Начало arrow Литература arrow Традиционно и модерно в битовите творби на Пенчо Славейков (ЛИС)

Традиционно и модерно в битовите творби на Пенчо Славейков (ЛИС)
Оценка: / 33
СлабОтличен 
Автор Ивелина Попова   

 

Творчеството на Пенчо Славейков представлява изява на сложните му и противоречиви идейно-естетически търсения, на творческата му еволюция, насочила вниманието си към съзнанието на отделния човек, към метаморфозите и лутанията на модерната душа. В битовите творби на автора на преден план изпъква ролята на патриархалния космос, в чиито рамки се вместват фолклорната и възрожденска поетична традиция, пречупени през призмата на модернистичната немска философия и естетика. Връзката с народнопоетичната традиция е характерен белег на Славейковите битови творби, в които той вижда основание за трайно присъствие на фолклорното начало, имплицитно заложено от влиянието на баща му, доброто познаване на народнопесенното творчество и специалния интерес към него, възпитан още в детските му години. Чрез утвърждаването на духовно силната и горда в страданието си личност, чрез опоетизирането на непреклонната човешка природа, открила нравствените си и философски опори в живота, авторът инвентира тенденциите на модернистичната немска мисъл и съгражда Ницшевия свръхчовек.

Фолклорната основа не само присъства в лириката на Пенчо Славейков, но и се налага като градивна художествена тъкан в битовите му творби „Ралица”, „Бойко”, „Змейново либе”, „Чумави”, „Неразделни”, „Луд гидия” и „Коледари”. Проявленията и активно се разгръщат на всички развнища: сюжетни ситуации, мотиви, образи, стилистични средства, ритмика на стиха, поетически принципи и похвати. Това фолклорно начало обаче творецът пречупва през призмата на модернистичните си търсения, плод на които са подчертания психологизъм, стремежът към проникване в дълбинните кътчета на душата, възгледите за същността и ролята на творческата личност като „избранническа”, разбиранията за мисията на изкуството, съчетаването на емоционално-психологическото с предметното начало. Идейно-тематичните насоки в Славейковото битово творчество обхващат сферите на културата, характера на българина, на неговата житейска философия и духовна нагласа. В контекста на родното са утвърдени устойчивото и вечното, неизменното и повтарящото се в народната съдба, в народния характер и психология: „Нещо ново и ценно в областта на поезията може да се създаде само тогава, когато творческият поглед се взре в проблемите на общия културен дух през призмата на националното схващане” (Пенчо Славейков) да открие нови, модернистични хоризонти в рамките на вътрешното пространство на хората.

Показателни за идейно-тематичната ориентация на Славейковото творчество, за единството в произведенията му между традицията на националната култура и тенденциите на модерно изкуство са произведенията, изградени върху фолклорна основа, но осмислени в духа на съвременните философски и естетически търсения.

Битовите поеми „Ралица” и „Бойко” най-точно характеризират българския дух във времето на сблъсък на две епохи – робската действителност и от друга страна модерното начало, заложено в психиката на героите, контрастно и противоположно на вековното робско съзнание, равносилно на примирение.

Поемата „Ралица” се гради върху познатия традиционен образ на българката, олицетворяваща добродетелите на нашия народ и в същото време се отличава с неповторимия си горд и достоен порив на отстояване правото за щастие и любов. Темата на творбата, осмислена като неосъществена за Стоичко любов или като обич, подложена на изпитание за Ралица, е класическа. Тя е основополагаща в значителен брой образци на народнопесенното творчество, а в авторски вариант е реализирана и от бащата на поета („Изворът на белоногата”). Каквито и идейно-естетически паралели да са възможни, „Ралица” притежава стойност на оригинално, самобитно произведение, в което са взаимствани мотиви от фолклора, а образите, стилистичните и поетични елементи са пречупени през призмата на Славейковата творческа нагласа; те са подчинени на една концепция – да се проникне в незримите кътчета на човешката душа, да се осмислят мотивите за личностното поведение, да се утвърдят вечните духовни ценности и да се възвеличае стоическото защитаване на свободния екзистенциален избор.

