Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров (ЛИС)

Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров (ЛИС)
Оценка: / 117
СлабОтличен 
Автор Зорница Петрова   

 

Творчеството на Никола Вапцаров носи белезите на противоречивата епоха, в която е създадено – четвъртото деситилетие на двадесети век. Поезията му е заредена с динамиката на ярките социални проблеми, сред които изпъкват теми като войната, гладът, трудът, вярата, борбата. Поетическите текстове на автора – издържали крайностите на идеологическия прочит – от венцехваление до пълно отрицание, остават в българската литература със своята непретенциозна човечност и с грижата за най-важните ценности в съществуването. Неговото творчество се приближава до хората и им говори разбираемо, на техния собствен език, за дълбоките терзания на времето си, за големите дилеми на историята, за страшната сила да се обича живота при цялата му горчивина. Тази дълбоко интимна лирика, носеща неповторимата индивидуалност на лирическия „аз”, отличаваща се с дълбоко човешка, хуманна същност, наситена с революционния патос на епохата, но подчинена на основополагащи за човешкото съществуване нравствени закони и непреходни човешки ценности. Вапцаров излюстрира живота в цялата му необозримост и сложност, разбира го философски мъдро и влага в него инвенции с общозначим характер.

Съсредоточие на авторовата поезия е човекът с неговите надежди, болки, проблеми и стремежи. Това определя нейния хуманистичен патос. Голямата идея за индивида е разкрита в различни аспекти и с различни мотиви, тя е непосредствено свързана с гражданската позиция на лирическия „аз”, неговото отношение към социалното битие, вярата му в доброто у човека, в прекрасното бъдеще, неговите мечти и пориви. Докато Гео Милев и Христо Смирненски обръщат поглед към утопията, търсейки в руините на стария свят поле за нейната проекция и установяване, като по този начин творят смисъла на действителността, то Вапцаров не твори, а търси смисъла на битието зад привидната абсурдност на света. Създадената върху тези фундаменти поезия разкрива ценности, сред които вярата е утвърдена като висша, а конфликтът между бляна и суровата действителност, между човека и истината, между човека и историята поражда мотива за борбата. Тя е кулминационният момент на катализираната жизнена енергия, вододелната „сегашност” в общия хоризонтално-прогресивен поток на времето, условно деляща го на минало и бъдеще. Поетиката на Вапцаров е част от развойната линия „на поетиката на търсещи смисъл” (Н. Георгиев), а нейният вътрешен драматизъм е съизмерим с мащабите на Ботевата и Яворовата поезия. От тази гледна точка книгата „Моторни песни” се ражда, за да пресъздаде на художественото поле епична картина на двубой за хляб и свобода на човека, за утрешния ден на човечеството, което носи в себе си дълбока вяра, чрез която разпространява своите общочовешки послания.

Чрез творбите си поетът доказва, че животът без вяра е невъзможен, тя е необходима на човека, за да достигне той пълното си себеосъществяване, тя е важна опора в духовния му свят. Тя има екзистенциално значение за всяка личност, притежава невероятна сила, тя е неотделима част от душевността на човека, от стремежа му за пълна себереализация. Именно затова „Вяра” е творбата, която стои в началото както на „Моторни песни”, така и на първия цикъл в нея „Песни за човека”. Самото и разположение я натоварва с допълнителни значения на въвеждащ текст в света на една заявяваща се още в надслова човечност. Тази творба открива един много сложен за разгадаване и интерпретиране свят, чрез който Вапцаров разкрива какво представлява за него вярата.

Авторът използва за база библейската идея за синапеното зърно вяра, което е в основата на душевността на всички вярващи, тя обуславя живота, мечтите и всичките им желания, определя цялото им съществуване. Поетът разкрива, че пълноценният човешки живот е невъзможен без вярата, тя е изконно заложена необходимост:

Но ето, да кажем,

вий вземете – колко? –

пшеничено зърно

от моята вяра,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка...

Без нея не може да се постигне реализация:

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

..........................

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Опозицията „че още ще бъда” – „ще бъда аз нищо” насочва към доховните измерения на човешкото съществуване, физическият живот не винаги означава нравствен просперитет, защото за него са необходими преди всичко вечните, неотменни морални стойности, вярата, която изгражда духовния храм на човека, тя е гарант за осъществяването му.  

Вярата съхранява духовната сърцевина на човека, отстоява високите стремления на духа. Непоколебимата и същност притежава невероятна сила, дори куршумите са безсилни пред нея:

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Подобно на Исус и неговите последователи, които са защитили учението си с дела, така и Вапцаров доказва вярата си чрез готовността си за пълно себеотдаване:

За него – Живота –

направил бих всичко.

