Начало arrow Литература arrow Есета arrow “Предизвикателството да си човек” (есе)

“Предизвикателството да си човек” (есе)
Оценка: / 14
СлабОтличен 
Автор Даниела Милева   

Вашите деца не са ваши чада.
   Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
   Идват чрез вас, но не са из вас.
   И макар да живеят с вас, не ви принадлежат

(Джубран Халил Джубран "Пророкът")

 

 

 

Великият и неустоим стремеж на човечеството от древността до наши дни е усъвършенстването, защото то е прозрение за света, сила, слава и мъдрост.

   Огледай се около себе си – всичко, което имаш в своя дом и в своя живот, го дължиш на знанието, което те води по стълбaта на развитието. Всяка твоя мисъл е продължение на онова, което си научил от другите. Всяка твоя разумна стъпка съчетава знанието с целеустремеността ти. Пътят на човечеството е път към познанието. И ако някога пресъхне изворът на човешките стремежи и цели, това ще означава край на самото човечество.  

Да мислиш и да вземаш решения е заложено в човешката природа. Всъщност това е най-важната разграничителна черта, която ни отличава от животните – разумът. Неслучайно стремежът към знание е от първостепенно значение за всяка единица, защото той е сила и основа за развитие. Абстрактно погледнато, ние сме обречени все да правим избори. Да изпитваме гордост или разочарование от постигнатото и да се стремим към усъвършенстване. Един мъдрец е заявил, че знанието го кара да се чувства безсилен. Мъдростта е прозрение, че не си достигнал предела на знанието, че пред теб лежат множество неоткрити тайни. Тази мъдрост дава усещането за ограничеността на знанието, за слабостта на човека. Но тъкмо това усещане е великата сила на човека. От нея се раждат целта, амбицията, устремът, пътят, откривателството....

Доста често ние, хората, сме погълнати от дребнави грижи, непрестанни ангажименти, забравяме началото и крайната цел на своя път, губим собствените си мечти и амбиции. В определен момент от нашето съществуване загубваме контрол над живота си, който от този ден нататък става подвластен на съдбата. Задаваме си перманентно въпроса: “Защо се случи точно на мен” и никога не се замисляме, че Бог отнема нещо от хватката ни, не за да ни накаже, а изпразва ръцете ни, за да получим нещо по-добро.

Пътят на усъвършенстването винаги е бил осеян с трудности и разногласия между хората. Всеки човек е имал моменти в живота си, в които е искал да бъде забелязан, да бъде чут, да сподели и получи разбиране. Някои от нас очакват да получат това, което дават; други са щастливи, давайки, без да очакват нищо конкретно; трети са щастливи, когато получават и не анализират онова, което те самите предлагат. Въпреки всички тези поведенчески модели, когато човек е достатъчно мотивиран за промяна, за решение на даден проблем, той намира вярната посока. В един даден момент мотивацията се превръща във всичко, което има; всичко, което му е нужно, за да успее. Всеки човек, независимо с какво се занимава, винаги играе главна роля в Историята на света, но обикновено не знае за това.

В израстването на всяко дете има много важни и значителни фактори, които определят неговата роля в социалния и обществен живот. До 12 – годишно, основни и естествени авторитети са родителите. Те се превръщат в техни идоли, в тяхна осветена пътека,а когато влязат в пубертета се явява трети авторитет – страничните хора, които отговарят на вече изградения в детето критерий за морал. Постепенно кръгът от авторитети се разширява. Вече порасналото дете среща различни модели на поведение. Учи се да гледа критично – изгражда собственото си мнение и преценка за нещата. С времето трупа социален опит. Открива, че светът не е игра, в която винаги можеш да обърнеш хода и да спечелиш. Учи се да търпи загубите и да си взема поука от тях. Свободното време на един тийнейджър също е от голямо значение за израстването му. Времето на детето предопределя почти изначално ориентацията му. Колкото по-осмислено е то, толкова по-завършена е личността на даден човек. Извънкласните дейности и конкурси са измислени точно за да ни научат нас, децата, на подреденост, точност в ежедневните мероприятия, поемане на отговорности, контрол и самоконтрол. Работата в колектив ни помага да разберем и научим какво е уважение, колегиалност, тактичност. Всички тези неща се превръщат в критерии на даден момент от нашето израстване и усъвършенстване.

Какво обаче кара нас, децата да не се откажем от развитието си, от напредъка, който постигаме? То не е нещо материално, по скоро е духовно. Наричаме го Вяра. С времето хората я губят, защото съдбата често им поднася болка, загуба... Те са афектирани от страданията си и спират да вярват. Възрастните в един момент живеят чрез децата си, внуците си. Ние, децата, сме като една запалена свещ. Горим силно и топлим всичко около нас. Още не сме се сблъскали с проблемите в живота. Още не сме спрели да горим – да вярваме.  Вярата – доста често и казваме амбиция. Тя е /вътрешно/ чувство, което ни кара да се борим за нещо, което не виждаме с очите си, а го усещаме с разума и сърцето си. Точно тя – амбицията, възпламенява желанието и връща надеждата, колкото и загубена да е тя.

Нещата, които на мен ми помагат да се справям с трудностите, са амбицията за едно по-добро бъдеще и вярата, че то съществува. Понякога правя грешката като обръщам внимание на малките камъчета, търкулнали се на пътя ми към успеха и често не осъзнавам, че точно те ми дават опора в изкачването на най-стръмния и несигурен път. Когато съм демотивирана и несигурна в силите и способностите си, аз се страхувам. Понякога протестирам, но то е само защото в мен тупти човешко сърце, а сърцата са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужават или пък, че няма да ги постигнат.

Светът е устроен така. В инстинктите на човека е да се развива. То е заложено и при животните, но инстинктът е насочен само за оцеляване на собствения им вид. Изобщо, да си човек не е само предизвикателство, а ужасно трудно предизвикателство, но именно в това е чарът на човешката природа – в нейната уникалност и неспиращото и усъвършенстване.