Тези смислови аспекти са в същността на цялата поема, а обобщаващ техен носител е образът на Ралица. За да постигне своите творчески задачи, авторът си служи и с народнопесенната традиция, която има за цел да подчертае конкретно-българското: „Само един-двама от младите поети разбират, обичат и се влияят от народната песен и, аз вярвам, там принадлежи бъдещето, тъй като с произведенията си те внасят в изкуствената българска песен нова и свежа струя и способстват с това тази песен, в по-нататъшното си развитие, да се установи твърдо на национална почва” (Пенчо Славейков). Поемата е ярък пример за приложението на тази авторова концепция.

В нея Славейков разработва модерния за онова време в европейската литература проблем за престъплението, провокирано от несподелена любов – тази на Ралица. Самото назоваване на героинята в заглавието вече заявява особения интерес към нея, поставя акцент върху определящото и място в цялостната организация на творбата.

Лироепическото встъпление веднага обяснява мотива за подобно художествено решение:

Като оназ вечерница в небето

една бе в село Ралица девойка;

и цяло село лудо бе по нея.

Представата за изключителността на девойката се изгражда и развива чрез множествеността в посоките на оценъчност – като позиция на говорителя („една бе”), като колективна реакция („цяло село лудо бе по нея”), като съизмерване със съвършенството на вечния природен универсум („като оназ вечерница в небето”).

Идеята за „особенността” на героинята е подчертана от нейната сиромашка участ. Съотнесен към фолклорната практика, този детайл поражда предусещането за предстоящ щастлив развой в житейската и орис, за емоционално и екзистенциално компенсиране заради изпитаното страдание. Така още с първоначалната характеристика на девойката творецът провокира очаквания, определени от стереотипите на културната традиция.

Следващото описание на Ралица говори за трагичния български бит, за типичните български черти; изградено е чрез увлечението на момците по нея и възхищението на възрастните. Изрисувани са два детайла от външния и вид – „модрият и поглед” и „кръшната и тънка половина”, отново във фолклорната сфера на националното. Превръщането на Ралица в опоетизирана представа на красотата („... спреваряха се кой през кой вода/ да и напий; а в празник на хоро,/ кой не луди до нея да се хване?”), открояването и като образ с магнетична, притегателна сила („Че модрия и поглед бе западнал,/ като мъгла, на всички на душата/ и мислите им все около нея/ се виеха...”) предполага постигането на емоционална пълнота в душата и, на лична удовлетвореност и щастие.

След всички красиви характеристики се появява фаталистичния анонс, но като изживяна и изстрадана народна мъдрост в думите на столетниците: „... ех кабил ни край не е/ на хубаво да води тая хубост.” Старците шепнат „изниско”, за да не ги чуят злите сили – символ на фолклорните поверия.... ех кабил ни край не е/ на хубаво да води тая хубост.” Старците шепнат „изниско”, за да не ги чуят злите сили – символ на фолклорните поверия. Този мотив се среща като аналог и в поемата „Изворът на белоногата” от П.Р. Славейков, в боязливите думи на Гергана, произнесени в полунощ, малко преди двамата влюбени да се разделят. Разкрита е една житейска философия на изстрадалия български народ, синтезирана в думите: „Много хубаво не е на хубаво”. Този фаталистичен тон продължава да звъчи като ехо, придавайки усещането за мистична тайнственост и предопределеност, като допълва и емоционално обагря трагичната сюжетна линия.

В духа на народнопесенния фолклор е описанието на двамата влюбени – Ралица и Иво: „...Двама лика/ и прилика, един за друг родени –/ един у друг залюбени не чудом.”, между тях има физическа и духовна хармония – „ваклите очи” и „благите думи” на героя са огледало на външната му – „явор столоват”, аналог на красотата на героинята – „тънка, вита, кършена лоза”. Подобно сравнение се открива и в баладата „Неразделни”, чиито реалии затварят в себе си извечни човешки ценности. Художественото изображение на Ралица и Иво носи дълбокия подтекст за силата на свободния избор в любовта, където сърцето не греши: „Сърце прелива като пълна чаша”, очертаващо границите на развойната линия щастие-нещастие, широкомащабно разгледана в духа на фолклорната традиция и модернистичното начало. В логиката на тази линия образът на Стоичко притежава нееднозначна функция. Съизмерен с модела на патриархалните стойности („заможен и личен ерген, един на майка и баща”), той би трябвало да бъде най-достойния и подходящ жених на Ралица, да е носител на перспективата на нейното щастие, но както често се случва в житейската и културна практика, именно той е непожелания, отхвърления, пренебрегнатия, този, който става ориентир на идващото нещастие.