Лирическият герой е краен не само в идейно-емоционалните си осмисляния. Той избира ярките жестове на диалогизиращия и убеждаващия. Основната конфликтност на творбата е възпроизведена в нейната поетическа и лексикална организация. Размисълът за човешките и житейски ценности започва като изповед, със смело изявеното „аз”. Твърде скоро изповедността преминава в разговорност, като първо героят спори с въображаемите похитители на неговия живот, но после въвлича събеседника в тъканта на творбата с местоименията „ти” и „вий”. Тази раздвоеност в основното речево действие създава пулсации на изказа, които очевидно се стремят да убедят читателя – творбата не остава безстрастна наблюдателка на логическите аргументи, а разгръщането им става с нескрита полемична и риторична енергия.

Характерният за Вапцаров накъсан стих задава стремителния ритъм, с който говори лирическия Аз. Неговото слово провокира, притегляйки събеседника към неговата гледна точка и оттласквайки го в позицията на възможен противник. По този начин не остават необследване страни в спора, незаявени възможности или смисли. При това разнообразието на изразни средства е подчертано разноречиво, така че заостря още повече вниманието. Въпросите („А как, ще щурмувате ли, моля?”), възклицанията („Не! Неуместно.../ Не струва”), яростните повторения („Напротив, напротив!”, „аз пак ще отричам/ Аз пак ще обичам!”, „Свалете!/ Свалете!”, „няма, открити!/ Няма открити!”), предположенията („ето, да кажем”), поетическата метафорика („Живота със грубите/ лапи челични”, „небето синее”) – всчико това е част от една ярка съвкупност, която е организирана около водещата идея и изгражда въздействието на творбата. Смесването на стиловите регистри – от поетичен и евангелски до груба разговорност, поражда смислови полета на доверие и убедителност.

Стихотворението е апотеоз на вярата, която е в основата на духовния живот, тя е по-силна от всичко в реалността, осмисля съществуването и е нравствена опора в осъществяването на стремежите. Това схващане на Вапцаров, че човешкият живот без вяра е немислим, е заложено в цялото му творчество. Вярата като ценност, пресъздадена в творбите, не е константно  понятие. Поетът проследява в психологически план нейното развитие като вътрешно движение на духа и съзнанието, разкрива еволюцията на душевността, пътя на раждането на ценностите и достигането до тях.

Вярата е изконно заложена в човешкото съзнание, но тя претърпява развитие в различните етапи на живота, тя и оптимизмът са неотделими от най-светлия период на живота – младостта („Писмо”, „Родина”).

Това е време, когато и най-неосъществимите мечти живеят в съзнанието като реалност, тогава животът е красив и привликателен:

Живота бе ведър

и лесен,

живота бе щедър...

                  („Родина”)

Целта на твореца е не да представи мъченическата участ на героя си в житейски-битов и социално-веществен план („Родина” и „Писмо”), а да опише социализацията му, да проследи пътя на болезнените прозрения и аналитичните равносметки, които го  довеждат до духовно и емоционално-психологическо израстване и съзряване. Корените на обезверяването и отчуждението са потърсени в обективната реалност. Като тръгва от романтиката на младежките мечти, от надеждата за красота и вярата в истината, „в доброто/ и в човека”:

Ти помниш ли

морето и машините,

и трюмовете, пълни

                             с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                             по Филипините,

по едрите звезди

                             над Фашангуета?

                                         („Писмо” („Ти помниш ли”))

Чрез анафоричното повторение „ти помниш ли” той ги извежда в смислово ядро и ги откроява като безвъзвратно изгубено минало. Внушението се подсилва от употребата на минало свършено време. Разочерованието и обезверяването са намерили конкретни, сетивнопознаваеми параметри:

Ти помниш ли как в нас

                  полека – лека

изстиваха последните надежди...

........................................................

Ти помниш ли как

                             някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Алегоричният образ „капана на живота” разкрива безперспективността и разбитите илюзии, които раждат разочерование. Там, където хоризонтът се стеснява и липсва ясната и привлекателна перспектива, човекът попада в капана на тягостното ежедневие и битето му се „обезмисля”. Непрестаният натиск и яростната агресия на живота „тук” и „сега” преодоляват съпротивителните му сили и му причиняват дискомфорт и страдание.

За Вапцаров омрзата е нетипична за човешката същност, тя е органически чужда на човешката природа, а отчуждението е само преходно състояние на духа, защото анализирайки битието си, вниквайки в собствените си потребности и изисквания, заедно с истината за несправедливо устроения свят и за собствената си неоправдана, несправедлива и мъченическа участ, лирическият герой достига до социално-житейските и духовно-философски проникновения за диалектиката на живота, за характера на епохата и за своите собствени място и роля.

