Начало arrow Литература arrow Есета arrow Чат-румът - близките далечни? (есе)

Чат-румът - близките далечни? (есе)
Оценка: / 19
СлабОтличен 
Автор Цветелина Дончева   


Ние, хората, сме социални същества. За да живеем и да се развиваме имаме нужда от общуване, от комуникация. В срещите си с другите се радаме или разочароваме, опознаваме себе си и тях и разширявяме кръгозора си. В Древността хората са пътували с дни, за да си поговорят. Днес, с включването на компютъра, пред нас се отварят безброй възможности – стотици форуми и чат-руми, със същата тази цел – да си поговорим. Но дали това е достатъчно?

С навлизането в ерата на масовите комуникации географското положение на човек все повече загубва значението си – ограничава се с въпроса дали наблизо има компютър, свързан с интернет. Да поддържаш връзка с близки и приятели вече въобще не е проблем. Но повечето интернет-потребители не се вълнуват от това. За тях nickname  е второ аз, в чат-румът те могат да бъдат себе си или съвсем други. Но защо се налата да търсим друга изява на личността си извън всекидневния живот? Просто времето ги изисква – забързани в печеленето на пари, осъществяването на мечтите, много често забравяме простите неща – да се усмихнем, да поздравим съседа, да си поговорим, да се опознаем… Някакси загубваме навика да общуваме, да изслушваме. И тогава на помащ идват модерните технологии: скрити зад монитора просто е по-лесно да изплачем болката, да споделим радостта или просто да бъдем себе си.

Но същото това забързано време ражда друг феномен – раздвояването на личността. Не, нямам предвид психическото разстройство, а явлението “интернет-самоличност”. Имам предвид случая, когато в интернет-простронството изграждаме личност, коренно различна от нашата. Тогава екранът става изкривено огледало: пред клавиатурата скромнст, отвъд – дързост; огпред затворен и самовглъбен, отвъд – общителен и емоционален; отпред срамежлив, отвъд – разкрепостен. Сега повечето от вас сигурно се чудят защо виня за това времето, в което живеем. А кого друг? Освен, че нямаме време да опознаем хората около нас, и те нямат време да опознаят нас: този е срамежлив, другият е студен, третият е веселяк. Като че ли отказваме да признаем, че човек се променя или че носи в себе си нещо различно, невидимоот пръв поглед. А същността все някъде трябва да се праявява, за да можем да бъдем в хармония в себе си. Това прови маската на прякора необходема, а тихият разбиращ псевдоним, гледащ от икрана – по-близък от хората, с които живеем врата до врата.

Но какаво се случва, или предстои да се случи, с добрите обикновени истински приятели,  с Истински имена, с които се виждаме на по кафе? Изместени ле са те от живато ни? Това вече не знам. То не зависи от времето, а от хората. Казвот, че всеки е жертва на своето време. Дали и приятелите /в обичайния смисъл на думата/ са сред жертвите на новите техналогии? Оставям ви сами да решите. Но преди да изберете, изключете компютъра и се отдайте на доброто, старомодно, човешко общуване.

И помислете пак!