Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Творчеството на Йордан Йовков – поетичен размисъл за човека и неговия свят (ЛИС)

Творчеството на Йордан Йовков – поетичен размисъл за човека и неговия свят (ЛИС)
Оценка: / 146
СлабОтличен 
Автор Зорница Петрова   

 

В своето творчество Йордан Йовков продължава и обогатява традициите на епическия жанр и на реализма в българската национална литература, доразвива поетичните си визии за света. Целият художествен свят на автора представлява неразривен синтез между класически рисунък в изображението на българското село и модерния подход в пресъздаването на човека и неговия свят. Хуманистичните визии на писателя е оформят след Първата световна война, но са тематично насочени към епохата преди войните и дори към времето преди Освобождението. Йовковата любов към хората се превръща в основа на неговото творчество, а култът към красотата, хармонията и съвършенството – в неов основен нравствен и естетически критерий. С проникновено познаване и тълкуване на народното мислене, на жизнената философия и народопсихология на българина и Йовков, както Елин Пелин, пресъздава националния бит, делника, драмата, динамиката и красотата на живота: „Светът на Йордан Йовков е свят на нравствена извисеност, на душевна широта и пространственост” (Симеон Султанов).

От първото до последното си художествено произведение авторът остава верен на своя стил – „Винаги съм бил склонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто”. Ако неговите предшественици насочват силата на своя размисъл и своите търсения преди всичко към оценката на социалните процеси в живота на българина, то определящата черта в призведенията на Йовков е психическото задълбочаване в човека, многостранният нравствено-философски анализ, който открива проекциите на човека „дори и у звяра” (Достоевски). Гибелният водовъртеж на масовата смърт и унищожителната стихия на взаимното изтребление пробуждат жизненото начало, заложено у хората, раждат у тях чувството за екзалтирано опиянение от земния живот. В литературата се появява тенденцията за връщането на творческия размисъл и търсенията на авторите към действителността, а промените във вътрешния мир на следвоенния човек поставят сериозен отпечатък и върху произведенията на творците-реалисти. Силата на Йовковите творби, дълбочината на неговите прозрения се корени в устрема към всевечните истини и закони, които ръководят битието, проникването в неизследваните глъбини на човешката душевност, в психологическото умение при изграждането на образите. Основната творческа задача, която си поставя писателят, е да изгради убедителни човешки характери, които да са носители на трайни и определящи черти от вътрешния мир на човека, да намери разрешението на съдбовни нравствено-философски проблеми с общочовешко значение. Един такъв проблем е този за красотата, за различните измерения на прекрасното, за преплитането между традиционализъм и модернизъм, между естетика и философска проблематика.

Прекарал по-голямата част от своя живот сред народа, сред обикновените хора, научил се да разбира езика на родната природа, вникнал в смисъла и внушенията на народното творчество, Йовков построява една пълна и комплексна панорама на живота на българина. Той познава в тънкости същностните особености на вътрешния мир на човека, гостига до невероятни дълбочини в проучването на характера на обикновения селски труженик и затова в своите произведения изгражда с умението на истински психолог обаятелните образи на хората. Това са личности с несретна и нерадостна житейска съдба, личности, които носят у себе си някакво разяждащо ги страдание, които водят ежедневен жесток и драматичен двубой със злия, убиващ живот. Те не се характеризират с някакви необикновени, свръхчовешки черти. Обаянието им не е родено от изключителни качества, а от съхранена чистота и богатство на техния вътрешен мир. Прекрасното в душевността им е предизвикано от нравствената им красота и хармония, от силно изразеното чувство на доблест и достойнство, с което носят тежкия си кръст.

Тяхното страдание и неволя са доведени до абсурдна и страшна степен, до кулминационната си и крайна точка: „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне.” Само с две изречения авторът показва анормалните измерения на мъката и несгодите на българския селянин. По убедителен начин в своя разказ „Другоселец” писателят разкрива пълната безизходност и безнадеждност на обикновения българин. В своята несрета и страдание селския труженик е покъртително сам и безпомощен. Ежедневно ограбван и унижаван, онеправдан до крайност, той е изправен пред опасността да бъде обхванат от абсолютно отчаяние, да изгуби една от основните черти на своята душевност – невероятната си жизненост. Идеята е изразена както в това произведение, така и в „По жицата”, където Йовков обогатява представите за социалното страдание, водещо до безизходица и безвремие: „Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътварка”.

