Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Оцеляването на българина в повестта “Чичовци” и романа “Под игото” на Иван Вазов (ЛИС)

Оцеляването на българина в повестта “Чичовци” и романа “Под игото” на Иван Вазов (ЛИС)
Оценка: / 70
СлабОтличен 
Автор Цветелина Дончева   

 

Голямата тема на Вазовото творчество са България и българинът. Авторът се вълнува от различните му аспекти – историята, духовността на българския човек, езика, природата. Един от основните проблеми, който провокира творческото му съзнание, е връзката между националния характер, историята и националната съдба. В творбите си Вазов търси съотносимостта  между личност и общност, между човек и историческо време – той изобразява социално-битовата и историческата обособеност на националния живот. Като творец той се стреми да открие онези трайни, устойчиви елементи на българското битуване, които формират етносния характер. Вазов изследва проявите на този характер, когато е подложен под натиска на исторически промени. Той проследява процеса на отваряне на херметизирания национален свят и довеждането му до онази точка на “пиянство” и “лудост”, която предшества Освобождението. Особеностите на българския духовен свят в преломните години в историческото битие на народа са в центъра на авторовото внимание в повестта “Чичовци” и романа “Под игото”, разработващи един и същ сюжетен мотив – възходът и падението на българския народ в борбата му за свобода. Към него обаче се подхожда различно. Това се предопределя и от жанра – “Чичовци” е повест, “Под игото” – роман епопея. В повестта Вазов показва българин, приел като своя вековна съдба подчинението и робството. В романа е показан пътя към промяната в ценностите – от оцеляването към съзнанието за историята.

В повестта “Чичовци” авторът се стреми да разкрие корените на националния характер и да ги осмисли в контекста на своята концепция за историята; представено е рефлектирането на историческото време в духовния свят на българина. Герои на “Чичовци” са хората, приели за своя единствена съдба оцеляването. “Под игото”, от своя страна, е епопея за разчупването на инерцията да бъдеш роб – героите на романа, макар и принадлежащи на всекидневието, са принудени да се откажат от стереотипите и да приемат идеята за свобода. “Под игото” е творба, посветена на превръщането на оцеляващия човек в личност, осъзнаваща историческата си отговорност.

Темата за оцеляването на българина е широко интерпретирана в българската литература от края на XIX и началото на XX век. За Вазовото разбиране ключова е опозицията “разум – лудост” и визията за времето и историята.

Отношението между лудостта и нормалността са актуални в цялото му творчество -  то присъства и в “Епопея на забравените”, “Дядо Йоцо гледа” и  “Една българка”. Романът “Под игото” в цялост задълбочава разгръщането този проблем, а повестта “Чичовци” го разглежда от позицията на битовия, “нормалния” човек. Често Априлското въстание е определяно като “лудост”, “поетическо безумие”, “пиянство”. В основата на тези определения стои идеята за някакво отклонение. Самото въстание е символично разрушаване на един, приет за нормален, човешки ред. В условията на робството нормален и този, който се съобразява с нормите, определени от поробителя. Вековете са запечатали покорството дълбоко в душата на роба; той се е научил стриктно да спазва сценария на своето поведение, знае какво му е позволено да прави и какво – не. В този контекст разумност и нормалност означават примиреност, подчиненост, отказ от идентичност. Най-големият проблем на роба е,че не може да повярва в реалността на свободата и робството за него е единственият възможен свят. В този свят единствената цел на съществуването /не живот, съществуване!/ е оцеляването и всяка мисъл е подчинена на тази цел. Действителността на оцеляващия българин е основно тема в “Чичовци” и заема значително място в “Под игото.”

