Начало arrow Литература arrow Човешката драма в романа „Тютюн" от Димитър Димов (ЛИС)

Човешката драма в романа „Тютюн" от Димитър Димов (ЛИС)
Оценка: / 22
СлабОтличен 
Автор Ивелина Попова   


Времето в романа „Тютюн" на Д. Димов ражда двупластни образи - в екзистенциален и социален план, в чиито същности изплува архитипното начало, което от своя страна се разкрива в техния ирационализъм. Белетристът следва причинно-следствения логизъм на философските продукти на времето, изразяващи се във фрагментаризирането на героите, изграждащи реалните на дисхармонизиран свят.

Поставил в центъра на повествователното внимание на романа (съдбата на) човека, Димитър Димов проектира върху широк исторически фон - време на колосални за българската история обществени колизии -социалномногопластов и психологически уплътнен свят от универсални като човешки типове и уникални като индивидуалности герои, за да представи тъмните страни на човешката природа, катастрофичността на характерите, породена от нравствената деградация, и онези социални предпоставки, които закриват хоризонта на личността. Крахът в индивидуалните съдби на героите в творбата е обусловен от невъзможността на един свят да удържи високите смиели на битието, защото той е една изчерпана реалност на болестта и разрухата.

Социалният сблъсък в творбата е многократно интерпретиран в българската литература - това е конфликтът между „греховно устроения свят", знаково обобщен от „Никотиана", и света на „унижените и оскърбените". Върху тази тематична плоскост се разгръщат и личните драми, човекът бива изпитван в своето индивидуално време и във времето на историята. От гледна точка на цялостното си композиционно решение „Тютюн" може да бъде разглеждан като роман на „един живот", творба за съдбата на едно поколение. В разглеждания исторически отрязък от време (Голямата тютюнева стачка от хиляда деветстотин тридесет и четвърта година и Втората световна война) се преплитат зародените пориви и завладяващата стихия на страстите, но и тоталното разколебаване на моралните ценностни ориентири. Първият сигнал за този разпад е зададен чрез мотива за загубата на родовото време като нравствен коректив -загубен е диалогът между поколенията, децата се отричат от „уроците" на бащите си. Още в първата среща на Борис и Ирина героите се припознават като духовно близки именно чрез споделеното желание да се дистанцират и отдалечат от средата, която ги е създала, еднакво и у двамата е залегнало чувството за неудобство от семействата им. Още в началото на своя път те вече са чужденци и самотници в тази среда. Налице е стремежът им да се отърсят от патриархалната консервативност на малкото затворено общество. Копнежът по други светове и волята за власт са се срещнали, за да поемат към пространството на „приказните" желания. Цената на това пътуване обаче се оказва пределно висока, разрушителна и за двамата. Преди отчуждението и безсърдечието за завладеят изцяло душите им, те късат всички нишки, които ги свързват със семейството. Показателни в това отношение са епизодите, в които Борис и Ирина за кратко се завръщат у дома - за директора на „Никотиана" тези посещения носят само досада, а при срещата с близките, на погребението на баща си, героинята ще прозре своята чуждост и другост: „ Стори й се, че у нея вече живее друг човек".