Целостната структура на разказа, в който фабулната събитийност е сведена до минимум, се подчинява на етично-философската концепция на автора. Сложната повествователна статика носи едно вътрешно емоционално напрежение, а случките са без особено значение за неговото разрешаване.

Мнимият конфликт, в който влиза Другоселецът със селяните от кръчмата, изведнъж бива снет от осъзнаването на неговата неволя. Авторът оглежда бедността и страданието в техните нравствени измерения, подсилена от действията на кмета, който праща да донесат хляб и сирене на бедния непознат. Жестовете на доброта на Йовковите герои не са плод на някакво извънмерно събитие – те извират съвсем непринудено от тяхната същност.

Нищо не може да спаси болното животно, никой не може да отклони нещастието от бедния селянин. Завършвайки с драмата на умиращия кон на Другоселеца, разказът, лишен от динамика, внушава усещането за непроменимостта на битието. Съвсем безмълвен, героят прегръща конската глава, разчитайки в нея собствената си мъка и внушавайки чрез вперения си поглед в звездите безмълвна вяра и надежда в доброто.

В своите разкази Йордан Йовков прониква до сърцивината на човешките вълнения и подбуди, търси и открива самородното богатство на възвишени пориви и етична пълноценност. Може би най-адекватен символ на тази ненакърнима етичност се среща в разказа „Серафим” с пословичната безкористност на героя, с нравствената му чистота, с отказа му от всичко лично, със саможертвата в най-идеалните и форми, каквито рядко имат жизнено покритие. Героят е чист като името си, дошъл сред хората някъде от духовните върхове, за да даде пример на поведение и принципи от висок порядък.

Странността на Серафим личи ясно в портрета му, както и в неговата бедност – „чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан...”, а окъсаното му палто е символ на живота му, който в хода на разказа бива разкрит на фона на високите морални ценности. Дори и бидейки „мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул”, героят е богат нравствено и извисен духовно.

Давайки парите си на Павлина, Серафим засвидетелства своята безкористна доброта и чистота. Сладостта от стореното добро изпълва докрай душата на Йовковия персонаж. Доказателство за неидеализирания образ на героя е края на разказа: „Хубаво си е то, моето палто... Аз като го закърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано с него може да се представя пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...”

Особената радост в гласа на Серафим, като изрича тези думи, и фактът, че произведението завършва с неговата тиха усмивка, са финалното внушение за непреходността на човешкото добро, за тържеството на благородството и човещината именно тогава, когато страдащите най-силно се нуждаят от нея.

Все пак социалният абсурд и парадокс, доведеното до своите анормални измерения страдание не могат да сломят напълно селянина, тласкайки го към бездната на безднадеждността и апатията. Йовковите страдалци носят в душите си някаква специфична мъдрост на търпение и вяра, някаква светла увереност и непобедимостта на силите на доброто и хармонията. Измъчени до крайност, те докрай съхраняват чистотата и богатството на думите си, докрай съхраняват себе си като морално извисени и нравствено устойчиви личности. Българинът е крепко и трайно приобщен към неволниците около него и собственото му нещастие и горест не му пречат в отношението му към тях да проявява искрена топлота и милосърдие, неподправено съчувствие и състрадание. Това особено ясно личи в проявленията не само на Серафим, но и на Моканина (“По жицата”). Именно чувството за доблест и достойнство, с което Йовковите страдалци носят своята несрета, именно в съхранената им нравствена сила и устойчивост, в опазеното им великодушие и благородство, се изразява обаянието на образа на “малкия човек”. Според Искра Панова Елин-Пелиновите герои “творят себе си. А Йовковите намират себе си”. В разказа “По жицата” и двамата герои са “на път”. Гунчо и неговото семейство, вървейки “по теля”, доказват измеренията на бащината и майчината обич, човешката си жертвоготовност: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болно е, чедо е...”. Обезверен баща, покрусена майка и изпълнено с жажда за живот болно момиче усвояват по пътя на страданието нравствените уроци, които ще ги пречистят духовно.

