Любовта (есе)
Оценка: / 16
СлабОтличен 
Автор Кристин Генкова   

 

Свят или нещи подобно, мечти или съвкупност от илюзии, любов или нужда от чувства. Животът е нетраен, миг от безкрайността, миг красота. И всичко се повтаря, обичаш,целуваш, докосваш и мразиш, а винаги от реалността боли. Живеем в свой свят, мрачен и изпълнен с мечти, а след нас какво остава-спомена, който с годините избледнява. Потънали в забрава, уморени от сънища, в които нищо не се сънува, от “верни приятели”, от фалш, суета, от лъжлива любов ние поемаме своя път ,дълъг, мрачен. Лъчите галят лицето ни, вятърът роши косите ни. Поглеждаме небето, питаме се какво е било преди. Целуваме земята, земя на войни, попила родна кръв, заровила спомени и безброй много мечти. И пътят ни продължава, времето тече. Полъхът носи аромат на цветя,на градина обрасла с рози, чиито тела са покрити с бодли, чиято красота прикрива умело празните им души. С времето всичко потъмнява, всичко добива бодли, а чистотата само в спомените остава.

Умеем да живеем, да обичаме, да мразим, да вярваме, че доброто все още гори, но не умеем да упрекваме сърцата си, затова, че от реалността ни боли. В душите ни все още има частици надежда, наследени от делата на нашите деди. Търсим ги в книгите,в песните, а те са в някой стар сандък, непощаден от времето, пропит от миризма на нещо познато, криещ в себе си целостта на света. Отвориш ли го откриваш свитък,пожълтял, опърпан от годините самота, но носещ богатство, а именно отпечатък на твоята душа. Отвиеш ли старата му хартия, загледаш ли непознатия шрифт, прочетеш ли го, ти откриваш себе си. Там някъде срещаш думата обич, носеща истина,вярност, имената на стари приятели, красотата на изминалите години. Затваряш остарелия свитък, завиваш своите мечти, поставяш го в скърцащото съндъче и излизаш тихичко с очи, изпълнени със сълзи и болка за погубените дни.

Човек е голям, колкото големи са делата му, колкото чиста е душата му. Обичта е част от нас, а любовта е истинска, тя е като освежителен бриз, който разгаря гаснещи въглени,съхранена е от времето и носи спомени , скрити дълбоко в пожълтелия свитък на нашите души. Носи отпечатък, който бележи пътя ни, носи копнежи, за пропиляните мечти.