Превръщането на самоубиващата енергия в борческа сила тласка лирическия говорител извън самоунищожението, придава смисъл на живота му, ориентира енергията на омразата и недоволството към ценностно положителни изяви, отбелязани чрез борческата сила и настъпателност към несправедливия живот, безпощаден към човешката личност („жестокият ти груб юмрук” – „Двубой”).

Сложни трансформации на понятието „аз” и „ние” има и в стихотворението „Двубой”, чрез които се разкриват едновременно и скромността на лирическия субект, и неговото самочувствие, основаващо се на колективната преобразяваща сила на човешката маса: „Тогаз,/ на твойто място,/ дружно,/ ще изградим със много пот/ един живот/ желан и нужен...” Лирическият „Аз” надскача границите на пространството, изменя личностно-конкретния си образ, в пределно универсализираното „лице” на човека. Смислоносещ в този контекст е мотивът за преминаващата без ограничения от тяло в тяло кръв. Чувството за универсалност (пределна децентрализираност) на образа на поетическия субект е характерност за цялостната поезия на Вапцаров и изразява колосалните размери на революцията (на бунта):

Аз съм тук

                  и там. –

                      Навред. –

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,

                             поет...

                             („Двубой”)

Стихотворението „Двубой” има заклинателен и мобилизиращ характер. Хората от социалните низини имат нужда от внушенията за обречеността на несправедливия за тях обществен ред. Поетическото структуриране на творбата моделира пред очите на съзнанието глобалното възприемане на света. Обезвереният човек от социалната периферия трябва да се почувства като значима частица от общата борба на хората с неговия обществен статус навсякъде по света. Двубоят само на пръв поглед е персонален – той има смисъл само когато се води едновременно от всички унизени и оскърбени.

Представата за сблъсък на живот и смърт е глобална представа за мащабността на конфликта. „Разкопан, озлобен, навъсен, мръсен, зъл”, животът е „желан и нужен”, той съдържа в себе си не само „глобалния човек”, но и мечтата по безукорно справедливия световен ред:

И толкова хубав ще бъде

тогава живота,

а днешната плесен

ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички,

ще пееме, когато работим,

но радостни песни,

които ще славят човека.

                  („Не бойте се, деца”)

В стихотворението ясно се появява и мотива за пътя, който на това ниво търпи сложни метаморфози. За разлика от „Майка”, в „Не бойте се, деца” пътят е насочен към дома. По отношение на този образ Вапцаров кореспондира с Ботевата поетика. Борбата е път извън дома, тя води до неговото напускане, като с това алюзира напускането на лоното, на покоя, активиране на екзистенциалната енергия. В мотива за завръщането пътят и домът се „примиряват” като опозиционни символи в общата хармония на света:

... ще гледа от своя прозорец

далечния път,

ще гледам как вие се връщате

бодри и здрави

и тихо ще шепна:

О, колко е хубав светът!

                             („Не бойте се деца”)

Никола Вапцаров се прекланя пред човека, който покорява природата с обич и ентусиазъм и създава с творчески импулс: „Ще пееме всички,/ ще пееме, когато работим,/ но радостни песни,/ които ще славят човека.” Трудът в поезията на автора не е бреме, а радост, усещане за освобождение. Мечтаният бъдещ свободен труд е зареден с хуманна сила.

Започнал своя суров диалог с епохата, историята и живота, Вапцаров не подминава проблема и за смисъла на труда, за изкуството, за същността на естетичното. Верен на самия себе си, той категорично отхвърля онова изкуство, което е „захаросано”, което не пресъздава драмата на човека и ежедневната му борба за хляб („Нино”). Поетът-работник врва в силата на социалното изкуство и е непримирим към фалша и бягството от истинските проблеми на времето. Гневният протестен вик на Вапцаровия лиричеки герой е насочен срещу онова изкуство, което е не само бягство от реалностите на живота, но със своята посредственост и фалш е жестока гавра със страданието на хората. Текстът на „Нино” е изграден от две конкретни части, които разкриват сблъсъка между противоположните представи за изкуството.

Идиличната картина на „две луксозни лимозини” е противопоставена на ежедневното тягостно човешко съществуване”

Стига!

Къде е тук нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!?

Азът мисли за себе си не като затворена и автономна същност, а като част от една човешка общност, в която индивидуалностите се обединяват по силата на общата си социална участ и емоционално-мисловните си реакции спрямо живота. В този смисъл лирическият Аз с право си позволява да говори от името на мнозинството, което с труда, ума и кръвта си създава настоящето и е призвано да гради бъдещето. Именно благодарение на хилядите „неизвестни хора от фабрики и канцеларии”, живеещи тежко, скучно, без пориви и надежди, без романтично обаяние на любовта, е възможно охолството на „размазания” Джон и красивата Грета.

