Начало arrow Литература arrow Наследство

Наследство
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Цветелина Дончева   

 

- …Честит осемнайсети рожден ден, Пепи! – и той завърши дългия, вече започнал да доскучава тост. Като че ли в очите му проблесна сълза, но той се засмя и отпи от чашата искрящо вино. Професор Петър Апостолов беше около седемдесетте, беше едър и внушителен. Имаше умен и жив поглед, а гладкото му теме му придаваше допълнително достолепие.

Роднините също вдигнаха чашите и трапезата потъна в тихата равномерна глъч, характерна за семейните празници.

- Виж му косата, татко. И той тръгва по славния път на Апостолови. – рече Христо Апостолов, намигна с усмивка и погали уредялата коса  на сина си.Христо беше наследил освен професорската титла на баща си, респектиращата му осанка, жадния търсещ поглед и достолепно гладкото теме.

- За какво говорите? – попита момчето. Това беше Петър – най-младият Апостолов, в чиято чест беше леко скучният тост.

- Ех, момчето ми… - каза с въздишка старият Апостолов. Това е съдбата на рода. Независимо какво казва генетиката за плешивостта, в нашето семейство няма мъж, който да посрещне двайсетия си рожден ден с поне един косъм на главата си. Наред с това обаче, всеки от тях е уважаван от всички,  държи на думата си и … - и старият Апостолов продължи да хвали рода.

 

*                   *                   *

 

        От тази вечер бяха изминали 4 години. Професор Петър Апостолов се пенсионира и неговото място зае Христо. Предсказанието се сбъдна и съвсем скоро след осемнайсетия си рожден ден Петър – младши придоби онзи израз на достолепие, с който рода му се гордееше.

Но той не.

 - Махни тази шапка най-сетне. От както те познавам не си я свалял! Всички знаем, че си плешив, няма нужда да я носиш постоянно… - дребно слабовато момче обясняваше разпалено на Пепи в двора на университета.

- Няма! – отвърна троснато Пепи.

- Стига де… Всички знаем, че си син на Апостолов и внук на стария. Голяма работа… Какво като баща ти къса на ред.

- Да не си посмял да го кажеш отново! Катя си замина заради него. И Катя и Жоро…

- Катя и Жоро щяха да си заминат и без той да ги беше скъсал! Свали тази шапка! Не ми пука, че си Апостолов. И да знаеш, на изпита при баща ти в сряда ще сам с пищови – готови са... Какво като си Апостолов…

Пепи погледна най-добрия си приятел и въздъхна.

Стига глупости!...

В четвъртък Пепи беше посрещнат от вестта, че го викат при декана. Макар и със свито сърце, отиде. С неизменната шапка нахлупена над очите, почти до носа.

- Сядай! – каза остро деканът.- И свали тая шапка... Свали я ти казвам…да знаеш да се е случило нещо на изпита вчера?

- Нищо не знам! – преди още да е довършил, извика Пепи.

- И не знаеш нещо за пищовите на Жеков?!

- Гледай си работата! Нищо не знам!...

- Как смееш?!... Същият си като баща си…

- Моля!?!

- Арогантен и непреклонен… И твърдоглав…Преди 20 години професор Христо Апостолов седеше на твоето място. Тогава беше просто Ицо…

Пепи вдигна глава и очите му се разшириха. Досадата и враждебността в погледа му бяха заменени от зле прикрит интерес.

- И той така безразсъдно ме прикриваше- продължи деканът.Ако тогава ме беше издал, никога нямаше да  стигна до тук. На косъм бях от изключването. А той каза, че пищовите са били негови… Същият глупак си , Апостолов, все…

Преди да довърши, Пепи излезе тичешком от кабинета.

Спря в двора при събралата се тълпа студенти. И направи нещо, което никой не очакваше. Не си сложи шапката. Пред всички се откриха умните живи очи. Голата му глава лъсна на залязващите слънчеви лъчи – достолепно гладкото теме на Апостолови…

 

Пепи прибра шапката в раницата си  и никой повече не я видя.