата социална същност, която е смекчена от топлия, интимен финален тон на действията на героя. Животът не е унищожил човешката топлота, изконните и съкровени ценности и добродетели, нито човешката виталност и устойчивост.

Полифоничността на художествените инвенции извежда на преден план и мотива за несполучилата любов, контрастно проявление на човешкия виталитет. Именно разказът „Кал” разгръща метафорично и индиректно подобни внушения. Образът на калта властва тотално във всички нива от пространството на творбата, поглъща я цялата, загрозява я като съдържание и форма. Съдържателните аналогии, с които си служи Елин Пелин разкриват и пейзажните внушения: „Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко – и къщи, и хора, и добитък”. Дълбокият смисъл на разказа е имплицитно заложен в схващането, че калта не е само интериорно присъстваща, тя е дълбоко наслоена в душата на обикновения човек.

Човешкият свят в разказа сякаш също се потапя и разтваря в непроходимата селска кал, символизираща от друга страна и любовната изневяра, принина за която са подменените стойности в ценностната система на човека. В пространството на селската капсулираност битуват човешките мерзости на дребно, глупостта и жалките „перчения пред живота”.

Структурните особености на разказа „Кал” целят да се изложи на преден план, че калта присъства не само в пейзажните описания, но си е проправила път към душите на героите. Това е постигнато чрез традиционен рисунък и реалистично изображение на детайлите, типично и за всички останали разкази на автора. Песимистичното чувство се изгражда в градация, от метафората на калта до трагичната обреченост на човека да умре („Напаст божия”). Този разказ е пропит със силно-емоционално и екзистенциално напрежение, кореспондиращо с „гранична ситуация” (Карл Ясперс), като изживяване на дълбоко душевно сътресение. То е предизвикано от несигурността на съществуването, изразяващо се в безнадеждност, летаргия, примирение, ограничена възможност за активност. Като изход от ситуацията се опитват различни човешки реакции – молитва, водосвет (вяра), пазене на заразения излак (борба), ритуален обред, лития (илюзия), проклятие – „да прокълнем и да умрем”. В центъра на повествуването са ситуирани борбата с коварната болест, безсилието на индивида и общостта, абсолютната безпомощност пред обстоятелствата, пред липсата на изход. На евнтуалното престъпление (човешкта греховност) се отговаря с наказание, на смирената молба – с безответност, на активното действие – с пореден удар. Чрез „напастта божия” хората се докосват до драматичните аспекти на битието, като осъзнаването им възхожда към една „особена и горчива област, където надеждата няма вече място” (Камю). Не помагат и типичните за българския национален характер черти – практически усет, действено волево отношение към жизнените проблеми, стоицизъм, жизнетворческа поривност. В края на разказа селяните добиват единствено познание за мащабите на своята безпомощност.

В творбата подтекстово е внушена идеята за апокалипсис, в който природата същу умира, безсилна пред обстоятелствата: „Чучулигите, задушени от страшната мараня, падаха от висинето мъртви, с изплезени езичета, с уста, пълни с алена кръв, извряла от мъничкото, пукнато песнопойно сърчице”. И не човешката греховност е причина за страшната трагедия –единствен попът се опитва да вмени на хората подобна вина, да им натрапи усещането за божие наказание. Причината е в абсурдната зависимост на човека от неподвластни на волята му сили, пред които е напълно безпомощен.

Почти сетивната осезаемост на пейзажите, оценъчните определения и изразителните глаголи предизвикват усещане за пределна напрегнатост и изтощителност, за мъчителност и жертвеност на човешкия труд: „Нажъженета природа придоби печален и убийствен вид... Със смъртна тъга се връщаха вечер от полето морни, изгорели жетвари... Мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на кръстци празните снопи  и кръв капеше от сърцата им”.

И сякаш в тази лаконична, но максимално сгъстена и наситена от съдържателна и емоционално-психологическа гледна точка, картина се отразява вечната трагико-гибелна участ на отрудената селска душа. Стремежът и да устои на мъчителната безизходица, на тази ужасна и тегнеща предупределеност, да се пребори със суровата и безпощадна природа, да защити човешкото си право на съществуване, граничи с акта на жертвеност, внушена чрез представата за смърт.

