Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Картина
Оценка: / 8
СлабОтличен 
Автор Стефан Алев   

 

            Величествената сграда – символ на културата, урасена в бароков стил, светеше в тъмнината, а червеният й цвят изпъкваше на места, а на други преливаше в черно. В този познат храм на културата се бяха събрали много на брой хора, за да чуят операта „Сватбата на Фигаро”. Да се отдадат на музиката, която да отекне в ушите им, а душата да потъне някъде там, на някое още по-величествено място, още по-богато на цветовете и форми, виещи се в пространството.

 

            Шумно всички заеха местата си, предварително определени от билетите и цената им. Всичко бе внимателно подредено. Червенте, покрити с плюш, столчета едно по едно се оказаха заети. Хората с бляскави облекла сядаха и шумно коментираха предстоящото представление. Едно група дами се бяха откъснали от основното стълпносновение и загрижено допълваха последни щрихи към грима и аксесоарите си. Навярно никой нямаше да ги забележи в притъмнената зала, но това беше въпрос на принципи.

 

            Залата постепенно се пълнеше. В един неочакван момент осветлението започна да намалява, докато мрака не обхвана всяко кътче. Сцената се освети от няколко прожектора. Тъмносинята завеса, със сребристи ресни и стилизирани цветя като орнаменти, блестеше на бялата светлина и потрепваше. Представлението започна!

 

            Звуците се виеха величествено из залата и още по-величествено отекваха в умовете на седящите хора, с бляскави костюми и рокли, в червените кресла. На третият ред седеше младо момче. Някъде на двадесет, двадесет и две години. Черният костюм със сатенен ревер, бялата, копринена и вталена риза, му придаваха повече божествен, отколкото смешен вид, като се има предвид слабото му телосложение. Кракът му тактуваше. Десният му крак с лъсната до блясък обувка, отмерваше някаква нова мелодия. Очите му бяха затворени, а главата се люшкаше в кръгообразни движения.

 

            Чудна песен, извиваща се над всичко, течеше мелодично, в неравноделен такт, сякаш тече река по бързей. Цветове и звуци оформяха блестяща симфония, на която човек може само да мълчи, защото думите биха съсипали цялата красота. Безброй фигури, на черен фон, се преплитаха във великолепно танго във въображението на младежа. Изведнъж изникна един образ. Картина на момче и момиче в състояние на платонична наслада. Образът бе толкова ясен и кристален, все едно реалност. А всяка лъжа повторена достатъчен брой пъти става истина.

 

            Момчето изведнъж отвори очите си – дълбоки и сиви. Устните му оформиха закачлива усмивка. Момент, два и младежът стана от червеното кресло. Запъти се към изхода от залата. Черните му обувки тракаха по скъпитя махагонов под. Момчето излезе.

 

            Хората се наслаждаваха на прекрасната музика. Тя отекваше в умовете им и ги опияняваше. Часове наред те седяха в креслата си и слушаха кристалните тонове. Краят настъпи. Хората тръгнаха да излизат и отвън видяха момчето, красивият младеж със скъп костюм и сатенен ревер, лъснати обувки, да лежи на мраморните стъпала с глава надолу. Нож стърчеше от тялото му. Кръвта се стичаше надолу, гъста и тъмна, на места черна. Чу се женски писък!