Контрастното противопоставяне между фалшивия и истински свят е усилено и чрез рязката промяна на поетическия език. Описвайки истината на човешкото съществуване, лирическият Аз прибягва към огрубената разговорна реч:

Гърдите ми са пълни с дим,

.............................................

в което неусетно гаснем.

Убеден, че старото изкуство е овехтяло, а средствата му са твърде изтъркани, той търси нови слова, които изтръгва от „прозата на живота”. Прави поезия от простичките думи, от „грапавия” език и затова стиховете му са „навъсени и къси”. Съзнателното преобръщане на лексиката, пределната конкретност на образите и дори раздвижената графика на стиха са начините да се изразят драматизма и суровостта на времето. Омразата към празните химери, повикът за хуманно изкуство, пресъздаващо конфликта между човека и света, разкриващо динамичната, променяща се в резултат на допира със социалното човешка душевност, са основните послания на Вапцаровата творба „Кино”.

За автора човешкия живот е най-висша ценност и бива обрисуван реалистино, без излишни багри и идеализация. Към човека поетът се отнася с преклонение, с вяра в неговите възможности да твори, да се променя и да променя света около себе си. Това е „обич-познание и разбиране, обич-вяра, обич-надежда, в смисъла на човешкото битие”. (Румяна Йовева). Това разбиране се открива и в стихотворението „Песен за човека”.

Текстът аксплицира характерната за Вапцаровия поетически стил конфликтност, реализирана чрез диалога, който не е само спор между лирическия Аз и неговата опонентка. Още първите стихове въвеждат основната тема на творбата – „човекът в новото време”. Диалогичната форма проблематизира темата, поставяйки въпросите за смисъла на човешкото битие, за човешката същност в пряка обвързаност с времето. Противопоставена е емоционалната нагласа на спорещите – на истеричната невъздържаност на дамата („... а дамата , знаете, тропа,/ нервира се/ даже проплаква...”).

Неслучайно централно място в разказа на дамата е това братоубийство – то сякаш е алюзия за първото човешко престъпление – това на Каин. Така конкретният пример внушава, че жестокостта е изначална, вечно присъстваща в поведението на индивида. От тази позиция следва категоричното отрицание на цялата човешка същност:

Ах, моля запрете!

                  Аз мразя човека,

Не струва той вашта защита!

За разлика от жената, другият учасник в спора, лирическият говорител, осъзнава злото като елемент от реалността, от устройството на живота. То е, което провокира агресията в човешката душа, разрушава вътрешни и свят, превръщайки я в звяр. В аргументацията и на двете позиции е положено престъплението – нелепо и жестоко убийство. Макар че самият акт на престъплението е максиминално детайлизиран и създава усещане за конкретност и обособеност във времето, такава конкретност липсва. Стремейки се да докаже общовалидността на случилото се, дамата акцентира върху демонстрацията на нарушената святост на кръвната връзка – „насякъл съм брат си, човекът...”, върху нарушените основни нравствени принципи и невъзможността стихийната жестокост да бъде овладяна от духовни корективи.

Престъплението и особено убийството е най-ярката изява на оскотялата личност. Но ако за дамата конкретния пример е достатъчен да докаже порочната същност на човека въобще, то за нейния опонент човекът е способен на промяна в зависимост от условията, в които живее. Причината за ширещото се зло е не в него, а в убийственото битие, в смазващата мизерия, която тласка към престъпление. До това прозрение стига и героят на случилото се, „злодеят злосторен”, който проглежда за несправедливостта на собствения си живот: „...Не стига ти хлеба,/ залитнеш/ от мъка/ и стъпиш в погрешност на гнило”.

Разколебана е опозицията „живот-смърт”, защото в дисхармоничното битие и двете са еднакво нелепо жестоки, оказват се по-скоро близки, отколкото противоположни понятия. Въскресението на разумната и достойна човешка личност, излизането от мрака на злобата и безпътицата започва от възстановената връзка с другите („Но в затвора попаднал на хора/ и станал/ човек.”). Хармонизирането на отношенията между Аза и другите е начало на преосмисляне на собствената му индивидуалност, на човешкото възраждане у злодея.

Трагичната ирония е вложена в обръщането на христичнската схема „смърт-възкресение”. В текста човешкото възкресение е непосредствено преди физическата смърт. Процесът на преосмисляне на битието задава и основната времева – „животът тук и сега ~ животът утре”. Твърдението:

... Ех, лошо,

                  ех, лошо

                                 светът е устроен!

...............................................................

по-хубав от пролетен ден...

С песента лирическият герой преосмисля не само своята орис, но и новонамерената си човешка същност, усещането си за общност с другите:

Тогава запявал той

.................................

и после

      заспивал

                  усмихнат...