Едно рядко изключение в творчеството на Елин Пелин е разказът „Ветрената мелница”. Чрез симпатичната двойка на „ветрените”мечтатели, дядо Корчан и Лазар Дъбака, авторът внушава порива към творческа дейност у човека, неутолимото желание за дело и активност, за личностна реализация.

Построявайки разказа ретроспективно, Елин Пелин пресъздава подвизите на двамата герои, а наслагването на природните картини авторът превръща в „магия”. Многостранните проявления на трудовата селска участ, вечният и неразривен контакт със земята, ролята им на жизнена среда на човешкото съществуване превръщат труда в естетсвена форма на живота, в установена жизнена потребност, в участ и съдба. Вътрешното желание за дело и активност, порувът към творческа действеност, желанието за полезна и смислена лична реализация раждат неукротимите планове на Лазар Дъбака и дядо Корчан, тяхната неизтощима енергия и „усилна работа”: „В село по цял ден се чуваха ударите на острите им брадви и ясният чукот на теслите им... те не правеха почивка. От сутрин до вечер през дългите летни дни, под палещите лъчи на слънцето, което сушеше потта от лицата им, те съблечени по риза, не хвърляха сечивата из ръцете си, а се работеха”. Трудът им носи морална радост и удевлетвореност.

Пресъздавайки фолклорното начало на фона на реалистични, свидетелства за емоционална цялост на разказа. Мотивът за пламващата любов между Дъбака и Христина е символ на живот, символ на вяра и виталност в Елин-Пелиновите герои.

Развръзката на действието – надиграването на Христина с Лазар и удържането на думата от нейна страна се случва паралелно с отзвучаването на сушата – възвръща се естествения ход на живота. В този смисъл, като химн, като съвремена приказка за сбъднатите духовни и емоционални чудеса звучи финалът на разказа: „Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? – викна дядо Корчан след тях./ - Аз си намерих друга – отговори весело Дъбакът”. Преориентирането на ценностите и преподреждането на духовно-сакралния свят символизира виталност и устойчивост, желание за водене на „пълнокръвен” живот или поне започване началото на градеж на нравствените устои („Задушница”).

Конфликтността си героите разкриват в диалога, Стоилка оплаква смъртта на мъжа си, но в същото време почти я приема като добро стечение на обстоятелствата. Станчо оприличава Божана на ангел, но въпреки това тя е тази, която му „трие сол на главата”. Но зад комичността не само на образите, но и на ситуацията, прозира трагичното усещане за смъртта, обезмисляща живота, в което се изразява и вътрешната драматичност на разказа.”Трагичното просветление е начало на възвръщането към живота” – твърди Андрей Бели, а прозрението относно трагичната безизходност на самотата, половата детерминираност и нецялостност връщат Станчо и Стоилка към живота. Пространствената позиционираност на художественото действие – в гробищата, и обрядът, който се извършва – Задушница, символно насочват към една граничност в духовно-емоционалния свят на героите. Границата създава усещане за драматизъм, концентрирайки силното екзистенциално напрежение на прелома. Героите променят посоката на житейския си ход, поемат нов път, утвърждават или намират нова истина. Задушницата е времето на сблъсъка между живота и смъртта, този конфликт в конкретния разказ Елин Пелин пресъздава чрез духовните лутания на героите си, които го преодоляват, утвърждавайки живота. „Волята за живот” авторът изгражда почти като биологическа заложеност у човека, природност, която не може да се преодолее. Мъглата е образът-символ в текста, изразяващ тази природност. Тя „прелива” в очите на Стоилка – „Той се вглеждаше като момък във влажните и сиви като мъглите очи на Стоилка...” В конкретния случай това асоциира с властваща природа, с неизчерпаемата, биологично-витална, жизнена енергия. Трагичното прозрение на героите за смъртта и нейното осъзнаване е преломния момент у тях към живота: „Най-дълбокия копнеж на човешкото съществуване – ето метафизическото основание за трагедията – копнежа на човека по неговото Аз, копнежа му да превърне висината на битието си в долина на жизнение път, смисъла на живота си във всекидневие и действителност” (Георг Лукач, „Думата и формата”).