Разминаването между общо и индивидуално е и своеобразен сблъсък между фолклорно и модерно, конфликтът между рационално значимото и емоционално потребното полага основите на един неразрешим в крайна сметка гибелен конфликт, защото:

... ней сърцео беше дало вест

и тегнеше душата и към други ...

От активизирането на духовните същности, от подмяната на социално-битовите с етико-естетичните ценности („примамили я бяха.../ на Ива Бойкин ваклите очи/ и думите му благи.../ ...Вреди ли невреда,/ че сиромах е Иво!”) започва трънния път на Ралица към страданието и жертвеността. Но любовта е нарушена от фаталистичната доминация: „Ала слънце,/ що за едни тъй драголюбно грей,/ на други мрак сгъстява на душата”.

Срещата на Стоичко с Ралица на Бешбунар е завръзката в сюжетното развитие. Постоянният фолклорен епитет в словосъчетанието „писаните стомни” и умалително-гальовното съществително „чучурчето” изграждат приятна битова картина, разкриваща не толкова идиличното начало, колкото придава градация в красотата на българката, пълен контраст на тъмната и съдба.

Ведрата и жизнерадостна нагласа, обвързана с пресъздаването на делничното, но същевременно и изключителното в живота на Ралица, се изменя от тягостното и мъчително въздействие, съпътстващо драматичната обостреност на Стоичковото същество. Разкриването на трескавата напрегнатост („Ни сън за него имаше, ни отдих./ И скиташе се все навъсен той...”), на градиращите в душата му яд и озобление („на целий свят като че гневен”) недвусмислено свидетелстват за „острия” повей на „горняка”, но този път в друг, символно-функционален аспект. Обвързано изцяло с емоционално-психологическия план, личното нещастие активира всички най-тъмни, примитивни и архитипни нагласи в природата на героя, който е огледален образ на „побългарения” човек на Ницше, което от друга страна го прави модернистичен тип герой. Изграждането на семантичното ядро, което предизвиква асоциации с хищническата първосъщност („все дебнеше”, „падна сгода”, „излеком пристъпи”), отвежда към идеята за предстояща жертвеност, за планирано похищение.

Срещата между Ралица и Стоичко има не само ключова композиционна и кулминационна роля, но и определяща функция за фолклорното и модернистичното начало. Истинската причина за разнозначните на героите е несъвместимата им ценностна система, подплътена от противоположни житейски модели.

Акцентирайки върху психологическите детайли: очите, паметта, мислите, Славейков регламентира нивото, на което продължава да се разгръща конфликтът, равнището, на което дори природните картини говорят за дистанцираните души на Стоичко и Ралица. Именно тези природни пейзажи имат важна смислово-емоционална функция, те засилват трагичното звучене, анонсирайки фаталистичните чувства и опасения на героите: „Зашло бе вчера слънце и бързом/ вечерни сенки паднаха...” Макар и зимата да си отива в душата на Стоичко контрапунктно се поражда мотивът за отмъщението – „мъглива есен”.

Затворени в рамките на битовия си и емоционален микрокосмос, обсебени от всепоглъщащо щастие, Ралица и Иво сякаш са заключили сетивата си за агресивността на света, сякаш не „виждат” предупрежденията, които им праща съдбата, изразени чрез фолклорните мотиви.

Вътрешното психологическо състояние и екстеоризираните образи на героите са символ на модернистичното начало и утвърждават силата на човешкия дух в надмогването на страданието, причинено от Стоичко. Убивайки Иво, героят размества и дисхармонизира личния, вътрешен свят на Ралица, като превръща драматичната напрегнатост в трагична. Отхвърляйки любовта на Стоичко, девойката става индиректен провокатор за настъпилото нещастие. Загубила най-ценната си опора и най-жадуваното си „притежание”, тя остава сама сред голямата бездна на страданието („През сълзи тя не виде пролетта,/ в тъга не сети лятото как мина..”), но:

... есента доби тя

момчана рожба – радостна сълза

во пороя на скърбите и падна.

В епилога героинята е представена като символен носител на идеята за противоречивата същност и вечното единение-разполовяване между радостта и мъката, между постигането и загубата, между щастието и страданието, израз на фолклорното и модернистично начало в поемата:

Но в ваклите очи на свойта рожба,

когато тя се вгледа и познай

в тях Ива – до сърце си го притисне,

и пак оная хубава усмивка

на устни и цъфва, от живота

ненадломена – с месломено сърце.