За философското осмисляне на идеята за злото в символния пласт на произведението се откроява един културно-асоциативен знак - този на тютюна. Той може да бъде разчетен като образ обобщение на „тютюневия свят", на социалното неравенство, нищетата и несправедливостта. Сюжетното действие разгръща неговата пространствена характеристика във всички посоки - от обстойната и детайлна картина на мизерията в работническия квартал през убийствената атмосфера в тютюневите складове до ослепителния разкош в домовете на тютюневите магнати, които владеят общественото пространство и налагат властовите механизми. Потресаващият контраст обосновава и защитаваната от автора идея за справедливостта на историческата развръзка, за времето като „изпитание" за личността и за съдбовната значимост на индивидуалния избор. В непосредствена връзка с този знак е и демонизираният образ на тютюневия концерн „Никотиана" - тотална метафора на „болния свят". Д. Димов създава изумително обобщение на човешките пороци, свързващо в едно греха, упадъка и смъртта. Всички, които влизат в досег със света на „Никотиана" - Татко Пиер, Борис, Ирина, Мария, Костов, работниците, се оказват пленници, неспособни да се откъснат от нейната орбита: „Всичко започваше и свършваше с „Никотиана" ... Тя убиваше не само работниците, но и господарите си. Съществуването и бе станало неразумно, противочовешко." Злото е породено именно от силното въздействие на този концерн върху героите, изразяващо се в разчленяването, фрагментаризирането на техния психологически живот. Ирина се колебае и непрекъснато търси примирение между личното си достойнство и неконтролируемия си нагон, провокиран и подхранван от покварения свят на „Никотиана": Лила (персонаж, замислен като опозиция на Ирина) категорично разграничава любовта си към Павел от живота си на партийна функционерка, подчинява личните си чувства на обществените си политически ангажименти. И при двете героини е налице фрагментаризиране на духовния им микрокосмос, на личното им битие, породено от обвързаността им със сили извън самите тях, въплътени в образите на партията и „Никотиана". Въздействието на образите е насочено към разчленяване, разрушение, разединение на личността и именно в това се проявява злото като тяхна първична обусловеност. И партията, и „Никотиана" изчерпват, „изсмукват" екзистенциалната енергия на свързаните с тях герои, те превръщат човека в зависимо същество, защото пътят водещ към тях, е път извън личността, път към пределна екстериоризация на персоналната екзистенциална опора. Героите намират балансиращата, уравновесяваща съществуването им точка в социалната среда, а не в духовния живот, сдържащ безкрайна потенция за преодоляване на дисхармонията. Процесът на социалната им стабилизация е съпроводен с процес на екзистенциална деструктивност и хаотичност.

„Димовият човек" е самотник, страдалец. Той е демоничен поради изявена си първична стихийност и инстинктивност, и драматичен, заради трагическата вина, която неизменно носи в себе си. Той е човек, клатушкащ се между волята и безволието, човек, застанал пред прага на бездната, магнетично привлечен и обсебен от страстта си.

Всички тези характеристики, изграждат образа на „осъдените му души", а осъдени души са всичките му герои. Тяхната ирационалност се провокира от невъзможността за намиране на екзистенциална опора, балансираща свръхнапрегнатия им емоционално-психологически живот. Това довежда до саморазрушаване, което от своя страна води към нищото. Героите на „Тютюн" се разполагат в определена схема - сблъсък, вина, възмездие, изкупление, която преповтаря древногръцката трагедия. Трагиката от разпада бележи съдбата на главните герои.

Особено ярък и убедителен в това отношение е образът на Ирина. Той е изключително сложно изграден поради преплитането на две нива на изображение - социално и екзистенциално. У Ирина съществува архитипното начало на „жената демон", „жената сатана". Тук възниква фундаментален за образа й въпрос за първопричината, провокираща моралното й падение и личностната й деструкция. Социалността, природната иманентност поражда свръхнапрегнатото, дисхармонично психологическо състояние на героинята. Въпреки наличието на алтернативности за социална проекция, Ирина проектира именно в образа на държанка на един социален властник, което от своя страна е предопределено от специфична вътрешна нагласа, израз на изначалност и обусловеност. Предразположена към падението си по силата на индивидуалните си психологически особености и на социалния си произход (страстно желание да се дистанцира от него), Ирина е духовно уравновесена преди да се откъсне от своите, чиста е като стаичката си, дето „имаше само желязно легло, маса, върху която стоеше просто елипсовидно огледало, и етажерка с книги". Но именно съдържанието на книгите е първият сигнал за несъответствието между произход и социални влечения. От момента, когато встъпва в луксозния свят на „Никотиана" като „вещ от инвентара", като „част от собствеността на Борис Морев'\ започват трагическите й превъплъщения: „Момичето, което ходеше на среща при параклиса, се бе превърнало неусетно в приятелка на женен мъж, после в любовница, която приема подаръци, след това в метреса, която изисква почит, и най-сетне в хитра, безскрупулна жена, за която бе все едно дали ще я почитат, или не". От друга страна обаче социалността  засилва  психологическия  й  дисбаланс  чрез  процеса  на екстериоризация, при който екзистенциалната й енергия постепенно се изчерпва. Тя се превръща в „уличница", „космополитна дрипа” в „красива, но изцапана роза, паднала в калта на общото разтление". Нарастващата стабилизираност и сигурност на социалната й позиция е процес, успоредно следван от емоционално-психологическа деструкция. Показателни в този контекст са двата преломни моменти в живота на Ирина - след смъртта на Баща й и след отдаването на фон гайер. Стремежът по приказния път се изражда в невъзможност за избор на свой път. Любовта й към Борис загива, задушена в отровната атмосфера на тютюна. Опора на съществуването й стават парите, а властта - пределната социалност. Тя, красивата външно Ирина, се превръща в духовно огрознено и слабо същество, докато в края на романа Павел я вижда само като „кукла".