Трагичността в разказите на Елин Пелин се порацда от невъзможността на личността да осъществи собственото си „Аз”, да овладее ежедневието, което със своята практичност и материалност създава илюзорна представа за преодоляната трагичност на човешката екзистенция, добиваща измеренията на отвъд-човешкото, за нарушаването на моралния кодекс и обществено държание („Престъпление”). В ежедневието липсва прозрението за дълбоките корени и тайната на битието, то е повърхността на човешкото съществуване, което убива метафизичния полет на духа в материята на бита, властваща над човека.

Играчка в „ръцете” на природата, сиромахът е зависим и от държавата-„мащеха”, и от социалната несправедливост: „Ний сме хванати в серкемето и колкото повече щаваме, толкова повече се заплитаме” („Престъпление”). Страшни са „пейзажите” на сушата, грозни, отблъскващи са обобщените картини на материалната бедност. И све пак, много по-често Елин-Пелиновите герои съхраняват духовната си жизненост, жадата си за живот, успяват да запазят място и за чуждата болка в мърцето си, намират сили да се борят с неволята. За разлика от Йовковите персонажи, които рядко се озлобяват, но не търсят решение на проблемите си вън от своя илюзорен свят, примиряват се и се отдръпват от реалността, сиромасите на Елин Пелин са безсилни да победят злото в заобикалящия ги свят и въпреки това се опълчват срещу него и срещу съдбата. По този начин те възстановяват хармонията вътре в себе си, равновесието между светлото и тъмно начало в душата. Силно развитите съвест и чувство за справедливост диктуват техните постъпки. Само по себе си отмъщението на Липо („Престъпление”) е жестоко: „Той в миг забрави всички съдилища на света и душата му кипна за отмъщение... все удряше, удряше и удряше.” Искърът остава безучастен към „престъплението” на Липо, „негодуващ” и „бързащ” да се разлее широко в полето. Героят отмъщава не само за себе си, но и сестра си, и за баща си, следвайки и повелята на една „вековна бедняшка солидарност”. Престъпното деяние в авторовия свт не е обикновено, то е породено от страданието, което му предава значение на красноречив белег на съхранена духовна жизненост.

Типично Елин-Пелиновите герои обаче не искат много от живота – само онова, което им принадлежи по право. Липо иска праведност, отмъщение, а Монката да оздравее и просто да може да поиграе на „топ” („Спасова могила”). Простотата на образите поражда комплексността на тяхната драматично обусловена същност, чиито реалии граничат с безкрайността на вярата в доброто. Всички тръгнали към върха на Спасова могила носят по някаква своя малка надежда – не неосъществима мечта, а оправдана надежда за изцеление. Изтощени, отегчени от суровия живот, тези отрудени хора не търсят постоянно убежище в света на мечтата.

Трагичното в разказите на Елин Пелин винаги възниква при трактовката на екзистенциалните проблеми, тогава когато героят се сблъсква с изконни въпроси на човешкото битие в собствената си, персонално детерминирана екзистенция. Това е фундаментът, свързващ личността с човечеството, който позволява на автора да прави общочовешка трактовка на проблема през погледа на личността.

Истинският смисъл на трагедията, погледнат от философска гледна точка, лежи дълбоко, още в корените на човешкото битие: „Най-големият грях на човека е, че се е родил” (Шопенхауер). Основната проблематика на разкази като „Спасова могила” се състои именно в тази трагична изначалност на човешкото страдание: „То целият свят е болен, синко. Едни от това, други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш тялото желязно, а душата – гнила.” („Спасова могила”).