В края на поемата Ралица не изгубва чистотата на нравите си, дълбочината и силата на чувствата си, а преоткрива любовта си към Иво в тайнството на майчинството. Загубата сякаш не ограбва героинята, а я дарява с отговорност и нови изпитания. Усмивката в заключителната поанта доказва несломимата жизненост на героинята, способността и да останя вярна на себе си. Преодолявайки психологическите изживявания на героинята, Славейков разгръща типични символи от народнопесенната традиция, за да съчетае гордо страдание и несломима воля в едно.

Съкровеният свят на човека в поемата „Ралица” оцелява въпреки страданието, но в поемата „Бойко” разломеното сърце не героя е коренът на драмата не само на неговия живот, но и на целия му патриархален космос. Въпреки невъзможността за хармоничен земен живот, Пенчо Славейков не се отказва да търси човешкото. Той дири отговор на въпроса: „Ще успее ли човекът (Бойко) да надмогне страданието и да се пребори с гибелната страст в себе си или животът му ще се превърне в немощна безпътица?” Бойко е психологически по-сложен образ от Ралица и е представен чрез усложнени, дори крайни човешки взаимотношения. Славейков проследява как невярната обич („измамата животът му вгорчи”) постепенно погубва човека, изгубил всякакви нравствени и духовни ориентири. Любовните вълнения на героя са представени с още няколко психологически детайла: „нещо свива туй сърце”; „казва ли се с думи/ сърцето как тъгува за Севда”. Песента на „някой млад” „нехайник” сякаш неусетно „изподтихом” дълбае душата на Бойко и засилва копнежа по „дваж по-пуста обич”. Тя сама е израз на фолклорното начало, пречупено през призмата на изкривените морални и нравствени стойности. Любовта към Неда се превръща в гибелна, изпепеляваща страст („изгората му дните изгори”), която отнема жизнеността и обезмисля битието. Доброто. Което многократно докосва героя, се оказва безсилно да го събуди за нов живот. Житейските мъдрости, подсказани от Бойковата майка – „измама що е хранило, нима/ зарад сърце такова някой тъжи” и „все, що бива,/ се е дни забравя” – са недостатъчни да потулят болката. Чрез тази своя характеристика, героят заживява в погледа на читателя като модернистичен образ, изцяло отдалечил се от народнопесенната традиция на своя народ, прекъснал жизнените си връзки с общите патриархални ценности.

Нова възможност за забравяне на болката и за промяна се крие в появата на новия човек в дома – Райка. Образът и е изграден изцяло в духа на патриархалната етика – „къщовница” и „угледна и спретната”, „не булче – злато”. Тази свръхценностна натовареност на сравнението със злато е израз на онази възвишена етика на патриархалната жена, притежавана и от Ралица в едноименната поема, която не руши, а съхранява дома. Тя е израз на фолклорното начало на българката, която пази патриархалното пространство с цената на своя живот. Затова и Райка, макар и епизодичен образ, има важна функционална роля за провокиране на забравеното добро от Бойко, за събуждане на потъналия в бездните на страстите човек, защото смисълът се ражда в срещата на Аза с другия. Славейков показва, че чувствата имат свои правила и закони и пътят на сърцето невинаги съвпада с този на социалноустановеното. Привидно случайната среща с „бяла Неда”, запалва с „двойна сила” недогасналата любов. Именно в този момент идва и първата присъда на майката, която, не успяла да спаси сина си със силата на доброто, търси спасение в „билье” и „магии”. Драмата поражда и нейната най-силна присъда – майчината клетва, дълбоко вкоренена в народнопесенната традиция, криеща най-голяма и въздействаща сила. Итателят не вижда какво става в душата на Бойко, но долавя тази странност и самотност на героя, която го отчуждава от всички и го довежда до неосъзнатото убийство на Райка и собственото си неродено дете. Типичен със своите модернистични душевни проекции и нетрадиционна за българина психика, той таи в душата си „странна”, смътна усмивка, идваща незнайно от къде, за разлика от усмивката на Ралица, която е озарена от светлина. Единственото, което успява да проникне в тъмния душевен свят на Бойко и да промени посоката на виждането му е възможността за висше опрощние от Райка, която скрива престъплението му. Истинската, безкористна, всеопрощаваща любов, смесица от фолклор и модернизъм е онова добро, което може да даде нов шанс на героя. Така Славейков извежда идеята, че човешката душа е една безкрайност, в която могат да станат множество метаморфози.