Добросърдечният Петър Моканина дава на пътниците страдалци спасителна вяра и надежда, дарява ги със своята любов, уверява ги в съществуването на бялата лястовичка: “Ще я видиш, аз ти казвам, ще я видиш... и ще оздравееш чедо, не бой се...” Болестта е огледално отражение на страдащата душа, изгубила надежда за спасение: “Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше като восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати”

Страшно звучи поантата на разказа: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”, която всъщност е логичен извод, квинтесенция на изразеното в конкретното повествование. Тя е наситена с многозначен подтекст, съдържа сложни трагични пластове – в нея има и вопли, и неизличими страдания. Двукратното “боже” е израз не само на християнското вярване, то е и стремеж да се намери някакво упование в безизходността.

За разлика от Елин Пелин, Йордан Йовков поставя акцента не върху пресъздаването на външните форми на социалната реалност, а върху поведението на човека в нея, върху духовно-психологическите и емоционалните му преживявания. Интересува се не толкова от обективните измерения на живота, колкото от взаимоотношенията, етиката, морала и философията на героите – житейските ситуации са му необходими дотолкова, доколкото представляват основата за разгръщането и самоизявата на човешката природа. Проникването в принципите и същността на човешката житейска философия, Йордан Йовков най-ясно представя в разказа “Песента на колелетата”.

Особено присъщи за натюрела на белетриста са тези герои, които имат усет за красотата, която я носят в душата си, но и я изразяват в чудесни дела. Йовков цени високо майсторството не само в творческите области, а и във всеки труд – във всички форми на труда той търси преди всичко творческото начало. Върху тази негова позиция е изграден разказът “Песента на колелетата”. В центъра му е поставен образът на Сали Яшар, “прочутият майстор на каруци”, с неговата “божа дарба”. Зад външното му поведение, зад неугледния вид писателят търси вътрешното горене, което преобразява човека, прави го да изглежда като мъдрец и да вдъхва неволно уважение у всички: “Благ, тих, вдълбочен в себе си”, той рядко проговаря, но думите му са мъдри и премерени. Проличава умението на писателя да прониква в сърцевината на човечността, да види у един “прост човек” нещо магнетично и невероятно, едно божествено начало. Безспорно тук има и романтични представи, и идеализация, но на преден план е чувството на обич, коетосе наблюдава в различни трансформации и изяви.

В нравствената скала на ценностите благодеянието е символ на светостта, която събира в едно грижата за съхраняване на личната същност, но и службата за другите. В ежедневния ритуал на съзерцанието душата на Сали Яшар търси пътищата към Бога и хората. Първият подтик към откритието на герояе, когато болестта го събаря, а в мига на своето най-голямо отчаяние чува каруцата на пристигащата Шакире. С песента на колелетата се връщат надеждата и животът при него; той разбира какво носят на другите неговите каруци. Ала и това не е достатъчно – личното спасение още не може да бъде завет. Историята на спасения Чауш Ибриям, разказана на стареца от Джапар, отключва скритите смисли на неговото дело. Последвана от приказната картина на безбройните завръщащи се каруци, с които се възражда радостта и щастието в домовете на хилядите непознати, тя отвежда Сали Яшар до просветлението. Той разчита Божия промисъл в своето назначение: „Аллах!... Аз съм бил сляп... Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!” И този разказ завършва с поанта-извод в духа на възвишения хуманизъм, който е веруюто на Йордан Йовков: „с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”. В сюжетната верига на творбата – донякъде статична по структура – е показано и щастието на младите, а ясно е изразен и дълбок подтекст: и в личен, и в общочовешки план.

Както „Песента на колелетата”, така и ред други творби на Йовков ни извисяват над делничното, пренасят ни в сферите на духовното, на неземното. Така неземно е и неговотоблагоговение пред жената и женското начало. В разказите му то олицетворява всичко, което има облогородяващо въздействие. В сблъсъка между доброто и злото писателят издига като в култ красотата на жената, особено в случаите, когато физическата красота е в хармония с душевната пълноценност. Разказът и пиесата „Албена” е наситен с такива жизнени, пълнокръвни, свежи образи на героини, в обаянието на които се преплита светлото и греховното. Неотразимото им въздействие е показано чрез ярки художиствени средства, то личи в детайлите и преди всичко в живите народностни образи на героите, които споделят романтичното отношение към красотата, присъщо на автора. Може би най-типичен е образът на дядо Власю – чудак, веселяк, колоритен герой, който се кани да „цапардоса” с тоягата си Албена, а когато я вижда, коренно променя отношението си „гневен и разтреперан” – вика: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!”.