С основание този разказ се смята от критиката за най-екзистенциалния в творчеството на писателя. В него изчезва дори емблематичният, вечният социален водораздел, характерен за творчеството му – към Спасова могила вървят всички – и бедни, и богати, това, което ги обединява е страданието. В разказа Елин Пелин визира една „възловост” н пътя, която асоциира с граничност, преломност в екзистенцията. Спасова могила е диалектично пространство, едновременно начало и край на пътя. Нейната образно-симолна функционалност в текста създава аналогия с Библията. В евангелието на Йоан Исус отива в Йеросалим и там минава покрай една „къпалня”, в чиито предверия „лежаха множество болни, слепи, куци и изсъхнали, които чакаха да се раздвижи водата.” Ангел Господен раздвижва водата и тогава всеки може да получи изцеление. За разлика от болния в Евангелието, малкият Монка умира, не успява да получи спасение в живота. Дори след вечерта, когато хората могат да получат изцеление, те не го получават, прозрачността им („всички бягаха и чезнеха като призраци”) алюзира болестното им състояние, както в неговата непреодолимост. Могилата трансформира себе си като образ – от диалектично сложно, екзистенциално пълно пространство, тя се превръща в празнота, в символ на неизличимост в рамките на живота. Трагичността се поражда от усещането за съдбовност, безизходност, обреченост на човека – в това се изразява и дълбоката, философска авторова нагласа към света, намираща израз дори в самата специфичност на изказа му. Искра Панова обеснява доминирането на сюжета над героите в разказите на Елин Пелин с философското схващане на автора за обречеността и безсилието на човека пред съдбата, изграждащо своето контрастно проявление в здравата виталност на обикновения тудов човек.

Жизнеустойчивата си философия българският селянин доказв и пресътворява в реалността не само чрез способността си упорито и неуморно да се бори със земята, с природата, с болестите, със смъртта, с отчаянието и мъката, но и с непрекъснато проявявания си порив към радост и веселие, към пълноценно изживяване на щастливия миг. Песента и танците са външните, формални човешки прояви, които доказват истинската, скритата, жизнелюбивата духовна природа на българина. Неуморно жънат жетварите, „Пот се сипе от челата, душата без сила остава...”, но въпреки „това усилно време, под адския слънчев пек, над златното поле ехтят песни” и „песента се ширеше волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания” („По жътва”). Именно в тази песен и в танца, символи на народнопесенната традиция, в неподправеното веселие и радостно оживление отруденото селско сърце търси духовното си право на щастие, заявява вътрешните си човешки права, разгръща естествената си, свободна и волна природа. Именно в тези спонтанни актове тържествува онази първична неподвластност и виталност, която помага на селянина да устои на несгодите, да се пребори с времето, да надмогне страданието, да осмисли духовното си съществуване.

Песента ражда и приказката, мечтата, жаждата на българина да изживее неизживени мигове, копнеж за любов, простор – дълбоко вкоренени изконни черти на непреклонния му характер. Почти всяка любов при Елин Пелин се има мелодия. Потайната, „греховната” любов обаче е тиха, съпътствана от мълчанието или от едва доловимия шепот на дървета и звезди... като прегръдката и целувката на „съгрешилите” Свилен и Милена, предадени един на друг, копнеещи да изживеят мига споделено („Край воденицата”). И непосветеният в малката тайна на двамата млади едва ли би доловилпромяната наоколо им – чува се само шепотът на върбите и шумът на воденицата. Но ако в началото, при първата целувка и прегръдка воденицата „гърми” в съзвучие с надигащия се в гърдите на двамата страстен порив, ако с повторението „трептяха”, „непрестанно трептяха”, авторът дискретно подчертава напрегнатостта, загатва за ускорените удари на двете влюбени сърца, след като Свилен прескача плета и „грехът” е вече наполовина сторен, съпричастната нощ утихва съзъклятнически. Воденицата вече „шуми”, а на небето звездите „спокойно” си трептят. Върбите продължават да шепнат „тихо”. Но не и „спокойно” – вече не просто „бъбрят”, а пазят съкровена тайна.

Търсенето на духовно-психологически и нравствени опори в нерадостния живот като условие за продължаване и осмисляне на човешкото съществуване е трайна черта в характера на българина. Нейните проявления Елин Пелин търси със сечните стремежи на човека към пълноценна и щастлива любов в емоционален план и сполучлив труд в материален и духовно-физически аспект.