Подзаглавието първоначално е “картина”, което Вазов променя на “галерия от типове и нрави български в турско време”. В нея е представен българският свят преди Освобождението. Той е застинал, ограничен в тесен кръгозор,с малки страсти в сянката на султанското благоволение. Още първата страница въвежда в затворения свят на общността. Неслучайно началната глава е под наслов “Обществото” и въвежда в пространството на църквата. Във възрожденската менталност християнството е основен знак на народностна идентификация, на съхранение на българското самосъзнание; а храмът – място на общностно единение, устойчив различителен знак на “своето”. Показателно е, че разговорите в църквата са далеч от мистичната устременост към бога. Те са насочени към проблемите на човешките отношения. Същевременно църквата като институция е метафоричен образ на устойчивост и непроменливост. Използването на необичайната глаголна форма /минало несвършено време – “обърнеше”, “кажеше”/ внушава повторяемостта на случващото се , неизменността на ежедневието, в чийто контекст героите се изявяват. Времето сякаш е застинало в строго ограничените измерения на повседневността.  

Думата “чичовци” назовава обобщен герой -  Вазов ги възприема като застинали персонажи, прости хорица, отделени от големия свят и културата. И затова често ги иронизира. Но това все пак са нашите близки, българи. Затова и той не ги отрича – в психиката им са утаени вековни страхове. Тоталната изолираност от световните процеси окарикатурява хората и нравите, поривите и чувствата, ценностното система, знанията за човешките смисли. В основата на сюжета /до колкото има такъв/ лежи един битов конфликт – многогодишното вражда между Селямсъза и Копринарката за един капчук. Вазов показва своите герои сред територията на делничното, защото то е единствената форма на национален живот, в която липсват великите драматични исторически конфликти. В “Под игото” под формата на коментар той аргументира своите наблюдения върху особеностите на националния живот така: “Там дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не си дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни…”

Тава е характеристиката на света на чичовците. Конфликтът между героите, както и всички останали сблъсъци, се осъществяват само на езикова ниво. Словата е стихията на чичовците. Чрез него те реализират стремежа си за самоизява; чрез езика работи онзи особен компенсаторен механизъм, който издига в сферата на значимото и “съдбовното” незначителни случки от битийното. При липсата на истински схватки битката за капчука се превръща в истинска “вендета”, макар че жертвите са само “вапцаната котка” и осквернената порта. Чрез речта авторът разгръща същността на своите герои; тя е основното средство за индивидуализиране на човешките характери. Словото оразличава “мъдростта” на Копринарката и “философските прозрения” на Мирончо. Той е механизмът, чрез който героите превръщат своята ограниченост в “знание” за света. Чичовците не познават този свят, но не спират да говорят за него. Всичко, което е отвъд високите зидове, събужда любопитството им, но малкото, което научават, веднага се трансформира по законите на профанното пространство. А за чичовците това затворено пространство осигурява оцеляване.

Така нареченият сюжет се крепи освен на разпрата за капчука, и на диалога. В кафенето чичовците говорят – разпалено спорят, разделят се на “волтерианци” и “елинести”,което е знак за духовен живот, макар и принизен. Разговорите им често са абсурдни, със силен комичен ефект. Стилът им е изпъстрен с пословици, чужди слова и сентенции, употребени не на място, но казани с дълбокомислен тон. Според литературния критик Валери Стефанов нещото, което прави обсъжданията им интересни, е фактът, че чрез тях се дава възможност да се види как в битовото пространство езикът е започнал да работи като идеологически класификатор. Именно в споровете за езика чичовците могат да препроизведат съществуването си в някакви идеологически ипостази, колкото и тези полемики да са пародирани от автора. Езикът е инструмент, маркиращ самоличността и в този смисъл споровете за езика са белег на поколебаната идентичност. А идентичността, от своя страна, е условие за оцеляване. Езикът, като обект на обсъждане, е захванат със същности фрагменти от съществуването на общността – традицията, вярата… през него полемично нахлуват имена-белези – Волтер, гръцкия патрик, руското слово. Вазовите герои сякаш използват тези популярни идеологически процедури за набавяне и утвърждаване на идентичността – пространството на оцеляването.