Сцената на обесването е едновременно трагична и оптимистична. Идейното внушение е постигнато чрез великолепната символно-метафорична природна картина. Противопоставянето на мрака и настъпващата дневна светлина активизира изконни митологични представи за човешкото съзнание. Мракът и нощта са времепространството на смъртта, на разрушителното начало, на злото и хаоса. Срещу тях е зараждащата се зора, светлото ново начало. В това противопоставяне сякаш се оглежда вътрешната драма на човешката душа:

Човекът погледнал зората,

.............................................

тежка,

      човешка,

                  жестока,

                              безока

                                         съдба.

Нехарктерното за Вапцаровата поетика натрупване на епитети има функцията на емоционален акцент. Отстъплението на мрака пред светлината, пред песента, разнасяща в простора мечтата за красота, внушава вярата в осъществимостта на тази мечта, безсилието на смъртта и злото, всемогъществото на живота. Духовната сила и достойнството на човека в предсмъртния час разколебават валидността на смъртното наказание като възмездие, но „под звездното небе той успява да усети всемогъществото на живота, който пулсира отвъд границите на собствената му безока участ” (В. Стефанов). Вместо ужас, той посреща смъртта с усмивка. Песента и усмивката са изумителното надмогване на смъртта, знаците за силата на човешкия дух:

Усмихнал се топло, широко и

                                                     светло,

отдръпнал се, после запял.

Тържеството на човешкия дух е внушено чрез единението на песента с универсума – величествена победа на живота над смъртта, на човешкото начало над мрака и насилието, жестокостта и безумието в себе си и в света. Това е истината за същността на човешката природа, за преобразуващате сила на вярата в доброто.

Лирическият Аз от „Песен за човека” искрено и дълбоко страда за своя събрат, човека, тръгнал по лош път, приема обвинението на сопнатата дама като собствено и лично: „Смутено потръпнах и стана ми тежко”. Подобна емоционална ангажираност се открива и в творбата „Един сляп”: „Светът е във тебе и мен/ и в тази тълпа,/ която наричат бизлична./ Но аз я обичам,/ защото тя крачи нагоре...”. Със символа на песента хармонията бива възстановена. Извечен израз на най-съкровеното и ценното – чувства и богата душевност – песента свързва разума, грубата материя и духовното и поставя над всичко човека като единствена мярка за напредък, като критерий за света и живота.

Вапцаровата поезия е израз на непрекъснатото и сложно преливане на любовта в омраза и на омразата в любов. Обяснението той дава сам – простичко, яско и искрено:

Бих обичал, майко, бих опичал,

но ми трябва свобода и хлеб.

                             („Имам си родина”)

Дълбоко в сърцето си, при най-съкровените спомени и завети, авторът пази и майчините истини – любов и всеопрощение: „Учеше ме майко...”. Но носталгията по отминалото време на безрезервна вяра в тези ценности отстъпва пред несъгласието с тях. Защото, навлязъл дълбоко в най-тъмните пластове на живота, „огняроинтелигентът” трезво съзнава, че място за всеопрощаваща любов в суровата действителност няма.

Заглавието – „Имам си родина” – носи усещането за радостно преживяване. Още с втората строфа на творбата обаче това настроение помръква, за да отстъпва на скептичната перефраза на четиристишието: „Нямам си родина!”. Родината вече не е монолитно цяло. Тридесетте години на двадесети век са времето, когато настъпилите промени грубо я разполовяват на две исторически реалности. Чистотата на родния дом, на родния край е опетнена, опорочена от новата действителност, имволизирана от дебнещия до родната къща „враг, в ръката с парабел”.

Всички детерминирани пространства или „пейзажи” от родното, някои обобщени в цикъла „Песни за родината”, други – пръснати в отделни стихотворения с разностранна тематика – са регионално определени – неизменно свързани с Пирин. Простони, бистри, съзвучни с копнежите на волния и свободен дух, всеобхватни – от губещите се в мъгла сурови върхове („Елтепска”) с кръжащите над тях горди орли до слънчевите долини, до Охрид и Егея. Природата е одухотворена, мощно раздвижена. Реката не носи забрава, а нашепва най-мили спомени, мурите „пеят” за необикновени, „илинденски приказки”...

Защото най-пиринското си остава съхранената през годините и вековете назаглъхваща борбена традиция. Образът на родината е неизменно свързан и с историческия спомен. Близостта до Пирин, бунтовното време, в което израства Вапцаров, живият пример на бащата комита го доближават до суровия и посвоему романтичен свят на харамиите, познат от „Хайдушки песни” на Яворов. В Яворовски дух Вапцаров осмисля хайдушката етика и със своята „Хайдушка” песен „вмъква” борческото пространство в пространството на родината („Песни за родината”). Лирическият Аз носи в себе си човешкото – личната си драма, смътното чувство за вина, за неизпълнен гълг към дом и семейство. Но верен на природата си – нравствена устойчивост, непоколебимост, съзнание за чест и достойнство и горда жертвоготовност, в крак с бурното, „разделно” време избира по-възвишения дълг – към свободата, към честта, към родината. Два гласа се борят в него:

В къщите протекоха стрехите

бурен нивите души, войводо

и

Стреляй горе, стреляй към звездите!

