Начало arrow Литература arrow Есета arrow Що значи смъртта на един? (есе)

Що значи смъртта на един? (есе)
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Веселина Денчева   


Събудих се и почувствах, че нещо в мен се е изгубило. Виждах живота си като един огромен пъзел, който има толкова липсващи части. Наистина имаше нещо вътре в мен, което не бе на мястото си. Бях го загубила и сега всичко около мен миизглеждаше пусто и мрачно. Изпитах  внезапна нужда да се върна назад в далечното ми минало и да видя отново хората, които бяха оставили следа в живота ми. Тогава отправих поглед към стария албум, който беше закътан, някак скрит от мен. Взех го бавно и сякаш ръцете ми изтръпнаха. Имах чувството, че върша нещо нередно, нещо за което нямам сили и право. От години се криех от него и не исках да мисля, да си спомням. Та нали нищо не мога да променя, защо тогава да се връщам назад. Но днес беше друг ден. 

Исках да го направя, да бъда отново там. Вече знаех, че имам и силите и волята да се потопя отново в онези незабравими дни.

Прокарах пръст през прашната корица. Дълго време не се осмелявах да го докосна, а да го разтворя дори не смеех да си помисля. Там бяха запечатани всички красиви спомени и мигове, за които отново копнеех. И като че ли на сън отворих първата страница. А там толкова лица ме гледаха, познати до болка, дарили ми толкова много, научили ме на всичко. Спомените, от които така се страхувах, внезапно нахлуха в мислите ми. Вече бях там, с тях, бяхме отново заедно. Неусетно миналото изцяло ме погълна. Но действителността пак ме разтърси и ме приземи отново. Тя винаги идваше когато бе най-нежелана, когато нямам нужда от нея. И сега тя отново открадна мечтите ми и ме върна там, пред купищата снимки, които сега ми носеха само болка. Взирайки се отново в лицата от снимките аз осъзнах, че много от тях вече не бяха с мен. Те един ден просто си отидоха, така неочаквано, така внезапно. Липсваха ми повече от всякога.

Как копнеех отново да ги видя, дори за секунда да чуя пак гласовете им, да усетя присъствието им. Но бях безсилна. Не можех да се обърна срещу смъртта, не можех да й се противопоставя. Изпитвах само ужас при мисълта как живота продължава, как  хората отново поемат стремглаво по своя път, като че ли нищо не се е случило.

Изпитвах злоба, омраза, погнуса от цялото това смирение, което ни обсебва след нечия смърт. Исках да крещя, да

викам, да се боря, но не можех. Именно това “не можех” кънтеше в главата ми и именно то всеки път ме приземяваше в реалността.

И за напред трябваше да се примирявам, че смъртта е част от кръговрата на живота, че така ни е писано, че така трябва да бъде. Неусетно смирението започна да ме обсебва , не можех, но и не исках да му се противопоставя, нямах друг избор просто го оставих изцяло да нахлуе  в мен.