Тези ежедневни разговори за поколебаната идентичност имат статут на ритуали. Ритуалите представляват интересен поглед върху робската битие както в “Чичовци”, така и в “Под игото”. Възрожденските ритуали възстановяват прекъснатото време. Ритуалът носи самочувствието но собствената идентичност. Той, както всичко, което е “по обичая”, взема участие във възстановяването на представата за затворен кръг, защитено пространство, в което можеш да оцелееш. Сама по себе си, представата за ритуала “обяснява” битието, носи утеха и очакването за тържество на справедливостта. Ритуалното сякаш връща времето назад, повтаряйки “действието образец” на предците. В същото време го изнася и напред – към проектираното утре, което е вече идентично със свободата. В този смисъл ритуалите попълват “празното време”, за което говори Аристотел и което може да бъде осмислено като “траене”, “време до” достигане на някаква цел, респективно свободно, празно време. Време, затварящо кръга на оцеляването. Възрожденският българин се стреми към възстановяване на своята  парадигматична идентичност, с което актуализира в себе си и поведението си архетипния жест  на изговарянето /в образите на чорбаджи Марко, Лалка, Колчо Слепеца/. Тези жестове имат ритуален характер. Те запълват свободното време и така българинът скъсва с профанното минало, а униженията, на които е бил подложен, се възприемат по каноните на архаичното съзнание – като част от условията за избавление. Така запълненото празно време осигурява на героите друг тип оцеляване – духовно в бездуховния робски свят. Наред с това обаче “Под игото” представя и целият комплект от ритуали на оцеляването, сред които най-значещ е ритуалът на храненето. В целия роман между времето и битието лежи неподвижно повторителният стереотип. За отец Гедеон например времето е повече от неподходящ маркер за случващото се, с изключение на часовете преди обяда, който той очаква в “благочестиви размишления”. Ритуалната практика на храненето предлага и друг модус на съществуване, когато човек СПОДЕЛЯ времето. Такъв е случаят с многобройната челяд на Марко. Неговият обичай доказва общностно самосъзнание: “Марко винаги туряше своите /деца/ на софрата. Освен храненето, функция на интегрираща церемония имат и черкуването, задължителното присъствие на молитвата, задължителният характер на изповедта и т. н. всичко това може да се отнесе към един богат ритуален опит, чието актуализиране има духовнозащитни функции спрямо дома и членовете на голямата фамилия:”Това беше закон неотменим. Нарушението му донасяше буря за къщата.” Повторителността  на ритуалните практики, завещани от миналото, всъщност е очакване, в което се възстановява образцовото време, а то наред с всичко останало, ще преоткрие и утвърди идентичността на българина, за да продължи да обитава робското си битие.

Пребиваването в тясното пространство на бита и неговото ритуаизиране  са приоритет на хората с робски тип мислене, чиято единствена цел е оцеляването. В “Под игото” и в повестта “Чичовци” хората, обитаващи ареалите на дома и бита, са “нормални”, разбира се, в контекста на възрожденското разбиране на нормалност и лудост, в които нормалността е тъждествена на битието.

В “Под игото” също има образи, които въплъщават “чичовското” примирение и стремеж към оцеляване. Такъв например е Кириак Стефчов. Той е типичен романтичен антигерой – той е всичко онова, което възрожденският българин не е. Характеристиката му изцяло е в плана на негативното. Тук Вазов интерпретира чорбаджийството изцяло в негативен план / за разлика от характеристиката на чорбаджи Марко  например/. Има едно изречение, което изключително добре обрисува портрета му: “Млад човек, но с ръждиви понятия, той остаяше недостъпен за великодушно ваяние на свободолюбивите идеи”. Отказът му да се свърже с новото време окончателно утвърждава негативната насока в характеристиката му. Това го отдалечава дори от чичовците, които, поне на думи, са патриоти и подкрепят революционните идеи.

Характерът на Стефчов съответства отрицателната представа – горделив, злобен, с покварено сърце. Той е такъв в началото на романа и такъв си остава до края – в по чичовски застиналия свят неговият образ не търпи никакво развитие. Още нещо, което го свързва с героите на повестта, е честолюбието. Няма чичовец, който да не е готов на всичко за фамилията и честта си. А Кирияк Стафчов е видян от автора засрамен единствено, когато ги извеждат с Милка Тодоричина.  А времето е определено като: “предвечерието на освобождението” е време, когато хората осъзнават нуждата от свобода, а Стефчов вместо с героични дела се занимава с недостойни любовни приключения.