Върховно място в ценностаната система на българския селянин заема не само любовта, но и трудът – той е мярка за стойността на човека, нярка, утвърдила се, доказала се от векове, той е негова съдба и участ. Там, където се пече и ражда хлябът, българинът свещенодейства. В историческото му битие трудолюбието винаги е било главна, неизменна, определяща характеристика на съществуването му. В зависимост от условията на труд, от крайните резултати, от смисъла и предназначението му, той се възприема разностранно – и като борба за жизнено оцеляване, и като дълг към себе си и към другите, и като естествена жизнена потребност, и като жертвен акт, и като право, и като задължение. Но неизменно и винаги той е бил в най-тясна връзка със самата същност на селския живот, със смисъла и съдържанието на човешкото ежедневие. Неразривният контакт на селянина със земята и природата отдавна са го превърнали в естествена форма и начин на живот, в жизнена потребност. Но когато трудът не е средство за постигане на духовни пориви, за себедоказване, а принудително спасение от мизерията и бедността, тогава идейно-емоционалната основа на изображението му се променя: „От прегорелите класове се рони като дъжд изцитрено жито и пада като сачми на острото стърнище, сачми, които удрят в сърцето младата жетварка. От нейните черни очи се сипват сълзи като градушка и мълком и неспирно текат” („Закъснялата нива”).

Чрез умело използваните изобразителни детайли, чрез сравненията („като сачми”, „като градушка”), Елин Пелин внушава представата за мъчителния и жертвен характер на този труд. Някакво сляпо покорство пред страдалческата участ, но и същевременно твърдо упорство срещу безсилието и отчаянието се долавят в пропитите с любов думи на Лазаринка, отпрявени към рожбата и – „Мълчи, мама, мълчи, малка щерко, мълчи да пожена”. И именно чрез трикратната употреба на глагола „мълчи” е внушено мъчителното усещане едновременно за безизходност и стоицизъм в поведението на героинята. Обективната житейска принуда, необходимостта да се живее в една неласкава и недружелюбна към човека реалност, трансформира любовта и дълга към земята много често в мъчителна жертвеност и болезнена борба.

Селянинът на Елин Пелин е добър и човечен и се характеризира със състрадание към братята си по съдба и с обич към помощниците си в труда – животните. Бедността, недоимъкът са превърнали живота на обикновения човек във вечно тревожно очакване на бедата и злото. Такава е съдбата на Боне Крайненеца в разказа „На браздата”. Природната картина внушава чувство за самотност, глухата гора е своеобразна бариера между героя и останалия свят, една стена на отчуждението и дистанцираността. Слънцето като образ-символ изразява бързотечащото, неспирно време в неговата неумолимост и незаинтересованост от човешкия живот, участ и скръб; развитието на обективното, независимо от субективно-личностното съществуване на човека. Животът, в контекстът на символиката на разказа, е човешкият живот – едно дълго поле за оран. Цялата тази картина авторът обособява от останалия свят, превръща я в абстрактен микрокосмос на всичко съществуващо. Принципът, на който е подчинена тази малка, но цялостна, Вселена, е страданието. Човекът остава с него, чо е съдбата, животът, раждането и смъртта, неизбежността и безсилието. За Боне смъртта на неговата Сивушка е равносилна на отнето лично право на съществуване. И колко обречен, самотен и безпомощен е той в своето страдалчество: „Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя че е самичък в тоя валог, че нийде няма помощ”.

Проблемът за ежедневието като повърхност на живота, но проявен в различен аспект, авторът поставя и в друг свой разказ – „Лудата”. Отново описанието в началото на текста разкрива до голяма степен идейната насоченост на повествованието: „Из високото прозорче над олтара приникваха сноп слънчеви лъчи, озаряваха бледия лик на резпятия изкупител и падаха игриво в призмите на прашния стъклен полилей”.

Полилеят в този случай е образ, тясно свързан с бита, с ежедневието, а светлината – символ на просветлението. Символиката на картината насочва към идеята за невъзможното откровение, за бита, поглъщащ, унищожаващ живота. Отново маргиналът – лудата, е този, който Елин Пелин избира, за да разкрие общочовешката трагедия, всеобщото безсмислие. Образът на лудата се противопоставя на другите не само чрез социалната си проекция – вън от обществото, но и с дълбочината на прозрението си относно хаоса на битието.

Личното страдание на лудата изиграва ролята на катализатор на екзистенциалната и енергия, то е мощен трус, активиращ духовно-търсещото, действено начало у нея. Погледът и прозрението и добиват остротата и силата на пророчество, символична в този контекст  и конкретната пространствена координираност – храма, който създава почти мистично усещане.

Мотивът за търсенето, който намира израз в потока от въпроси на героинята („Защо?”, „Бива ли?”, „Кой?”), е дълбоко свързан с образа и и от друга страна с онази същественост, която най-рязко я отделя от заобикалящото я, от сляпото, затворено в ежедневието общество: „Набожните селянислушаха проповедта на своя стар свещеник засрамени от греховете си, що изобличаваше немилостиво, навеждаха със страх глави”.