Жестът на Райка изглежда пресилен, но тя има стоицизма и търпението на жена, при която личната психологическа нагласа е в хармония със законите на патриатхалната етика. Смъртта и докосва още по-дълбоки пластове у Бойко:

... и първи път

студената самотност го обгърна

и из очи му хлътнали изтръгна

сълзи, незнайни до сега за него...

В края на поемата отново се чува песента на цафарата, звучаща обаче по-различно, което затваря композиционната структура чрез фолклорния мотив за песента, но докоснат вече и от модерното начало, разколебаващо студената душа и безнравствена същност на героя. Ако в началото на песента пробужда страстта към „два пъти по-пуста обич”, сега сякаш тази същата песен вече е изстрадана, изпитанието е минало, но трагично е белязало живота на Бойко. Краят на поемата е орворен, което е израз на идеята на автора, че човекът винаги има възможност да промени хода на своята съдба, колкото и драматична да е тя. Без тази религия на преображението, в която вярва Пенчо Славейков фолклорното и модерното начало не биха се съвместили и взаимно допълнили.

Следвайки типично изградени модели с основа конструкционна рамка, авторът извежда на преден план в своите битови творби красотата на българката, провокираща както основни драматични ситуации, така и сблъсъка между традиционното и ицшево начало. Ярко застъпен е фолклорния мотив в баладата „Змейново любе”, където е изобразено известното народно поверие за мома, отвлечена от змей:

С трясъка рой налетяха стихии,

змееве, змеици с златни кочии –

.....................................................

хубава Яна с незнайно си любе

как зад облаци тъмни загуби.

Поетът мотивира психологически преживяното, като го свързва с подходяща атмосферна обстановка: загубиха пред буря, вихрушка със светкавици. За първоизточник е служила не една определена песен, а няколко: „Змейове задигат Радка”, „Мома се отърва от змей”. Вземайки името Яна от Миладиновия сборник, авторът акцентира върху фолклорната онова на героинята: „хубава Яна”.

Въпреки че рязко е претворен народния мотив и е създадена нова оригинална поетична форма, различна от тази на народните песни, в баладата отчетливо се чувства духът на народнопесенното творчество.

Силата на българската художествена традиция, Пенчо Славейков открива в песенния фолклор (статията „Българската народна песен”). Затова черпи теми и сюжети от българския патриархален живот, които, смесени с модерните му философско-естетически възгледи, връща с нов блясък и с нови измерения на културноисторическото ни наследство. Този нов поглед върху фолклора Славейков въплъщава и в баладата „Чумави”.

Национални по дух и характер са образите, мотивите и сюжетите, елементите на народния живот, колективният израз на патриархалния морал, скритите цитати на народната песен: „Яна жали девет братя жетвари”, поговорките от разговорната реч, но и идеята не само на баладата „Чумави”, а и на всички битови творби, отразяват едно ново виждане за индивидуалното човешко съзнание, волята, правото на избор и определянето на ценностите и поведенческия морал в преодоляването на патриархално-родовото. От седемта братя на Петкана, единствен Лазар подкрепя желанието и да се омъжи в далечно Загоре, като преодолява съпротивата и на старата им майка. Предчувствията на майката за злото се сбъдват – чумата отнася и седемте братя в гроба. В трагизма на личното нещастие тя жали за шестимата, а Лазар проклина с люта майчина клетва:

О, бог да даде нестопен да останеш!

Дух бродник духът ти да стане...

О, милост за тебе от бога да няма,

лице той от теб да отвърне!

Не е случайно, че седмият брат носи името Лазар – на библейския герой, когото Исус възкресява за нов живот. „Духът бродник” иска да заслужи майчина прошка, като върне сестра си от далечно Загоре. Както и в народната песен „Яна жали девет бртя жетвари”, Лазар калесва Яна за сватба, но единствената годеница за братята е черната зема – смъртта.

В този дух на народнопесенната традиция игражда и концептуалното си ядро баладата „Неразделни”, в която е налице отстояване правото на влюбените Явор и Калина на личен избор в живота и в смъртта:

Първо либе, първо севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

...................................................................................

Верни думи, вярна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла!