Но не само в личен план се проявяват негативните му характеристики. Предателството му говори за липсата на отговорност пред общността. Той жертва бъдещето на един народ в името на собственото си оцеляване. Той е неспособен да се осъзнае като част от общността (в случая българската, на съгражданите си)  и в името на собственото си самосъхранение той рискува общите интереси и стремежи. Следвайки този свой животински инстинкт за оцеляване, той губи човешкия си облик.

Друг “нормален” българин в “Под игото” е чорбаджи Марко, с тази разлика, че неговия образ се развива и извървява целия път от разумния човек, човека на бита, човека на оцеляването до  достигане до онази благословия - съзнанието за историческа отговорност, нуждата от свобода и независимост.

Преди всичко героят е стопанин, човек на дома и семейството. Романът започва със станалата вече емблематична картина на вечерята (“Гост”). Тя излъчва топлината и уюта на затвореното пространство, разкрива народопсихологията на тогавашния българин – роб в опита му да оцелее, спазването на ритуалите, съхраняващи българския несекващ копнеж към наука и просвета. Страхът  от турците вкоренен дълбоко в съзнанието на българина и той се стреми да опази дома си. Неговият житейски опит дълго го е учил на предвидливост и предпазливост. Той добре знае, че всяко усъмняване или отрицание на нормата е съпроводено с жестоки санкции. Когато Кралича нахлува в дома му, Марко е готов да му помогне, но пази “домашните” си, защото времето е смутно. За българина животът и семейството са ценност от първостепенно значение. Марко също държи на него и това е оправдано от времето. Първоначално, съвсем естествено, той е песимист за бъдещето. Но отделни случки и събития в романа въздействат върху съзнанието на всеки българин – неволната грешка на Събка, бунтовната песен, с която завършва представлението, дори промяната на игрите на децата. Главата  “Около един труп” и “Новата молитва на Марка” ни правят свидетели на бавното преображение на трезвомислещия стопанин. Тайните пророчества на Мартин Зедека и кабалистичните игри със словосъчетанието “Турция ке падне 1876” убеждават Марко, че промяната вече е  необратима, но той все още не е готов да позволи на семейството си да стане част от революционния кипеж. Едва когато  вижда как Безпортев води хорото и всички са “полудели”, той ще премине на други позиции. От този момент насетне Марко напуска тясното пространство на “разумните”, той ще премине на други позиции и се присъединява към лудите герои.

В романа “Под игото” и повестта “Чичовци” героите, които приемат като своя неизменна съдба оцеляването, са по възрожденски разумни и “нормални” – защитават дома и живота си. И в същото време тези разумни хора са неспособни да осъзнаят нуждата от свобода и отговорността пред историята. Образът на чорбаджи Марко тръгва от тази характеристика, за да достигне до лудостта на човека, готов да жертва спокойния си бит в името на свободата.

През Възраждането мотивът за лудостта е широко интерпретиран. Лудостта става знак за отклонението от нормата, за търсенето на алтернатива. Това я прави често срещана метафора за жаждата за свобода. Лудите герои са тези, които взривяват робската нормалности свалят оковите. “Лудите, лудите – те да са живи!” е един вид призив към хората на оцеляването да се присъединят към свободните, защото в робския свят вече не може да се живее истински. В “Под игото” виждаме едно повсеместно “полудяване” – осъзнаване, излизане от пространството на оцеляващите и преминаване в това на свободните духове. В “Чичовци” обаче това не се случва – там лудостта на революцията е единствено пародирана от страха и примирението на чичовците.

