Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Есета arrow "О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш ...?" (есе)

"О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш ...?" (есе)
Оценка: / 192
СлабОтличен 
Автор Жасмина Петрова   

 

В тежки и смутни времена, когато българите се борят за своето оцеляване, се появява една малка книжчица, която осветява техния мрачен и осеян с препятствия път към свободата. ”Историйца”, която поставя началото на същинския възрожденски процес сред българите и им напомня, че са достойни граждани на света. Тази книжчица е „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски.

Но защо е необходимо тя да бъде написана? Нима българите не уважават своята религия? Нима са забравили достойнствата на своя роден и красив език? Нима българите нямат смелостта и гордостта да докажат на чуждите народи своето велико минало?

Изглежда, че робството е унищожило смелостта и гордостта на българския народ. Причината Паисий да създаде своя труд е, че той вижда един смачкан народ, който няма силите да се бори срещу чуждото духовно и политическо потисничество. Народ пълен с отцеругатели и родоотстъпници. Хора, които се срамуват от родния си език, които се гърчеят, приемат чужда вяра, които се отричат от всичко родно. Но защо? За да живеят по-добре? Но отричайки се от родния език и от вярата, отричайки се от миналото, те вече не могат да живеят, те само оцеляват и с времето се превръщат в плужеци, недостойни да съществуват, недостойни да бъдат хора, недостойни да се нарекат българи.

Заслепението и глупостта на сънародниците му принуждават Паисий да възкликне:

„О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език! ”.

И все пак, въпреки големия брой родоотстъпници не всичко е загубено. Все още има надежда за заблудените овце, които предпочитат да живеят в слепота, вместо да прогледнат и да се борят за по-добър живот. Виждайки застрашителната тенденция на отродяването, Паисий създава своята „История славянобългарска”.

Тази книга играе много важна роля за нас българите, защото тя изгражда моста между едно отдавна забравено и изгубено минало и несъществуващо, нереално и далечно бъдеще.

Въпреки мрачното настояще все още има хора патриоти, които не се отказват от историята си, и които отстояват красотата на родния език. Тези хора Паисий хвали и поощрява да продължат да се борят за по-светло и ясно бъдеще.

Но какво отношение да се прояви към онези, които стоят встрани от общия патриотичен поток? Дали да бъдат отлъчени от общността, както сами са се поставили, увличайки се по чуждото „и се срамуват да се нарекат българи”.

Като истински християнин и човеколюбец, обаче, хилендарският йеромонах не може да изостави в бедата своите сънародници, увлечени в чуждопоклоничество. Както в притчата за заблудената овца, така и Паисий полага най-много усилия за тези, които са изгубили пътя и своята родова принадлежност. Но как да ги убеди, че сме били и винаги ще бъдем велика нация? Как да им върне националното самосъзнание и националнта гордост?

Голямото значение на „История славянобългарска” е не само в познавателния й характер, а и в цялостния й синкретичен характер - една изключителна сплав от полемика и апология, положена върху основата на достъпното историческо знание и дошла да запълни празнината от духовен живот и нуждата да се отстоява своето.

Тази малка, но велика книжчица изтъква мястото и ролята на миналото в човешката памет и култура, защото смисълът на знанието е в разширяването на цялостния поглед на света, към изграждането на философско отношение към живота, с неговата променчивост и многообразие, с възхода и падението на човека и сътвореното от него, към разбирането, че силен е не този народ, който променя вярата и езика си, а този, който приема падението, но избира правото да се бори за свобода и достойнство.

Велика е българската история, изпълнена с много битки и победи, с много мъдри и смели владетели, но не трябва да забравяме и факта, че българите първи от славянските народи приемат православието и имат свой цар и патриарх.

Но наред с вярата, неотменна част от националното достойнство на българина е езикът му и само глупците могат да се срамуват и да се откажат от този мелодичен език.

Глупци, на които липсват чест, достойнство, национално самосъзнание и гордост. Ценности и устои, които се градят не само върху военните победи и храбростта на българина, но и върху неговите духовни достижения, върху приноса му към културната история на човечеството.

С „История славянобългарска” Паисий изпълнява своята задача: да припомни славната история на един велик народ, да възвърне вярата на хората в собствените им сили, да пробуди националното им самосъзнание и националната гордост.

Но дали творбата на хилендарския йеромонах е актуална и днес? Вярваме ли в себе си и в собствените си способности? А езикът? Дали все още използваме мелодичността на българския език и разбираме ли неговата красота?

Светът, в който живеем е забързан и за да реагираме на всичко случващо се около нас трябва също да бъдем бързи, да използваме кратки фрази. Така забравяме, че родният ни език може да бъде и прекрасен.

Живеем в свят, където конкуренцията, съперничеството и омразата ни съпътстват навсякъде, и за да докажем на всички, че сме способни, ние се борим със зъби и нокти да успеем, не уважаваме околните, нагрубяваме ги. Но не уважавайки другите, ние не уважаваме себе си, а това означава, че нямаме силите да продължим напред и да открием смисъла на живота.

Но аз вярвам, че ние българите, като една силна и борбена нация, преодоляла толкова трудности и препятствия, доказала на всички, че е достойна да бъде до едни от най-великите народи, няма отново да изгубим себе си сред потока от сиви делници и самота, защото до нас е „История славянобългарска”. Творбата, която ни е извадила от заслепението, която ще ни води винаги по пътя към вярата, знанието и любовта. За да не може никой да ни укорява и съди, за да не се налага да се питаме:

„Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език? ”