Нека паднем честни и свободни.

                                                     („Хайдушка”)

Надделява вторият, макар и заслушан с тиха носталгия в „приказките” на Глазне („Елтепска”), лирическият Аз принадлежи на суровата, неспокойна и властна природа. Не трпва пред разрушителната сила на стихиите – тя е съзвучна с бурята в душата му. Както за Ботев („Хаджи Димитър”, „На прощаване”) мястото на гордия и волен дух е високо горе, близо до небето и звездите. Боровият хълм не е над него, а „отсреща” – близък, дори постижим.

Противоположно за подобни хармонични и епични платна са представени стихотворенията на Вапцаров от цикъла „Антология”, където връзката на човек и история е разрушена, тя не носи вековните общочовешки послания на гордата, паднала в борба на свобода личност, тя е нарушена в следствие положението в социалното дъно, където хората са притиснати от „жестока, безока съдба”. Обикновеният трудов човек в поезията на Вапцаров е обрисуван пространствено , полифонично, реалистично, достоверно, „без маска и без грим”.

Стихотворението „Завод” от стихосбирката „Моторни песни” е израз на сблъсъка между индивида и суровата действителност, където естествено делнично пространство на работника е фабриката. От него се обуславя присъствието на един от най-устойчивите образи в лириката на Вапцаров – този на завода. Той е изграден като тотална метафора на обществото, обемаща в себе си както внушението за социалния ад „тук” и „сега”, за дисхармония между човека и света, така и за мечтата по утрешния ден, по бленуваното бъдеще. Тази смислова амбивалентност в разгръщането на образа на завода го утвърждава като обобщен символ на екзистенцията изобщо.

Още заглавието на стихотворението назовава конкретния топос – „завод”. Първите стихове графично щрихират елементи от познатия пейзаж:

Завод. Над него облаци от дим.

Конфликтността на времето, противоречивата същност на битието във Вапцаровата лирика е внушена чрез контрастно противопоставяне. В стихотворението „Завод” то е рализирано чрез изграждането на топосна антитеза – на затвореното пространство на завода противостоят отворената широта на безкрая на полето и небето. Красотата и хармонията на природата подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото живеене. „Заводските стени” са непреодолима преграда, зад която всяка мечта и копнеж се превръщат в ненужност, в заблуда, която безмилостната ръка на всевластника живот „изхвърля на боклука”. Зад тези стени творческият труд е превърнат в тегодба, в насилие, в отрицание на самия себе си. Парадоксалността на съществуването не само обезличава отделния индивид, но разкъсва връзките с другите, прави невъзможно единствето в света. Най-категоричният знак на човешкото единение – словото, губи своя смисъл, способността си да изразява съкровената човешка същност. Поривът към общност е доведен до крясък – израз на натрупаното напрежение, на съпротивата срещу угнетяващата, смазваща „заводска” реалност:

И в този шум

      и трясък на машини

............................................

от най-затуления

                  тъмен кът.

Темата за страданието отстъпва място на мотивите за борбата и вярата в утрешния ден. Обръщението „ти” е адресирано до персонифицирания образ на завода живот. Опозицията „ние – ти” изразява едно ново самочувствие, усещане за сила, идващо от мисълта за общност, за единение, за множестеност:

И ти, завод, се мъчиш

пак отгоре

да трупаш дим и сажди

пласт след пласт.

Напразно! Ти ни учи да се борим –

ще снемем ние

слънцето при нас.

Знакът за слънцето, съдържащ в себе си представата за живот и светлина, обединява идеята за живота „утре”, хармонизиран с вечния ритъм на универсума, с простора и красотата. Устремът към новото събира в едно ритъма на „хиляди сърца”, задава нов смисъл на живеенето, връща достойнството на хората ”с осаждени от черен труд ръце”. Защото носи вярата и оптимизма, че утрешния ден принадлежи на тях – хората-творци.

Усещането за несправедливото социално устройство е вечен спътник на човешката мисъл и от тази гледна точка придобива общочовешки измерения. Проблемът за благодатните промени вълнува неспирно унизяваните и оскърбяваните в света. Плод на тези нагласи е идването на пролетта във Вапцаровите стихотворения, навяваща у лирическия Аз асоциации за мечтания опоетизиран живот, напомня му, че трябва да се бори за него, че не трябва да се примирява с настоящото си положение:

Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и умра на твойте барикади!