В “Под игото” основен носител на лудостта – революция е Бойчо Огнянов. На него е отредена нелеката задача да събуди чичовците от робския сън. Кралича идва в Бяла черква и след неговата поява вече нищо няма да бъде същото. Чрез неговия образ оживява сюжетният архетип на героя нарушител. Той е чвекът на пътя и огъня, който се среща  с уседналия тип хора от града. Белочерковци имат различни ценности – закрепостени са към родното си място и имат редица притежания – дом, имот, семейство; спазват ред, традиции, норми. Бойчо Огнянов няма нищо от тези притежания, неслучайно се появява по време на бурята, която става негова емблема и взривява робската тишина. Той нахлува в уреденото битие на възрожденския българин, за да го промени и да превърне довчерашните чичовци в свободни хора. Той е от друго време, защото поставя ценности като свободата над личното си оцеляване. Огнянов е едновременно желан и нежелан, свой и чужд, обичан и мразен. Той е тип бунтар – самотен в своите нарушения  на робския ред. Действията на Огнянов приличат на лична битка срещу несправедливия живот, но всичко, което той прави, е заради другите. Това е силно подчертано във Вазовата версия на вечния сюжет с нахълтването в установеното. Като спасява честта на воденичаря и показва остарелите методи на изпитване на Кириак Стефчов, той преобръща ценностните ориентири  в нова посока и става оръжие на правдата. От друга гледна точка, християнските норми осъждат кражбата и убийството, но в свят, където лудостта е порив, а а разумът примирение, тези действия приемат положителен знак, стават свещен дълг и част от борбата за справедливост.

Но в “Под игото” не само Бойчо Огнянов внася революционността – тя се носи от доктор Соколов, и от Муратлийски, и от Бързобегунек. Те всички се опитват да променят нагласата и отношението към света, но това става бавно. Една година, колкото е действието в романа, е прекалено кратък период, защото наслоенията в душите на българите  са от преди около 450 г. Те трябва да пожелаят да са свободни и да жертват спокойното си оцеляване за това.

Лудостта на бунта навлиза в живота на хората, но дари това далеч не е лесно. Репликата “Първо да приберем гюла” показва, че дори най-фанатичните герои мислят въстанието като нещо, което няма да  засегне микросвета на дома. Тези, които са дошли отвън, нямат дом, имот, челяд, но масата от народ има какво да губи и жертва в материален аспект. Главата “Пиянството на един народ” синхронизира бунта с кипящата пролет. Подчертава се, че има думи, които изразява епохите: “и в няколко дена тайно и полека / народът порасте с няколко века”. Стиховете са начин да се притегли романовата картина на реалността към високите ценности нива на епическото.

В този епос за полудяването, къде е мястото на истински лудия, на Мунчо? Той заема маргинална позиция, която му дава силна подвижност и драстичност на реакциите, дава шансове и гледни точки, закрити за традиционния обитател на  “разумния” всекидневен свят /други такива образи са Милка и Колчо/. В определен момент лишеността /в случая от разум/, различието то общата нормалност, се превръща в предимство. Маргиналите вършат неща, които другите не само не могат, но и не искат, потопени в реалната представа за параметрите на санкциите. Мунчо е персонифицирана хипостаза на мотива за лудостта. Липсата на разум у този герой е заявена в творбата най-вече като липса на общосъобразени защитни рефлекси- реакциите му не отчитат контекста, пренебрегват го като контралиращ фактор за личното поведение. Съвсем закономерна е участта на Мунчо във финала на творбата. “Патологичният афект”,в който изпада Мунчо при вида на поругателската тълпа, не предизвиква презрителни усмивки или махване с ръка. Лудостта вече не може да амнистира действия , напротив – тя е в центъра на наказателните процедури.

Но присъства ли лудостта  революция в повестта “Чичовци”? светът в повестта е скован от страх за оцеляване. Речта на господин Фратьо “Братя, въздухът трепери!” е изпълнена с високопарни фрази, които носят възрожденския дух на епохата, но свободата се скрива зад френската дума “liberte´”  и на практика трае до появата на феса на първата заптие. Това е езикът на бунта, забраненият език, преследваният знак на санкционираната мисъл. Книгите, речите за свободата, прокламациите са възможни единствено като укрити, тяхната видимост в социалното пространство е немислима; подвластна е на санкции. Идеята за свобода е по-скора театрализирана – дружината марширува по улиците, играе на войска, Фратьо произнася разпалената си реч, заемайки “театрална поза”, а хаджи Смион сравнява ситуацията на злополучните бегълци със ситуацията с Геновева. В конака разпитът за прокламацията на Варлаам е пределна театрализиран.

