Начало arrow Литература arrow Есета arrow Излишните хора (есе)

Излишните хора (есе)
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Мария Пушевска   

    

    Прибирам се вкъщи след поредната вечер прекарана с приятели. Тъмно е. Всички от семейстото ми вече спят. В стаята ми свети монитора и виждам нетърпеливо пробляскващите съобщения, оставени от познатите ми в Скайп – един бивш съученик, който замина за САЩ, едно момиче от Италия, с което почнах да си пиша наскоро и едно момче от Пуерто Рико. Отговорих на всички – разказах им как е минал моят ден, те ми разказаха за техните. Докато се приготвях за сън изведнъж някакво странно чуство ме удари там, където аз си мисля, че е душата. Вместо да съм доволна от добре прекараната вечер, да съм щастлива от факта, че имам толкова добри и забавни приятели, дори и в Интернет пространството, се почуствах самотна. След миг ме осени мисълта, че не просто изпитвам тъга, защото съм сама, а защото... имах усещането, че дори съм излишна. Но защо? Как така? Имам своето семейство, имам приятелите си и сега .. изведнъж... такова объркване...Не ! Не съм излишна. Може би беше някакво моментно настроение, резултат от разбушували се хормони.

     Но не беше. Продължих да се самозаблуждавам като си повтарях наум, че сигурно всеки човек се чуства така отвреме навреме или, че поне на всеки единот нас му е заложено да се съмнява в себе си, в чуствата на хората, които са около него и в живота изобщо. Но нормално ли да е стигаме до такива състояния във века на неограничената комуникация, световна глобализация и т.н. дори и в ежедневието ни?  Самата аз имам възможността да обменям информация с хора от всички точки на земята. Какво остава тогава за тези , които не могат да си го позволят? А за тези, за които коричка хляб е много? Какво се случва с хората , обявени от самото общество за “излишни” ? Има ги толкова много – сираци, бедни или неизлечимо болни хора. Щом аз се чуствам самотна, не мога да си представя какво изпитват децата, които от самото си раждане са изоставени, пуснати по течението на живота и излишни за повечето хора. В тази връзка се сещам за разчустващата история на треньора на баскетболния национален отбор – Тити Папазов. Той успя да види в едно малко момченце, за което се съмняваха, че е болно от СПИН, свой син и да се пребори да го направи такъв. И той вече има едно свое, родно дете... Но колко хора са способни на такава постъпка и колко много са сираците на всички е ясно. Да не говорим за бедните, просяците по улиците, които повечето подминаваме като уличните псета. Точно днес и самата аз не обърнах внимание на умолителния поглед и разтворената ръка на бабичката, която се беше спряла на нашата улица...

     Всъщност кога човек почва да се чуства излишен? Според мен, когато усети, че не е обичан, че започва да става немощен... Както започват да се чустват родителите ни с напредването на възрастта. Доскорошната здрава опора неусетно се е превърнала в “тежко бреме” – странна метаморфоза...

И в крайна сметка мисля че такова понятие като “излишни хора не би трябвало да съществува, защото такива хора няма! Въпросът е толкова ли е много да дариш, ако не нещо материално, то поне обич на “излишните” хора и на близките си, за да не се почустват и те така . Утре ще пусна стотинки на бабичката от нашата улица, а Вие?