Версии (есе)
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Мария Пушевска   


- Да си вземем една водчица, а? – предложи едно от момчетата.

- Да бе – естествено! – съгласиха се другите двама.

      Културен шок. Спрях се, проследих ги с поглед как минават покрай мен, явно неразбрали, че подслушвам разговора им, замислих се за миг и ... тръгнах след тях. Така или иначе нямах друго по-интересно занимание в този слънчев следобед.

      Изчаках ги зад ъгъла да си вземат еднолитрова бутилка “водчица” и продължихме към Морската градина – те тримата с тяхната нова приятелка и аз с моето невидимо присъствие. Седнаха на една от по-забутаните пейки, а аз – на съседната симулирах четене на списание. Сипаха си в три пластмасови чашки, запалиха една цигара и почнаха да я “въртят” – класика! Вече слушах с удвоен интерес....

Утре имало някакъв “Час на Земята”... – заговори първи най-хилавият от тях на когото единствено очилата придаваха малко по-интелигентен вид. Другото момче, което приличаше на квартален гангстер с качулката и посиненото си око го прекъсна грубо:

Алооо, многознайкото, престани с твоите глупости и подай цигарата.

 “Многознайкото” се опита да се защити и почна да обеснява колко би било полезно, ак всеки загаси осветлението и спре консуматорите на ток в дома си поне за един час и как би се отразило на глобалното затопляне, докато третото момче, изглеждащо най-прилично, не го прекъсна:

И какво си въобразяваш – че аз ше се лиша от компютъра си за един час или баба ми от калорифера?! Хаха! На кой свят живееш бе?! Или може би кубинците, на които онзи ден им позволиха да имат мобилни телефони ще ги изключат заради някакъв си “Час на Земята”, а може би си мислиш, че някой депутат ще вечеря на тъмно...- продължи през смях момчето, но “гангстерът” пак се обади:

Абе на вас тревата явно не ви влияе добре! Надухте ми главата с вашите интелектуални теми. Вместо да разсъждавате толкова за това затопляне мислете му, ако утре не ми върнете кинтите за цигарата и да намерите още, че иначе какво ще правим цял ден?! А?! Какво ще правим?

Другите двама се съгласиха, че няма да има какво да се прави и тържествено обещаха, че ще намерят пари.

      А аз затворих списанието и реших да се разходя още малко...Вече сама. Беше ми достатъчно това, което чух и видях... Държание и думи, които не са част от моята среда, но напълно точно описват визията за утрешния ден на поне половината от връстниците ми. Страшно е. Дори усещам неприятни тръпки от ужъс, защото нищо не мога да направя, а за това доколко е успяла една страна се съди по това доколко са успели гражданите и ( беше ми го казал някой доста по-мъдър от мен – добре, че срещам и такива хора ). А нали и аз чакам светлото бъдеще?! Дори не само моето, защото съм една широкоскроена душа, а и на моето поколение, поколението на прехода...и на родината си. Къде са тези родители, които явно са допуснали грешка с решението си да бъдат такива? Но да кажем, че тях би ги оправдал хубавият, слънчев следобед и 12-часовото им работно време. По-интересно е какво правят народните избраници? Е – и на тях не им е лесно – сигурно мислят с какво да оправдаят връзките на един усмихнат техен колега с “оперативно интересни лица”. И “отникъде взорът надежда не види”. На другия ден, някъде към 20.00 часа вечерта минавах покрай Народното събрание и –о, чудо!- светлините изгаснаха... за пет минути.