Начало arrow Литература arrow Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров (ЛИС)

Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров (ЛИС)
Оценка: / 74
СлабОтличен 
Автор Ивелина Попова   

 

Душевната чистота и изключителна честота на поета и гражданина Никола Вапцаров читателят открива във всеки негов стих. В "епоха на дива жестокост", когато под небето на Еврапа като " бетонен блок" надвисва Втората световна война, Вапцаров създава поезия, наситене с ревюционмния патос на епохата, но е подчинена на основополагащи за човешкото съществуване нравствени закони и непреходни, вечни човешки ценности. В своето творчество поетът философски интерпретира Вярата като ъизнена доминанта в човешката природа. Авторът, от позициите на своето световъзприемане, преосмисля кретерии като свобада, доброта, толерантност и сраведливост. Вапцаровата лирика е дълбоко интимна, носи неповторима индивидуалност на лирическия АЗ. Поетът изживява всеотдайно и израства драматично съдбите, до които се докосва - на майката и родината, на децатакъм които се обръща най нежно ("мънички мои"). Поезията му съдуржа символи, които са неделими от традиционната българска нравствена култура, наследени от хритиянската етика, от Библията (пшеничното зърно, хлябът, възкресението). Вапцаров познава живота в цялата му необозримост и сложност. Разбира го филосовски мъдро,сякаш много дълго е живял, всичко е изпитал и изстрадал.

Вапцаров създажа поезия, разкриваща ценности, сред които вярата е утвърдена като висша нравстеност. Чрез творбите си поетът доказва, че животът без вяра е невъзможен. Тя е необходима за човека, за да достигне той пълното себеосъществяване, тя е важна упора вдуховния му свят. Тя има екзистенциално значение за всяка личност, притежава невероятна сила. Вярата е неделима част от душевността на човека, от стремежа му за пълна себереализация.

Не е случаен фатът, че стихотворението "Вяра" е на първо място в стихосбирката "Моторни песни". По този начин поетът насочва читателя към една от най-значимите ценности за него. Тази творба открива един много сложен за разгадаване и интерпретация свят, чрез който поетът разкрива какво означава за него вярата.

Авторът интерпретира библейската идея за зърното вяра, което е в основата на душевността на всички вярващи. Тя е животът , мечтите и желанията, определя цялото съзнателно съществуване. Поетът разкрива, че вярата е изконно заложена необходимост ("вий вземете., пшеничено зърно от моята вяра, бих ревнал тогава "). Без вяра не може да се постигне реализация ("миг след грабежа ще бъда аз нищо"). Опозицията: "че още ще бъда" - "ще бъда аз нищо", носочва кам духовните измерения на човешкото съществуване. Физическият живот невинаги означава нравствен просперитет, защото за него са необходими преди всичко вечните, неотменни морални стойности. Вярата, която изгражда духовния храм на човека, е гарант за осъществявянето му.

Вапцаров художествено претворявя основната идея на християнството за изключителната сила на вярата. Както Исус е нахранил пет хиляди души с пет хляба, доказвайки силата на вярата си, така и поетът доказва, че тя има голяма мощ; за човек, който има вяра, няма нищо невъзможно: " Ще ви нахраня със вяра." ("Не бойте се деца").

Вярата съхранява духовната сърцевина на човека, отстоява високите стремления на духа. Непоколебимата вяра притежава невероятна сила, куршумите са безсилни пред нея:

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

няма открити!

("Вяра")

Подобно на Иисус и негожите последователи, които са защитили учението си с дела, ката и Вапцаров доказвя вярата си чрез готовността си за пълно себе отдаване:

За него - Живота –

направил бих всичко

Стихотворението е апотеоз на вярата, която е в основата на духовния живот. Тя е по-силна от всичко в реалността, осмисля съществуването и е нравствената опора. Това схващане на Вапцаров, че човешкият живот без вяра е немислим, е заложено в цялото му творчество. Вярата като ценност, създадена в творбите, не е константно понятие. Поетът проследява в психологически план нейното развитие като вътрешнп движение на духа и съзнанието, разкрива еволюцията на душевността, пътя на раждането на ценностите и достигането до тях.

Вярата е изкконно заложена в човешкото съзнание, но тя претърпява развитие в различните етапи на живота. Вярата и оптимизмът са неделими от най-светлия период - младостта ("Писмо", "Родина").

Това е време, когато най-съществените мечти живеят в съзнаннието като реалност. Тогава живота е красив и привлекателен:

Живота бе ведър

и лесен,

живота бе щедър...

("Родина")

Копнежите и мечтите придават романтика и възвишеност на ежедневието:

...онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста...

