Начало arrow Литература arrow Есета arrow „Все пак е по- добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата!” (есе)

„Все пак е по- добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата!” (есе)
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Елица Георгиева   
Ето го този дългоочакван момент на относително спокойствие, в който сядам и започвам да пиша. Защо? Ами заради въпросите, които „преливат”. Е, на някои от тях вече сама съм си отговорила. Останалите може би никой няма да успее да ми изясни. Започнаха да никнат в главата ми като охлюви след дъжд в момента...

 

Ето го този дългоочакван момент на относително спокойствие, в който сядам и започвам да пиша. Защо? Ами заради въпросите, които „преливат”. Е, на някои от тях вече сама съм си отговорила. Останалите може би никой няма да успее да ми изясни. Започнаха да никнат в главата ми като охлюви след дъжд в момента, в който реших да прочета „Ноев ковчег” на Радичков. Юначно минах заветните пет- шест листа и се почесах неразбиращо. „Абре, какви са тия хлебарки, какви са тия прасета, какво е това чудо? И някъде там, някакъв Ноев ковчег, незнайно защо споменат..?”. Е, нали има една приказка „Бързаш като пале пред майка си”, та и аз така- бързам, бързам, до никъде не стигнах. Естествено накрая отговорите на половината от зададените въпроси решиха да ме удостоят с присъствието си. След това започна да ме човърка едно мъничко червейче на съмнението, упорито пробиващо си път в съзнанието ми. И се замислих за живота- как го живеем, колко ни остава, носим ли се по течението или плуваме срещу него. За цената на самия живот и какво всъщност трябва да направиш, за да разбереш накъде да тръгнеш- към „океана” или към „пустошта”. В пустинята май е само нашия свят, а в него- сиви градове, сиви лица, сиви емоции и черно- бели улици. Като в стар негатив.

Някой беше казал, че е по-добре да се удавиш в жива вода, отколкото да живееш в тиня. И аз така предпочитам- да вдигна знамето на ковчега и да потъна с достойнство, като оставя лазурните вълни да ме обгърнат с мекия си блясък и погълнат завинаги. По- добре от перспективата  да затънеш до шия в глобалното бунище, създадено от нас самите, и да се задушиш в изпаренията и гнилоча, изтичащи от индустриалните боклуци на ненагледния ни човешки свят. И пак по-добре да станеш храна на рибите, отколкото на плъхове, хлебарки и всякакви други гнусни същества, сърфиращи по тоновете отпадъци човешка злоба, в която спокойно можеш да се удавиш, стига да искаш. Тя, злобата, и без това се оказва достатъчно необятна, а и съдейки по миризмата- крайно ароматна. „Какво пък, нали ние сме си го създали това бунище…”. Да де, и то с немалки дози арогантност, подлизурство, промишлени количества агресия и насилие. Не стигат всичките красоти, ами и "цялата мизерия и величието на този въшков живот, дето го живеем с вас, мили ми четецо." И какво се оказва? Че този мазен водовъртеж от човешки пороци те засмуква и завлича към дъното на подвижните пясъци, над които са построени механизираните ни осъвършенстващи се градове. Сърбай си сега попарата, „неразумни юроде”!