Влюбените се противопоставят на родовите забрани и патриархалния морал, затова избират да останат завинаги заедно в смъртта. За самоубийците общността отрежда сурово наказание – „не в черковний двор”, но идеята на Славейков за тържествуващата любов метафорично е изразена чрез стиха:

... тамо ровят само тия, дето истински са мъртви.

Баладата „Неразделни” е заимствана от песен, написана върху същия мотив – безсмъртната любов, взет от народното творчество: „Двама млади се спознават и обикват; тях ги разделят в живота; но смъртта съединява разделените. Погребани разделно – той пред, тя зад черквата, - те израстват Бряст и Топола, превиват върше над черква и се съединяват пак. Както виждате, ползувайки се от символите, които наивното творчество на народния певец е създало, модерният поет показва и коментира чрез тях нравствени чувства, присъщи и драги, само на модерното наше време” (П. Тодоров). По аналогичен начин силата на любовта между двамата герои се възражда в „кичест Явор” и „Калина” – символ на непрекъсното обновяващия се живот.

Изцяло в духа на българската народнопесенна традиция е и баладата „Луд гидия”, композирана в две части – епически песни. Лудият гидия е движение, динамика, игра и в този смисъл е антитеза на Стария кадия, който „криво седи”, но „право съди”. В творбата музиката сякаш е навлязла между човека и обстоятелствата на неговия делник, разпространението и няма физически характеристики, но тя прониква във времето и пространството, изпълва битието и е чута навсякъде. Мелодията е изградена типично в народнопесенната традиция, за да излезе извън нормите и социалната конвенция, зазвучаваща във фазите на денонощния цикъл – „рано утром”, когато „дойде пладне” и когато „падне вечер”. От друга страна характерен за фолклора е танцът, който ознаменува освобождаването на човека от властта на делника, от трудовия ритъм и автоматизма на социалното действие.

Първата част на „Луд гидия” полага отношението между творческото действие и неговото възприемане като мъжко-женско отношение. Лудият гидия покорява с мелодиите на своята „яворова тамбура” жетварките, невестите и бабите:

Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де да видим що е това за свят чудо,

как тъй става старо-младо, младо-лудо.

...................................................................

Свири, свири, Бог убил ме, луд гидия,

Божа дарба не зптисва стар кадия!...

Героят събира социалните и екзистенциалните роли, той повтаря акта на сътворението, но не на библейското, а на онова първосъбитие, избликнало, стихийно, с което човекът е съкровено приобщен към природата и привързан към народнопесенните си традиции.

Именно тези традиции разждат и типично български обичаи, които подхранват националния дух и внасят топлота в душата, постигайки инвенциите на херматизирано историческо време и неговите ценности в рамките на фолклора. В това направление е издържана и поемата „Коледари”, народен обичай, в който се изреждат напеви за дядото и бабата, за младата булка, за ергена, за момата, за всички членове на патриархалния космос. За всеки отделен персонаж Пенчо Славейков е намерил мотиви в народната поезия и преработил „суровия и материал” в нови форми: „Но за детето аз съм в затруднение. В народната поезия не намирам мотиви как може да бъде изразено чувство-напев спрямо детето” (Пенчо Славейков).

В творбата си „Коледари” авторът е пресъздал вълнуващи моменти от живота на народа и неговата „битова философия”. Поетът извежда на преден план мислите, представите и чувствата на хората. В песните му е осветено характерното за народния светоглед: вярата в доброто и вярата в щастието на човека-труженик. Лирикът има за цел, чрез „епична пълнота”, да запечата трайното и значимото, създавайки своя възвишен химн на човешкото битие: „Коледари” – тази лирическа поема може би най-пълно изразява близостта на Славейков до българската душевност, поверия и мит, до българската мечта за радост ищастие, до изконното в живота ни, слагало се като жизнена концепция” (Пантелей Зарев).

Преплитайки традиционното и модерното в своите битови творби, Пенчо Славейков открива универсални стойности в човешкото битие, стремейки се да открои националната специфика на българската душевност и култура. Чрез утвърждаването на духовно силната и преодоляла страданието личност, чрез опоетизирането на непреклонната човешка природа и фолклоризиране на традиционно-българското, авторът изгражда модел на нравствени и философски опори в живота, чиито реалии се градят от една страна на народнопесенната традиция, а от друга тенденциозно се вплитат в основите на модернистичните идеи.