Доказателство за процеса на екстериоризация (процес на все по-нарастващата зависимост от обективната среда) е мотивът за двата вида смърт: духовна и физическа, който се появява не само в образите на Ирина и Борис, но е и своебразна спойваща връзка между персонажите, свързани с „Никотиана". В този контекст трябва да се разглежда и образът на Мария, която е колкото жизнено-плътна героиня в текста, толкова и символ, изразяващ психологическата деструкция и постепенния процес на фрагментаризация, протичащ под прякото въздействие на „Никотиана". Тя е олицетворение на ограбения и тотално дисхармонично духовен живот на хората, свързани по един или друг начин с могъщия тютюнев концерн.

Гибелно разрушително начало е заложено и у Борис. То е иманентна част от личността му. Образът му притежава нещо от ницшеанския свръхчовек - той съществува само и единствено в порива си към власт и могъщество, абсолютно равнодушен към всичко останало в света. Този стремеж изчерпва за героя смисъла на битието. „Вие сте фантаст и донякъде това Ви оправдава. " - казва Костов. У Борис липсва съзнанието за добро и зло, липсва корективът на нравствените категории. При това той е носител на изключителна виталност. Но тази виталност се дължи не на абсолютна освободеност, а на пределна зависимост на личността (персонажа) от желанието му да подчинява другите, да властва. „Парите са нищо! По-важни са силата и властта, която дават. " - изповядва той пред Ирина. Обаче непрецизно е да се търси единствено социална модифицираност на персонажа, породена от специфичните условия на крайна бедност, в които живее семейството на бъдещия магнат. Въпреки еднаквата социална среда, Павел, Стефан и Борис са различни и отчуждени един от друг. У Борис, както и у Ирина, съществува фундаментът на архитипно обусловената природа. В образа на генералния директор на „Никотиана" е дълбоко вкоренено изначалното зло, въплътено в неговия деструктивен, антихуманен властнически нагон. Дистанцията между Борис и Ирина се поражда, от една страна, от отправната точка на деструктивната енергия (у Ирина - насочена само по отношение на нея самата, у Борис - и към останалите), и от друга - от усещането за трагическа вина, което лисва у тютюневия магнат.

В някои отношения близък до образа на Борис е и фон гайер. Неговият фанатизъм, в който се разкрива и фанатистът фон гайер, се проявява по отношение на вярата в непобедимостта и силата на немския дух. И у него, както и у Борис, липсва съзнание за извършващия се процес на овъншняване. Германецът е отломка от миналото, той не може да оцелее нравствено в новата реалност, изразяваща се в активност и бруталност на икономическите взаимоотношения. Немският папиросен концерн изчерпва жизнената енергия на бившия летец от отряда на Нефтховен точно така, както „Никотиана" прави това с Борис. И фон гайер, и Борис са заслепени от страстта на химерната си цел до такава степен, че напълно не съзнават деструкцията на собствената си личност.

Своебразен персонаж, открояващ се в контекста на останалите, свързани с „Никотиана", е Костов. Той е по-близък до Ирина, отколкото до Борис, но в сравнение с нея е статичен герой, тоест при Костов липсва процесът на екстериоризация, той е овъншнен като персоналност от самото начало на романа. Пряк израз това намира в мотива за дрехите и постоянното преобличане. По този си навик експертът прилича на един друг герой - татко Пиер. Костов осъзнава злото, но няма достатъчно екзистенциална енергия да му се противопостави.

