Начало arrow Литература arrow Есета arrow Човекът и вещта (есе)

Човекът и вещта (есе)
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Елица Венцеславова   

Стая. Времето е минало оттук. С един замах непоколебимо е отнело живота на това малко помещение. Правя крачка и стъпвам на излинелия килим. Портретите на нощното шкафче са пожълтели. Стените са избелели, а мазилката е нацепена- пада по земята на големи листи, подобни на есенните листа. Окъсаните книги безпомощно са се отпуснали на прашните, проядени от червеи лавици, които скърцайки, но без да протестират, се опитват да задържат с прогнилите си ръце товара на старите си познайници. Има ли в тях живот? Не …те са само предмети. Вещи. Принадлежали са на някого. Със своето равнодушие тези бездушни на пръв поглед предмети приличат на някои от нас. Човеците. Или … човеците приличат на странните, неми, незаинтересовани от нищо книги, рафтове, стени ,портрети…

Такава меланхолия и безразличие за жалост винаги е съпровождала някои от нас. И като верни спътници безнадеждността и пустотата не позволяват на щастието и любовта да стигнат до човешкото сърце и да пропукат каменната му обвивка. Хора- “предмети”. Вещи. Човеци, които водят живота на предметите- безсмислен(или обезсмислен), обречен на незаинтересоваността и празнотата. И като прашните, скъсани книги на полиците, те чакат някого или нещо да “скъса нишката на две”.

Живот? По- скоро жалко съществуване. Машинално вдишване и издишване. Без емоции.

 

        И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

        Люлее свойто слънце от метал…

 

Монотонността на техния живот е като празна стая, в която се чува само тракането на старото махало. Стая, в която няма никой… човек ли е онова, което се оглежда в прашното огледало? Не. Бездушен предмет.

  • Огледай се, нещастни човече! Погледни! Какво виждаш?
  • Нищо…
  • “Нищо” или не виждаш себе си? Какво съзря в тъмното черно огледало?
  • Призрак… изпито лице, хлътнали бузи, празен поглед, … някак изглежда без душа…
  • Докосни лицето си. Я виж ти! И бледият призрак докосва своето.
  • Нима това съм аз?! Мъртъв ли съм?
  • Не. Не си мъртъв. Просто “предмет”. И “предметите” имат отражение. Това става с вас, нещастниците, които не намират смисъл да живеят, защото не го търсят. А тази невидима преграда, която си издигнал между себе си и света? Зад нея някога са били скрити чувства.
  • Моите чувства?
  • Има ли ги още? Знаеш ли, помниш ли какво е “чувство”?
  • Да. Чувствам топло, студено…
  • Не такива чувства. Какво е любов, омраза, вярност, завист дори? Има ли ги още в теб? Не помниш ли? А какво е за теб животът?
  • Нещо безполезно и безсмислено! Защо? Защото… не знам… не мога да почувствам. Не мога да усетя. Не ме е грижа… не искам да знам за никого и нищо. Искам само да умра… вече не съм сигурен дали и това искам…
  • А знаеш ли защо съществуваш? Жив ли си в истинския смисъл на думата? Ние сме живи, но ти…
  • “Аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?”

 

Да. По-лесно е да си от “предметите”, отколкото от хората. По-лесно е да чакаш смъртта смирен, отколкото да се бориш за живота. Банално? По-скоро истина. Но знаеш ли каква е разликата между истинските, неодушевени предмети- вещите, и хората- “предмети”? Първите са вечни, а вие… вие ще бъдете забравени. Ще умрете в самота. Като портретите в прашната стая ще избелеете в съзнанието на другите и ще изчезнете завинаги като сив и мрачен спомен. Самосъжалявайте се. Чакайте кротко смъртта. Живейте в самота без чувства, водете едно машинално съществуване без желание, без емоции. Празно… предмети…

Стая. Времето си е казало думата тук. С един замах непоколебимо е отнело живота на това малко помещение. Портретите на нощното шкафче са пожълтели… Ето ги и прозорците, през които светът изглежда мъглив и безцветен. Безчувствен и студен. А там, срещу огледалото, втренчен в отражението си с безизразен поглед, с невиждащи очи, стои изправен един “предмет”…