Начало arrow Литература arrow Есета arrow Жалко е, когато човек загуби своята най-истинска собственост – достойнството (есе)

Жалко е, когато човек загуби своята най-истинска собственост – достойнството (есе)
Оценка: / 14
СлабОтличен 
Автор Мария Пушевска   


    Новината и подейства като шамар. Изненадващ, силен и студен. Най-лошото беше, че нямаше как да изтича при майка си и да “изпорти” побойника...Просто, защото беше вече на тридесет и три, а ударът и беше нанесен от самия Живот. По-точно от мъжа и , но в случая това нямаше значение. Най-големият и страх беше се превърнал в реалност, плодът на дългогодишна борба със зъби и нокти беше откъснат и смачкан, най-ценната и и истинска собственост беше загубена – достойнството. Тя, която на своята сравнително скромна възраст беше заработила много от материалните блага, за които мнозина мечтаят цял живот, ценеше именно него. Не – не мъжа до себе си! За достойнството говорех! И в един момент, когато този келеш, този нехранимайко (всъщност не беше) и го отне само с две прости изречения: “Искам развод. Обичам друга.”, тя се чувстваше като развалина. Обичал друга моля ви се... И какво, и как точно я е заобичал след като Тя го беше дарила с деца. Тя се грижеше за тях, за него, за дома им и не на последно място за себе си. И всичко това съчетаваше с успешната си кариера, за да бъде най-достойната за Него. Изведнъж всичко рухна... Оказа се, че и е изневерявал, че дори е успял да обикне. След десет години семеен живот, в който беше вложила не просто време, пари и младостта си, а най-истинското и единствено – беше заложила достойнството си и идиличното и семейство беше неговия символ....

     Всъщност най-жалкото от всичко е, че този сценарий съществува само в книгите, филмите, моето въображение.... В реалния живот преуспяващата дама само би му посочила вратата, вземайки правата над децата си и непозволявайки му да се види повече с тях – един вид за наказание. В днешно време никой не цени семейството и още по-малко брака като институция, никой не свързва тези две понятия със спокойствие, шастие, лично удовлетворение или достойнство. А какво изобщо притежава човек, ако е лишен именно от последното? Къщата, колата, вилата – кое? Нищо. Защото всичко материално се обезценява без моралната стойност на достойнството. А с течение на годините неговите акции падат все повече и повече... Днес всеки прекрачва етични, естетически и всякакъв вид граници в името на слава и пари. Най-вече за пари... Родители карат децата си да просят, малолетни девойки продават телата си дори преди да мине вечерният час, който по принцип важи и за тях.. Но това го знае всяко хлапе! И къде остана “най-истинското”  и  “най-ценното” - забутано в някой тъмен ъгъл, осъдено на забрава без право на помилване. А единствено него човек гради цял живот, с цената на здравето и нервите си, чрез ожесточена, постоянна борба, за да може достойно да застане зад своите успехи и доброто си име. Доброто си име...Но освен добро, за да е истински ценно според валутата на благородството, то трябва и да е чисто и почетено. Иначе не струва и пукнат грош. В България се нароиха толкова “добри” имена, а чистота им  е толкова съмнителна, колкото това дали ще се намери място за софийския боклук и толкова непрозрачна, колкото са българо-руските отношения. Плюя аз на такива “добри” именца! Защото липсата на достойнство, дори и в управляващите ни, води не само до лични, национални, а дори и до глобални проблеми. Колко достоен трябва да си или , по-точно, колко трябва да е лишена личността ти от това най-добро човешко качество, за да погубваш невинни хора, да създаваш безредици и изкуствено да сътворяваш ожесточени сблъсъци в страна, известна с нейните природни (нефтени) богатства и да твърдиш, че всичко е с “благородна” цел. Най- тревожното е, че не губим добрите си характеристики само в борбата за власт и материални блага в обществен и световен план, а и всеки един човек в ежедневието си се превръща в нехаещ за околните и дори  за себе си индивид, с поредната изхвърлена торба боклук, със стотния фас, изпушен на обществено място ( а иначе се наричаме “европейци”...) и  мястото, което не отстъпва на възрастната баба, едва кретаща с двата си бастуна. А истински достойният човек е широкоскроен и милостив. Представете си колко по-различен би бил светът, ако “ до всяко добро същество застане поне още едно”. Защото за мен добротата е равносилна на достойнство и най-хубавото, че то не е генетично заложено, а всеки малък човек може да бъде възпитан в това кое е наистина ценно, за да стане един наистина достоен гражданин на страната си, а и на света.