Хубавото на тази танцуваща пъстроцветна дъга от униние е, че поне няма много бъдещи удавници, насочили се към водната шир-„ колкото и напрегнато да се взираме, рядко ще видим как някои малък плавателен съд се откъсва от сушата и слиза на вода.” Малцина се редят на опашка за океана. Е, обяснимо, при положение, че е по- лесно да се правиш на удавник на сушата и да продължаваш жалкото си овче съществуване в „тинята”. И тъй като „всеки ще ти даде да разбереш, но никой няма да вземе да те разбере”, едва ли някой ще проумее защо, дявол го взел, този индивид иска с жалкия си ковчег  точно във водата да се хвърля, като може да си се сгърчи на сушата, ръгайки с лакти останалите си съграждани, решили „На твоето парченце земя пък ще се давя!”. Така де, различните си остават неразбрани и леко поотритнати от масата, като че ли. „Сам в своя свят на самотник! Малък и смешен единак, рано паднал зад борда, без обаче да погине!”. Малките лодчици, откъснали се от сушата, са именно плавателните съдове на  ексцентрици и хора с различни странности или просто такива, които обръщат глава надясно, когато всички гледат наляво. Тези индивиди обществото е наказало да стоят свити в ъгъла на цивилизацията. И защо така, бре, народе? „Ами защото те не влизат в модела. Защото не са по мярка”. Да си различен не е риск, а по скоро съдба. Е, понякога съдбата има странно чувство за хумор, но поне същите „различни” намират свободата си в „океана”, т.к. са избрали да бъдат свободни. И в този избор съдбата няма нищо общо, защото той е напълно осъзнат и желан. Пък и Бърнард Шоу  е казал, че светът съществува и се развива единствено благодарение на нестандартните хора. Себедоказването, убеждаването на другите, че да си различен не е наказуемо, а прекрасно, не е за слабия и никога няма да бъде. Да бъдеш различен - безспорно това е сила, но сила, изискваща способността да забележиш света извън догматa и да се брулнеш с главата напред във водната шир, яхнал своя Ноев ковчег.

Бихме могли да кажем и че водата, в която недостроените ни още ковчези ще се потопят,а ако имаме късмет- и ще плават, е чистата, неопетнена стихия (преносно казано, естествено, тъй като изтичанията на нефт и други „полезни” за водните обитатели течности са факт), която ни дава някаква частична независимост. Е, не безгранична, но все пак повече, отколкото ни предлага претъпканата с хора и машини суша. Можем да кажем, че океанът е количествено измерената  свобода и съответно в него бихме могли да намерим известна доза спокойствие. Душевен мир, ако щете.

Но за да имаш смелост да се хвърлиш в „океана”, трябва да знаеш какво те чака там или поне какво си мислиш, че те чака там. Някои виждат в него друг свят. Свободен свят. А останалите, обрекли се на сушата? Да кажем, че те си остават невежи и неосъзнати. Парадоксът, изтъкнат от Радичков, е, че материалната бедност стимулира въображението, поражда един вълшебен свят, който бива задушен от материалното богатство. Нашата фантазия е като седефена броеница от мечти и мълви. „Мълвата може да угнети, но тя може да породи и надежди.” Ще кажете сега, че ние, българите, сме мечтатели, наивни душици, защото винаги се стремим към нещо, което знаем, че не можем да имаме. Струва ми се, че българинът е всичко друго, но не и наивен. По-скоро е раздвоен между въодушевление и униние. И може би като инстинкт за самосъхранение от последствията на това непрекъснато сноване „нагоре" и „надолу" е развил у себе си култ към хитростта и особен скептицизъм  към авторитетите на богатите и известните. Това не пречи, разбира се, на по- голямата част от българското общество, да си се натиска пак и отново за безнадеждната и безкрайна пустиня.

„Какъв е смисълът да продължавам да строя?” Не е ли вече прекалено очевидно? Смисълът е цена. А цената е битка. Битката с „еднаквите". Битката с живота, със самотата. Като се замислиш сега- пука ли ти вече дали си различен? Пука ли ти, че ти може би си един от малкото хора, които предпочитат „океана” пред „пустинята”? Голяма работа, че другите не те приемали. Или предпочиташ да си част от „стадото”, да слушаш превъртаните до втръсване хитове на силиконовите попдиви, да гледаш всяка сутрин наглите ухилени физиономии на некъпаните братя роми, плюс да те крадат, унижават, заплюват и изтощават физически и психически? Ами това ще си е жив емоционален срив!

Можеш да си избереш, скъпи читателю, дали да останеш на сушата и да чакаш да те стъпчат като „черешова костилка”, защото в механизираният ни свят това е само въпрос на време, или да се метнеш смело в Ноевия ковчег, който пък не винаги се оказва обречен. Там място за различните все ще се намери. „Хайде, удавнико, на добър час!”