Главата “Господин Фратьо” показва метаморфозата на едн от комичните фигури от бита. В предходната глава той и готов за бунт, но след това бяга, защото се оказва, че свободата може да съществува само във въображението му. Тя е отговорност, която не всеки е готов да понесе. Героят, гонен от страха за собственото си оцеляване, предава на огъня всички, както той ги определя, “знаци на революцията”, които могат да го погубят. Отношението на Вазов е хумористично:цялото спасяване на господин Фратьо е част от общата верига от комични недоразумения. Смехът му е разбиращ и съпричастен към “малките хора” от “малкия свят” на “малкия градец” с робския бит. Но все пак така се добива представа за широката палитра на народния живот в условията на робството, формирала модела на оцеляващото поведение.

В условията на революционен  подем “луди” стават всички, които прекрачват в авантюрното и се отказват от сигурността на бита си. Лудостта е опияняващият пир на чувствата, пробили похлупака на ритуалните координации към хората, които изправят вековно дървените вратове  на преклонените главици, носени от помитащата  сила на дълго стаявани енергии. Историята на въстанието кота история на пулсациите на българина между мъдростта и разумността в борбата за оцеляване – тази универсална проекция виждаме в “Под игото” и “Чичовци”.

Времето в “Под игото” и “Чичовци” е изключително разностранно понятие. Робският бит на оцеляването е склонен по-трудно да зачита времето като история, той предпочита да е безвременен, доколкото загърбва всякакви времеви ориентири. Двете произведения показват поколебаването на хомогенното битово безвремие. Дори в зоната на най-дълбокия бит историята е започнала да се чува, да задава рамка на света и да провокира неговите преживявания. Над света на чичовците се носи това ехо. Това е ехото от разместващите се пластове на историческото време и върху него е построена цялата повест. В “Под игото” монотонното тяло на битието бива насечено, за да се види в границите на разреза различното; това, което не съвпада със света на оцеляващите.

Битовото време е кръгово, равно повторително, здраво сраснато с цикъла на сезоните и фазите на човешкия живот. В романа на Вазов няма нито едно раждане, нито една естествена смърт. Битовото време присъства като изтрита страница, на която са написани нови значения. Частният живот на чичовците е до такава степен изличен, че на базата на произведенията е възможно да се направи обобщение за липсата на разграничение между личната и обществената сфера преди Освобождението. Според литературния критик Бойко Пенчев Вазовите герои не живеят в мълчаливия аисторичен цикъл на оцеляването “раждане – смърт – раждане”, а в напрегнатия, просмукан от мощни идеологически токове “век”.

Времето в “Чичовци” е неопределено и размито. То не представлява интерес и неговото отмерване не създава затруднения или радости, то е просто оцеляване. В “Под игото” модусът на времето е един – това е очакваното време. Зад него обаче нажежено трепти другото, “изпървото” време. За възрожденския българин в романа като че ли времето е идеално само в миналото и бъдещето. И докато миналото е равновесно, то бъдещето буди страх и несигурност, освен, разбира се, когато носи тръпката от авантюрното очакване на Големия час.

“Под игото” и “Чичовци” са творби за разкъсването. Българинът е разкъсан, понякога комично, друг път – не, между “безсъбитийното” време и времето очакване. Той оцелява, търси и преоткрива своята идентичност. И пак разкъсан между пиянството и пробуждането, между разума и лудостта, той се опитва да разчупва инерцията на робското време и да намери в себе си сила да осъзнае и пожелае свободата.

И днес, и преди век, като че ли най-трудно ни е да осъзнаем, че това, как живеем зависи от нас; че не можем да очакваме някой друг да промени живота ни, а сами трябва да го направим. С “Чичовци” и “Под игото” Вазов ни дава своя урок по отговорност и историческо самосъзнание. Учи ни, че оцеляването не е живот. Това, което го прави такъв, е волята; поривът за промяна.

Но Вазов не просто учи. Той вдъхновява.