                                         („Пролет”)

Според автора справедливият свят ще бъде илюзия за романтици. Всеки обществен ред проектира в себе си заложените от природата пороци на човека и именно недоволните бунтари са необходимата „противоотрова” за самозабравилите се тиранични общества. Типична за лириката на Вапцаров индутриална среда се опитва да се помири с обземащата я в себе си природа („Отвънка ухае на люляк” – „Пролет”). Потърсена е диалектиката на силното космически вечно и слабото, от човека сътворено, а резултатът е предизвестен – никоя сила не може да се противопостави на създателя си. В този случай самата пролет е използвана от поета като символ на борбата.

При глобалната оценка на Вапцаровото творчество се забелязва не само приноса и към българското историческо време, но и проекциите на издигането на духа на борческия Аз, тръгването му от социалните низини, пътя му през пречистващата символика на пролетта и пристана му във високо героично пространство на борбата за свобода. В цикъла „Песни за една страна” визията на отвъдното заема витално място, присъствайки по различни начини – като принципна решимост на лирическия човек за саможертва, като регистриране на разнообразните съдбовни срещи със смъртта, като своеобразни репортажи, писани отвъд линията на живота. В това отношение Вапцаровите лирически текстове са уникални за българския литературен процес. Стихотворенията „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока” са пресечна точка на личната съдба и идеалното съществуване на лирическия Аз. Подобни инвенции носи и „Предсмъртно”, където лирическите визии отново претърпяват разместване на линията живот~смърт.

Лирическият субект е в другото измерение на отвъдната призрачност, преобърнати са всечовешките представи за запазената самоличност след смъртта. Ефирното завръщане е при любимата, в териториите на нейния сън. Само там е възможна срещата на завърналия се от смъртта дух на мъртвия и навлезния в съня дух на живия. Трягически предопределени са краткостта на срещата, липсата на общуване, неизбежното завръщане в различните измерения. Но трогателни са устремът, нежността и болката от вечната раздяла на човека от безкрайните полета на смъртта:

Да лежиш под земята и да си спомняш живота –

ситите обеди и вечери на двора лениви

или пък неделите зимни, когато в леглото

вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.

                                         (Борис Христов, „Спомен за живота”)

Диалогизират лирически текстове от различни епохи на една необичайна гледна точка в поезията, което още повече внушава общочовешките им измерения. Различно са моделирани реалностите в художествената творба и променените позиции на човека в безкрайния ми диалог със света около него и в него.

В последното си, предсмъртно, стихотворение, „Борбата е безмилостно жестока” Никола Вапцаров отново разглежда проблема за отношението на личността към смъртта – един стар философски проблем, но тук смъртта е по-конкретизирана. След началната констатация, че „Борбата е безмилостно жестока”, следва мисъл, носеща лек ироничен оттенък: „Борбата, както казват, е епична.” Поетът иронизира патетичната поезия с нейните шаблонизирани характеристики на революционните действия. Явно личи намерението на автора да освободи мотива за смъртта в борбата от всякаква куха шаблонност и поетика. Прокарана е идеята за сливането на отделната личност с масата и за приемствеността между борците. Във втората строфа чрез антитеза духовното безсмъртие на загиналия герой е противопоставено на натуралистично представената физическа смърт като изтляване („разстрел, и след растрела – червеи”) – той ще остане завинаги в паметта на признателните поколения и в пламаците на самата революция („бурята”) пак ще бъде с народа си като личност-пример, личност-знаме: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе,/ народе мой, защото те обичахме!”. Поетическите изричания са последен опит да се внуши непримиримост и упоритост на хората от социалните низини, които са призовани да извървят докрай поетия път.

Поезията на Никола Вапцаров е дълбоко хуманна, тя третира най-важните проблеми на човека в съвръменното общество. Освен това тя носи в себе си и дулбокото чувство на обич към страдащия човек, на съпричастност към неговите болки. Затова лирическият Аз не се отделя от вече изграденото понятие „ние”, а в някои случаи „участва в процеса на неговото конструиране, формиране”(Радосвет Коларов): „Подавам ръката си,/ ти се надигаш/ и крачим рамо до рамо” („Ботев”). Лирическият говорител във Вапцаровите стихотворения се проявява като градивна единица на човешкия колектив, става изразител на неговите настроения и стремежи, съпреживява заедно с него. Това определя демократичния характер на поезията, в която Аз-ът не се извисява над масата, а е част от нея.