„Грешна беше тая жена, но беше хубава” – казва самия автор и неговата опрощаваща оценка е аналогична на евангелските принципи: който се смята за безгрешен, да хвърли камък върху нея. Антитезата „грешна – хубава” съдържа конфликтното начало, но избягва идеализацията. Изпъква култът към красотата, който свързва външното обаяние с душевната хармония, а понякога дори и с противоречивата душевност, с драматизма на сложните преходи от доброто към злото и обратно – със спонтанни импулси на оневиняване, породени най-вече от съблазните на чаровното женско присъствие, носещо радост, създаващо вълнения, предизвикващо нови тръпки в човешките отношения. Писателят много правдиво и психологически убедително разкрива напрежението и противоречивостта, като и тук остава неизменно верен на човечността и благородството в отношението си към греховния свят и този на любовта между Албена и Нягул.

Хуманизмът и моралният оптимизъм на Йордан Йовков личат особено ясно в разкази като „Ройдю” и „Грехът на Иван Белин”, в които писателят разкрива изстрадания и труден път на човека от греха до изкуплението и разкаянието. Авторът размишлява за дълга на човешката личност да пази светостта на връзките между човека и самия себе си, между човек и човека, между човек и природа, връзки, чието нарушаване ражда мрака и хаоса в света. Силата и обаянието на Йовковите грешници е в това, че и в прегрешението и себенаказанието техните проявления са доведени до крайна степен. Нравственото у тях побеждава без някакъв външен подтик, не под въздействието на користни лицимерни подбуди. Възмогването над греховното и духовното извисяване е плод единствено и само на драматичната вътрешна борба на героя, на трагичното раздвоение и терзание, в което се ражда разкаянието. До мига на постигането му грешникът стига, воден от гласа на пробудената съвест, от стремежа към покой и хармония. Изстраданият път на човешката личност от греха и престъплениео към моралното пречистване и катарзиса е израз на началата на прекрасното, заложени в душевността на човека.

Вярата в силата на доброто и във възможностите му да победи, да тържествува в трактовката на хуманиста Йовков е свързана с мотива за прераждането, за нравствения прелом и просветлението. Това личи особено в сборника „Старопланински легенди”, където изпъква своеобразно съчетание на реализъм и романтизъм, при специфична условност, произтичаща от фолклорните представи, митологията и народното въображение. Изображението на героичното е преплетено с афинитет към красотата и силата, към младостта и любовта. Обрзаите на Шибил и Индже са изпълнени с вътрешна мощ и неизчерпаема енергия, те са духовно извисени, героично идеализирани и същевременноса обагрени с човешки качества и прояви, които открояват индивидуалността им.

Мотото на народните песни за любовта между Рада и Мустафа, в съчетание с ретроспективното излагане на повествователния материал и съобщението, че Шибил слиза от планината и отива да се предаде, създава една атмосфера на напрегнатото очакване, на трепетно вълнение у читателя. В мига, в който Шибил е запленен от красотата, очарованието и куража на Рада и не позволява на хайдутите за закачат жените, планината бива одухотворена, тя е в унисон с душата на героя: „Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче.” Обсебен от любовта си към Рада, Шибил сякаш за пръв път вижда красотата на планината, тъмното, нощно тайнство на един нов, но все пак познат на хайдутина свят: „... друга беше станала планината... загърната в бяло було.” Тайнството на всепоглъщащата любов отвежда героя в непознат досега за него свят: „... Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се върна!”

Онова, което връща хармонията, възстановява покоя и извиква възмездието е смъртта на двамата влюбени – кулминативната точка на произведението. Тя не е разкрита от автора като гибелна и разрушителна стихия, която разрушава реда в битието, а е въздигната в лирико-романтичния ореол на смърт – единение и рождение, на смърт – слияние и изкупление, тя е закономерен от социално-историческа и нравствено-философска гледна точка акт. Шибил е разбойник и като такъв търпи възмездие и в обществен, и в нравствено-етичен аспет, а Рада от своя страна е нарушила „законите” на патриархалния космос и трябва да изкупи греха си. Не е случаен фактът, че гордият хайдутин може да бъде уловен само чрез женската красота, че самият той предизвиква възхищение и строхопочитание у околните: „Какъв юнак! Какъв хубавец”, „Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!” – тези думи на бея са показателни за същността на Шибил, за очарованието в неговия образ. Но физическата смърт е неизбежна, пушките гръмват докато Рада „тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне” – и двамата герои умират: „Падна Шибил, пад най-напред на лице си, после възнак. Падна до него и Рада.” Помежду им остава карамфилът – символ на вечнообновяващия се живот, символ на магнетичната сила на любовта – същностно идейно послание на творбата. Готовността на човешката личност за жертва в името на любовта, която е въздигната в ореола на извор на надежда и упование за човека, която е показана като мъдрост, вяра и всеопрощение, личи красотата и извисеността на душевността на Йовковите герои.