Селяните „не търсят” – това, което провокира тяхната действеност,, която в случая е духовна, е не откриването на смисъла, не търсенето му, а „казването”, което само по себе си предполага пасивност, екзистенциална леност. Трагизма на човешкото съществуване под фалшивото було на ежедневието открива лудата, именно тя се изправя пред изначалното безсмислие, сред което личността трябва да живее и гради смисъл” „Няма правда!... Няма бог!... Чувате ли?... Царят трябва да се разцари!... Владиката да се развладичи!... Попът да се разпопи!...”

Усещането за хаос много добре е внушено от автора посредством разколебаването на социално-обществената устойчивост на човека, която често е само изградена маска в бягството от бездната на съществуването. Подобен тип бягство, имащо същите внушения, но различни смислови измерения Елин Пелин представя в своя разказ „Косачи”.

Произведението разгръща мотива за човешкото битуване между делничното и чудноватото, между несгодите и изпитанията на реалността и очерователната загадъност на фикцията. Обръщането към света на илюзиите е път към осмисляне на житейските истини, опора и утеха, възможност за избор и степенуване на ценностите, а от друга страна своеобразно бягство от света на непосилния труд и страданието.

След тежкия дълъг летен ден косачите се отправят към други светове – измислени и чудновати, за да потърсят там човешката си същност, разколебана от житейските неволи. Особено ярко сред тях се откроява Блоголажът – сладкодумният разказвач на приказки, владеещ умението да се откъсва от действителността и осъзнаващ пречистващата сила на досега с имагинерното.

В спора си с Лазо той изразява своето мнение и отношение спрямо истината за човешката участ в делника, заявява и мотивира пристрастието си към измислицата, която съхранява духа: „Това е приказка, разбираш ли... Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дяда поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали с коси на рамо и с просеник в торбата да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?”

Осъзнал необходимостта от надмогване на привичното чрез приказките и песните Благолаж се проявява като духовен водач в малката общност на косачите. Повествованието всъщност илюстрира чудодейната способност на словото да възбужда и активизира въображението, да провокира тревоги, да възкресява спомени и да предизвика преосмисляне на ценности и взимане на важни житейски решения.

Основният конфликт в разказа е свързан с неверието в измислиците и магнетичната им сила. Онзи, който най-много се съпротивлява срещу приказките, се оказва най-подвластен на тяхната магия. Разумът на младия Лазо, „сух и слабичък момък”, възприема историите, разказвани край огъня от Благолажа, като „бабини деветини... измислици!”, но именно неговата чувсвтителност е най-податлива на провокациите на илюзиите.

В типичното за Елин-Пелиновите творби съзвучие между внушенията на природната картина и душевното състояние на героя гласовете на нощта се сливат с вътрешния глас на младия мъж: „Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка...” В този момент на единение с природата, подвластен на чудноватите слова на разказвача, момъкът прави житейския си избор между грижата за материалното („Остави я за пуста печалба... Усилни години станаха, какво да се прави!”) и грижата за съхраняване на любовта. Затова и повествованието разгръща не случващото се в реалността, а случващото се в душата на Лазо. Тревогите, съмненията и страховете, провокирани от поетичния свят на фолклорните текстове, предизвикват реакцията на героя. Фикцията се оказва коректив на делника, преплитането между действителност и илюзия – начин за справяне с изпитанията на битието.

Пресъздавайки правдиво и реалистично обектиктивните и неизменно повтарящите се в историческия живот на селянина белези и закономерности, внушавайки представата за социалната предопределеност на съдбата му, Елин Пелин достига до верните констатации за трайното и непреходното в неговия психологически и духовен свят. Авторовите разкази представляват художествено обобщение на социалното и духовно битие на българина, разкрит чрез представите му за добро и зло, за красиво и грозно. Елин Пелин издига като най-висша ценност в националната характериология виталността, пречупва я през различни призми, за да достигне „един регионален синтез, който придава и по-голяма широта на ограниченото познание на живота, и способност за епическо-иронична дистанция.” (Светлозар Игов).