Стихотворението „Предсмъртно” е едновременно край и начало на „простата човешка драма”, където ролята на личността и саможертвата и в борбата е белязана някак съвсем бегло: „Аз паднах. Друг ще ме смени и/ толкоз.” Художествената реализация на идейно-философското и социално гледище за борбата изразява придвижване към бъдещето. Вапцаров заменя представата за романтичното извисяване, присъщо на възрожденската поетика, с умишлено прозаиране на ролята на личността. Изградено е сближаване и разграничаване между Ботевия лирически герой–бунтовника от стихотворението „На прощаване”(„умря сиромах за правда”) и Вапцаровия Аз от „Предсмъртно” („Аз паднах...”, „Това е толкоз просто и логично”). Авторът предпочита да обрисува подвига и ролята на личността, като ги сведе до обикновеното: риторично пита „Какво тук значи някаква си личност?!”. По този начин подсилва противоречието между величието на бореца и неговата очаквана, лесно приета, „логично-проста” смърт.

Смъртта се приема като начало на нов живот в съзнанието и признанието на хората, на народа. Възвисяването се постига чрез идеята за любовта, която превръща жестоката безмилостна борба в епопея на раждащото се утре, на сливането на всички човешки същества, във вселената на достойнството, правдата, живота. Давайки живота си в името на идела – свободата, лирическият Аз на Вапцаров не получава заслужено място в историята, а хората от общественото дъно, които се борят за социална свобода, за икономически просперитет, биват постепенно изгубени по следите на времето и за тях няма място в човешката история. Проблемът за историческата памет и мястото на обикновения човек в нея е особено актуален за поета-работник, който насочва вниманието си не просто към епохата, а към отделната човешка личност, сътворяваща тази епоха. Вапцаров интерпретира съвременните процеси в техните хуманистични и екзистенциални измерения, отвъд човешката им и психологическа страна, успявайки да се дистанцира от абстракциите и доктрината и да се докосне до същността на човека, да се идентифицира с него и да погледне отвътре на проблемите му, на борбата му.

Лирическият Аз в творбата „гледа” през очите на неговите събрята и се превръща в изразител на техните страдания и надежди, поради което избира колективния „ние”-говор. От името на цяло едно поколение той настойчиво се обръща към Историята, която е адресатът на поетическото послание. Това обаче е бъдещата История, онази, която ще бъде призвана да опише и настоящето за лирическия говорител време. В този смисълзначителна част от стихотворението конструира своеобразен диалог на човека от авторовото настояще с летописа на събитията, който все още не съществува, но предстои да бъде сътворен:

Какво ще ни дадеш, Историйо,

от пожълтелите си страници?...

Хората от маргиналните пространства на социума („неизвестни хора/ от фабрики и канцеларии”, „селяни, които/ миришеха на лук и вкиснало”)са всъщност истинските творци на Историята и най-много заслужават да останат в паметта и:

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

Суровият глас на болката зазвучава с цялата си категоричност, за да открои трагизма на ежедневието и да го противопостави на високия исторически патос, в който животът „горчи като отрова”:

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирище

и ще горчи като отрова...

Говорителят на цяло едно поколение завършва „диалога” с Историята с един простичък, но дълбок с посланията си призив, който кореспондира с Ботевото: „Но... стига ми тая награда –/ да каже нявга народът:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода...” („На прощаване”). Вапцаровият лирически Аз, слял се с общността на своите събратя, по човешки искрено и задушевно се обръща към мъдрата пазителка на многовековния човешки опит, за да я накара да преодолее отчуждението си от истински смисъл на битието и да изпълни своята Мисия:

За мъката – не щеш награди,

................................................

че ние храбро сме се борили.

Историята е призвана да фиксира чрез словото делото на своите истински творци, за да го съхрани за поколенията във времето. Делникът, страданието, борбата на човека не биват да останат „под буквите и редовете”. Справедливо е те да бъдат запечатани върху историческите страници като изстрадан и значим човешки опит. Противопоставянето „поколение – история” обобщава разбирането на Вапцаров за драматичната участ на неговия съвременик. Това е философски размисъл за мястото на „малкия човек” в потока на човешката история. Един от основните аспекти, които разглежда автора, е свързан както с детайлизирания образ на епохата („Епоха на дива жестокост/ препускаща лудо напред” – „Епоха”), така и със социалната предопределеност на човешката съдба.

Поезията на Никола Вапцаров представлява съчетание на конкретно пресъздаване на реалността, носеща своите общовалидни и общочовешки послания и визии за света и човека. Поетът поставя въпросите на своето съвремие в нравствен план, утвърждава вярата като изконно заложена и жизнено необходима ценност. В процеса на своето битийно съществуване изобразеният от поета лирически герой неуморно търси отговор на екзистенциалните въпроси за смисъла на живота и смъртта, за неотменния прогресивен ход на историята и мястото и ролята на отделния индивид в нея, за възможните избори, които водят към самоунищожение или извисяват човека. От тази гледна точка творчеството на Никола Вапцаров е апотеоз на вярата в доброто, в любовта между хората, в неговите съзидателни възможности.