Подобни инвенции притежава и разказът „Индже” от цикъла „Старопланински легенди”, където авторът изгражда убедителното движение между грях, изкупление и възмездие, въплътено в образа на главния герой, в неговото душевно прераждане и в трагичния финал на живота му. С неизчерпаемата си физическа и душевна енергия, със своята стихийна сила, мъжество и волност, Индже буди възхищение и страхопочитание. Но тази сила е разрушителна, грефовна, защото отнема живота на хиляди хора, защото потъпква изконните и съкровени български ценности и добродетели, затваря душите на хората, на изстраданата българска земя и я лишава от плодовете и, а оттам и човешките надежди.

Животът на Йовковия герой е стихия, а силната му воля, непреклонност и огнения му темперамент покоряват всички. В разцвета на младостта си Индже не познава страх и преграда: „Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто от злото , никога не беше се запитвал кое е грях и кое не е.” Душевната промяна у героя започва с любовта му към Пауна и се оформя в разговора му със стареца – дядо Гуди от Чукурово, разговор, в който Индже разбира, че може да използва силата си с противоположна до сега насоченост – да създава добро за хората. Героят се отдава на добротворчество до края на живота си, в чиито край възмездие и трагизъм са неделимо слети и раждат всепроникващо опрощение.

Натежала е душата на хайдутина от мрачни чувства, спомени и грехове, той се опитва да ги надмогне, но не успява, не успява да се освободи от вината си, че е лишил хората и земята от съзидателен живот: „Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше... Не чуваше дори птиче да пропее.” Различен е този образ на Йовковия герой от образа на младия Индже, разкрит в ретроспекция. Дори когато отдаден на беса си, подхвърля детето си нагоре и го посича с ятагана си, героят буди страхопочитание и благоговеен ужас, които потушават възхищението от постъпката му. С нея Индже губи Пауна, единствената жена, която съумява да остави трайна следа в душата и мислите му. Тази любов отваря сърцето на героя към ужаса на смъртта, ужаса от поругания човешки живот. Предсмъртните клетви на стария поп не излизат от съзнанието на Индже: „Проклет да си! Проклет да си от бога и всички свети отци! Да не се стопиш след смъртта си! Желязото и камъните да се стопят, а не и ти! Да въздишаш и трепериш на земята като Кайна, да наследиш проказата на Геезия и бесилото на Юда! Анатема! Анатема! Анатема!” Героят се опитва да надмогне тези мисли, слабостта си, мислите за Пауна и детето си, но не успява. Отдал душата си на доброто, на човешката си топлота и чувствителност, Индже израства пред читателя с цялата си хубост и покоряваща сила: „Хубавец е Индже. Със синьо еничарско джубе, светнало от сърма, с червени шалвари.”

Йовковия персонаж не може да бъде пасивен съзерцател на живота си и ако в  младостта си влага своята ебергия, за да създава зло, то след изчерпването му в тази посока, съвсем естествено е прераждането му към сътворяване на добро и закрила за хората. Това прераждане има своята позитивна емоционална същност в любовта на Индже към Пауна, негативни измерения в ужаса на георя от клетвите на стария поп към него, а емоционалността достига до съзнателна и овладяна жизнена позиция за добротворчество след разговора с дядо Гуди.

Осъзнаването на греха като такъв, както и примирението с непреодолимата граница, са предпоставките за извършеното нравствено преображение на героя, в което се изразява не само личностният стремеж за изкупление на вината, но и подчинението на общочовешки критерии. Прераждането му се основава и на богатата вътрешна духовност, на стремежа му към пълнота на живота, към господство над хората и дори над съдбата. Индже връща свободата на човешките души, свободата в плодородието и свещеноденствието на земята, но няма с какво да изкупи греха си пред Пауна и пред своя син. Именно затова и неговата съдба е да бъде прострелян от собственото си дете. Кулминацията в греховността на героя е, че е обрекъл сина си на един жалък и непълноценен живот, че е затворил красотата на Пауна, отразена в очите на гърбавото, в уродливото тяло и в своята злостна, предишна душа. Той „няма право” да види своята любима, защото няма как да поправи стореното. Възмездието, което се стоварва върху героя, е страшно, но то разпалва трагико-възвишения ореол на Индже, ражда сливането на прошка, благоговение и болка в душата на читателя.