Интересен мотив, обединяващ образите, свързани със стария свят и доказващ наличието на процес на овъншняване по отношение на социалната действителност, е мотивът за изчерпване ма жизнената енергия. Екзистенцията, безкрайната потенция на персоналията не може да се изчерпи, но крайното, ограниченото алтернативно пространство на социалността подлежи на такъв процес (на изчерпване).

Въпреки своебразния, различен начин на осъществяване, процесът на екстериоризация се наблюдава и в образите на някои комунисти. Интерес в този контекст представлява проблемът за любовта. Тя се изтласква като вътрешноличностна опора съзнателно от героите, като партията се превръща в балансиращ център на съществуването им. От своя страна това определя специфичен начин на бягство от себе си. Много ясно това е изразено в образа на Лила, близък сам по себе си и с този на Лукан. Тя лесно пренебрегва любовта на Павел, жертва я в името на сляпото си подчинение на партията. У героите отсъства топлото чисто човешко отношение към останалите. Показателен в случая е моментът, когато Лила отказва да съдейства на Ирина за получаване на задграничен паспорт, отнемайки й по този начин и правото да живее (Ирина не може да оцелее в социалната действителност в България), въпреки помощта, която самата Ирина някога й е оказала безкористно и безвъзмездно. Милостта като чисто човешко качество е неприсъщо на Лила, тя не я проявява даже в отношенията си съм собствените съидейници. У нея има нещо обсебващо, желаещо да властва, което отнема правото на личен живот на останалите. Това я превръща и в своебразна „човешка апликация" на демоничното начало, присъщо на партията.

За нея, както и за Лукан, и за Борис е характерната деструктивната, антихуманна воля за власт. Те самите като личности са пределно екстериоризирани. Но при тях не се наблюдава постоянно протичащият процес на овъншняване, както и загуба на екзистенциална енергия, тъй като те като персонажи не притежават жизнена плътност.

Дистанциран в това отношение от тях, много по-интересен и пълнокръвен, е образът на Варвара. Тя е изключително близка като героиня с Ирина. Партията обезличава и смазва Варвара не по-малко, отколкото това прави „Никотиана" с Ирина - в края на романа те са еднакво емоционално опустошени (и двете са неврастенички). И ако Ирина умира (самоубива се), поради смяната на социалната среда, то Варвара остава да живее именно и само заради това. И двете са еднакво екстериоризирани и зависими от външни за собствената им личност сили, които управляват живота им.

Обсебващото въздействие на партията се наблюдава осезаемо и в образа на Динко. Любовта към Ирина също е изтласкана от екзистенциалния център, обсебен от властта на партията. Тя (партията) създава едно непрестанно усещане за дисбаланс, дисхармоничност в личността му, фрагментаризирайки емоционално-психологическия му живот. Той непрестанно се люшка между страстта си към Ирина и отдадеността си на партията.

Интересен образ е и този на Павел. Въпреки че привидно той е диаметрално противоположен като същност и характер на Борис, дълбоко под тази повърхност съществуват общи белези между тях. Наведнъж в произведението е представена антихуманната същност на Павел: когато казва на Ирина, че би предал Борис на народния съд, когато отказва задграничен паспорт на Ирина. Неслучайно тя е силно впечатлена от приликата между братята. „Никотиана" се заменя с утопичния модел за социално общество, заложен в програмата на партията, който в голяма степен ограничава личностната реализация. Това е дълбокото послание, което носи Димитър-Димовото произведение. Пътят, който извървяват Борис и Ирина, е път кръг. Техният жизнен път от малкото градче да смърт, а е процес на постепенна физическа разруха и нравствено падение. Характерно е в това отношение последното пътуване на Ирина до родното място. Жертва на „Никотиана", но едновременно и алчна, пресметлива хищница, тя се завръща там, откъдето някога е тръгнала, за да умре. Началото и краят на жизненият й път се сливат. Разбира се, сливането е и събитийно предопределено от обстоятелствата - тя просто няма къде да отиде, защото всички изходи пред нея са затворени.

