Начало arrow Литература arrow Есета arrow За ползата от историята (есе)

За ползата от историята (есе)
Оценка: / 42
СлабОтличен 
Автор Мария Станоева   


„Пази го,Боже,българин е...”

Народ,който не познава миналото си,е осъден да го преживее отново.Историята е връзкара между минало,настояще и бъдеще.Тя е дирята на времето,която следваме по пътя на живота.

Какво представлява човекът без своите спомени?Той е лишен от опита на вече преживяното и обречен да се връща отново и отново и да започва всеки път отначало.Историята – това е паметта на човечеството,монтажът на спомени,който ни връща все там,към началото на нашето време.Историята не е просто сухо изобразяване на факти и събития,подреждащо в хронологичен ред свидетелства за материалната и духовна база на човека.Тя ни дава възможност да вникнем в скритите механизми на тези събития.

България – най – красивото и тайнствено кътче,носещо в себе си спомена за онова величествено българско време, когато духовността и вярата са били поставени на кръстопът ,но въпреки това преклонението към произхода е запазило и крепяло българите през онези поробени векове.

България – майка на не малко велики и незабравими патриоти ,дали живота си в името на страната , писмеността и народа, родината с най – синьото небе, с най – зелените поля , с най – величествените планини.Българите никога не трябва да забравяме откъде сме тръгнали и накъде отиваме.Няма нищо по – свято от родината, нищо по – близко и същевременно по – далечно от нея.Може би затова така старателно пазим и крием дълбоко в себе си любовта към всичко народно.Именно тази любов към България и всичко българско ни подтиква към святи и човешки дела за опазване величието и духовността на нашата „майка”.

„... бе пролет, природата се връщаше към някогашния си облик, а небето бе така прегодно – незнам на кого е рожба , но предшества появата на Бога.Празнотата на деня задушаваше до неузнаваемост пъстрите поляни,накичени с безброй различни цветове, а пространството бе все така пусто и неизкривено , като че ли нещо се готвеше да си проправи път в неизвестността..

Мрак обгръщаше небето.Хората бягаха, децата плачеха , старите отдаваха последно сбогом на загиналите.Безверието,самотата и страхът се бяха трайно настанили в сърцата.Нещата малко по малко се развиваха...аз виждах техния кръговрат.Усещах как живота напускаше грешното ми съзнание.Безсмъртната пустота на душата завземаше всяка една част от мен и аз потъвах бавно,научих се да плувам.Старите хора казваха, че трябва да помним миналото и да се учим от него, за да преборим настоящето.Но дали всъщност е така?Дали разбирането за спомените кара човек да обича и да се прекланя пред родината или това зависи от ценностната система на хората.

Някога някой бе казал – „ Обичай и почитай родината си!...”Може би е бил прав..Но и да не е, няма човек, който да не тачи името българско и да не обича и страда заедно с родината на най – величествените върхове,най – синьото небе, най – зелените поля, които пазят спомена за далечните български времена, оставили трайна следа във времето.

...Някъде се вееше гордо българското знаме – най – красивото, запомнящо се, съдържащо в себе си най – българското, най – родното...

... и биде мрак – земята прие в обятията си верните синове, здраво прегърнала ги и разпиля кръвта им по отечеството, за да е вечно с тях и вечно да се помнят имената им...и все така, и все така до безкрая!...Историята се повтаря – нищо не е ново под слънцето!”