Финалът, който просто обобщава „Индже беше мъртъв”, не звучи тягостно, защото тържествуват не злото и смъртта, а благородството и любовта. Възмездието не само е заслужено – юнакът признава: „Дойде и моят ред” – то е превърнато в мярка за нравственост в суровия и романтчен свят на „Старопланински легенди”.

В разказа „Кошута”, за разлика от „Шибил”, „Индже” и другите произведения от сборника, не се открива възвишена героика, трагичен патос, пламенни и драматични страсти. Още встъплението в произведението – разказа за необикновената кошута, в чиито образ според народното поверие е въплътена Света Богородица, разграничава тази творба от всички останали. Ретроспективното излагане на повествователния материал, контрастира с младостта на Стефан – тя е стихийна сила на живота и в нейната безграничност мистичното тайнство на мирозданието изглежда непокоримо. Обичта към Дойна отприщва стихийната мощ у героя. Мисълта за кошутата разпалва тъмните страсти, запалва “същинска вълча стръв” в гърдите на Стефан.

Бялата мъгла, която се спуска пред очите на героя, когато иска да застреля животното, притежава същата символна натовареност като дъгата над воденицата – белег е на симбиозата между чудото на сътворението и съзидателните сили на живота, а видението на ловеца – под животното стои жена и го дои – е внушение за тържеството на майчината сила и топлота над тъмните страсти в човешката душа. Раздвоението на героя между Дойна и Димана, между русата и чернокосата, между доброто и злото, символизират двойнствеността на природата му. Виждайки своята любов в очите на кушутата, Стефан оставя пушката, изпълнен с някаква тайна, мистична сила, провокирана от добротворящата и искрена обич.

Зародените в човека тъмни сили или светли пориви не се съобразяват с позицията на индивида в света. От Драгота (“Най-вярната стража”) се очаква да е отдаден на християнския морал, а той крои пъклени планове за обсебването на Ралка. В разказа над страстта, над националните и верни пристрастия стои свещената връзка с рода, с изначалието, с нравствеността на патриархалния космос.

Подобно на останалите творби в сборника ”Старопланински легенди” и в разказа “През чумавото” основни мотиви са любовта и смъртта. Творбата показва какво се случва във времената на смъртно изпитание, как през страшното “чумаво” време хората успяват да запазят белезите на човешкото.

Чумата е устойчив фолклорен образ, който в началото на произведението е само слух, достатъчен да смути душите и да затвори къщите: “И тъй като опасността беше еднаква за всички, примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се шегуват и смеят”. Изолирайки се от опасността, болният се превръща в опасен “чужденец” за останалите, с него са забранени всякакви контакти: “На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостяше вратите.”

Обявяването на сватбата на Тиха е своеобразен начин да се подчертае маловажността на болестта, да се пренебрегне страха, тя е ритуал на възраждащата се надежда за живот. Жестът на хаджи Драган носи всички белези на героичния поведенчески модел – той пренебрегва заплахата, надсмива и се, предизвиква я. Така представената ситуация, жестът на “зачеркване” на смъртоносната болест има дълбоки корени в културната традиция – “пир по време на чума”. Затова и свтабата на Тиха не се превръща в място избвлението, тя също е място на болест и смърт. В едно изречение е обобщено всичко – “Но имаше нещо болно в това веселие”.

Величко пристига в църквата като отхвърления, но незабравен жених, за да отнесе своята избраница и да се “венчае” с нея в селенията на смъртта. Чумата е обърнала всички в бягство, единствено любовта между двамата млади не знае страх, няма предразсъдъци, прегръдката на Тиха и Величко е възвишен символ на обич и съпричастие.

За разлика от героинята в “През чумавото” Женда и Божура са съвсем различни типажи образи, Йовков рисува ирационалното, стихийното, греховното и изпепеляващото в техните лица.