Същото пътуване „за никъде" предприема и осъществява и Борис. Отвратен от социалната и духовна нищета, я която живее, непоколебимо уверен в способностите си, реален, прагматичен, умен, но и „морално тъп", работохолик и максималист, за когото постигнатата цел е само подстъп към нови атаки, Борис Морев постига така желаните от него обществена мощ и престиж. И макар че хората от най-близкото му обкръжение виждат в негово лице „гангстер" (Костов), „един търгаш, един изрод, един луд" (Ирина), той нито за миг не съжалява за избрания житейски път и посреща смъртта със съзнанието, че е победител в надбягването с живота, че е постигнал своя триумф и може да издъхне като „маратонски бегач". По ирония на историческите обстоятелства (а може би и на съдбата) пътят му е трагичен кръговрат - тръгнал от омразната и презирана бедност, достигнал върховете на социалната мощ, реализирал изгарящите го властнически амбиции, той умира в мръсен хотел, сред нищета и мизерия, никому ненужен, абсолютно безпомощен. Борис потъва в нищото без да остави знак на изживян живот след себе си („И дъжда ще измие името му и от него няма да остане никаква следа ").

Житейският път и на двамата - и на Ирина, и на Борис, се свежда до един абсурден, безсмислен и порочен кръг, в центъра на който Д. Димов поставя един фундаментален за човешкото съществуване проблем -проблема за греха и възмездието, следващ абсолютен логизъм. Много точен израз това авторово виждане намира в мотива, който може да се нарече „мотив за невъзможната екзистенциална опора". Творецът дава възможност на героите си да открият ценност, която да балансира, да уравновеси свръхнапрегнатия им емоционален живот, но откритието, поривът са прекалено късни - те вече са обречени. Ирина открива тази опора в любовта си към Павел - моментен порив към утвърждаване на собствената личност, далеч от бездната на саморазрушението. Костов открива Аликс, грижата му за нея се превръща в мощен трус, който възвръща жизнената му енергия. Авторът изразява това чрез интересен психологически детайл при срещата му с малкото момиченце - той забравя да се преоблече. Борис и фон гайер също откриват така нужната им, сред хаоса на личностно-персонажното им пространство, опора. Единият (Борис) - в любовта си към Ирина, а другият - в последните останки от вярата си във величието на немския национален дух. Никой обаче не успява да задържи тази мигновена хармоничност, която постига в страстния си порив - за тях той е само тъжна лебедова песен. Грехът име незаличим, а възможното спасение е тяхното изкупление, смъртта -възмездието им. Силно осезаемо това усещане за незаличимост на греха се проявява в образа на Ирина - и по-конкретно - в мотива за нейното безплодие, валиден и по отношение на образа на Варвара. При Ирина този мотив се свързва с философската трактовка на проблема за сексуалния акт. От една страна, философите го разглеждат като кулминационна точка на екзистенциално значимата любов между половете, а от друга страна - като изразител на родовата стихия, на родовата необходимост. Във втория аспект той е греховен, а изкуплението на този грях детераждането. Това, че Ирина е „ безплодна като камък " още веднъж алюзира невъзможността за изкупление на греха. При Варвара безплодието е израз на нейната изчерпана екзистенциална енергия.

Основният въпрос на битието - за живота и смъртта - намира отговор чрез съдбата и края на героите. Те умират не от старост, а защото е изчерпано основанието им за живот. Чрез житейския път на „осъдените души", едновременно продукти и жертви на своето време, писателят поставя и осмисля един вечен за човешкото съществуване проблем - за греха и овъзмездяването. Героите от света на „Никотиана" са загубили ориентирите, даващи смисловите параметри на битието, извървели са пътя към нищото, защото са загубили самите себе си.

Непреходният смисъл на романа „Тютюн" е свързан с характера на проблематиката, отнасяща се до вечните въпроси за смисъла на човешкия живот, за истинските ценности в съществуването, за силата на личните амбиции и страсти, за пътуването към идела и драмата на личността, следваща безогледно своите цели.