("Писмо")

За начало на човешкия път е характерен оптимизъм, естествена заложенно търсене на щастие. Поетът разкрива съпротива срещу непостижимата хармония между истината за живота и човешките мечти, които влизат в "двубой" с актуално устроения свят. Така се появява общочовешката надежда, която граничи с нравствен оптимизъм:   животът-   "   по-хубав   от   песен,   по-хубав   от пролетен ден", живот- "желан и нужен", живот- "по-хубав, по-мъдър".

Вапцаров обобщава живота като нерадостно битие, непощадно към човешката личност ("жестокия ти груб юмрук" - "Двубой"). Чрез метафората "озъбено свирепо куче" ("Завод"), той разкрива неговата жестокост и безмилостност. Живота убива красивото, радостта "горчи като отрова" (" История"), унищожава младежките пориви и стремежи ("живота без милост ни връзва крилата с яки въжа"-"Епоха"). Внушението за духовното ограбване и принизяване е постигнато чрез експресивния изказ "чакаш така както скот в скотобойна" ("Песен за човека"). Изразени са нравствената пустота и човешкото безсилие. Животът е "разкапан, мръсен, зъл..".

Като най-страшна посленица от безмилостното социално битие Вапцаров счита раждането на озлоблението и омразата, духовната слепота ("после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата" - "Писмо"), ("плюх озлоблено и в теб и в самия живот" - "Родина"). Животът поглъща жизнерадостта, това е страшното озлобление на личността без изход и без перспектива. Вапцаров революционен романтик, но и безпощаден, понякога жасток реалист, нравствен оптимист, но и проникновен тълковател на деформиращото човека социално страдание.

Красиво е възкръсването на вярата у човека, постигането на идеала, намирането на перспектива в личен и социален план, възвръщането на устремеността и желанието за живот и реализация.:

...надява топла вяра.

Да знаеш тиживота как обичам!

("Писмо")

чрез откъсването на грозното, низкото в живота и достигането на истината и идеала в душата на човека се извършва промяна. От липсата на стремежи той достига до висша нравственост - желание за общочовешкото щастие. Това движение на съзнанието е изразено чрез обръщенията "злодей" - "субект" - "човек" (" Песен за човека"). Когато човек намери мястото си, възвърна вярата си, когато осъзнае себе си и намери идеяла си, тогава се възражда и любовта му към родината ("Родина").

Вярата утвърждава идеала, които е опит за прогнозиране на едно бъдеще, основано на любовта между хората, на вярата в човека и в неговите възможности. Човешкият интерес и възвишените копнежи са са основни за напоклатимата увереност за дотигане идеала за справедливо общество, вяра в човешката сила и желание за развитие, във възможностите на хората да извоюват духовната си свобода. Вярата в бъдещия живот дава сили да бъдат превъзмогнати бедите и нещастията. Това е вяра не в отвъдното, а конкретна надежда и увереност във възможностите на човешкия живот и в правдата на хуманистичния порив. Вярат в бъдещото щастие е духовна сила. Тя укрепва и прави хората непобедими в идеала ("А може, по-иначе може..." - "Песен за човека"). Вярата укрепва изконно заложения човешки стремеж към по-добър живот, към по-щастливо съществуване. Тя дава тварда увереност за постигане на тези мечти: "...нашто/ ярко/ сланце/ ще просветне... " ("Писмо"); "ще изградим с много пот,/ един живот/ желан/ и нужен/ и то/ какъв живот!" ("Двубой"); "..ще снемем ние/ сланцето при нас" (" Завод"); "моята вяра,/ че утреще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър?" ("Вяра").

Чрез открижането на идеала - всеобщата справедливост и щастие - се заражда борбата. Тя не е цел, а средство, начин да се постигне идеалът:

...То злобата в сърцето

трансформира

в една борба...

("Писмо")

Именно вярата в осъществявянето ня мечтите дава твърдост на човека в борбата и сили за саможервта. Всебеотдаването в името на възвишенета цел се превръща индикатор на вярата, личносното посвещение е доказателство за тази вяра:

Но да умреш, когато

се отърсва

земята от

отровната си

песен,

когато милионите възкръснат,

това е песен,

да, тожа е песен!

("Писмо")

Думата "песен" Вапцаров използва като синоним на прекрасно, възхитително и възвишено. Бъдещето ще бъде като песен (" Животът ще дойде по-хубав от песен" - "Песен за човека"). Красива е саможертвата, породена от възкръсналото човешко съзнание, от възродените ценности. Прекрасна е готовността и способността да се приеме смъртта, защото вярата крепи човека и му дава нравствена опора.

Поезията на Вапцаров е конкретно пресъздаване нареалността чрез образи с философски заряд. Поетът поставя въпросите на своето съвремие в общочовешки план, утвърждава вярата като изконно заложена и жизнено необходима ценност. Творчеството на Никола Вапцаров е апотеоз на вярата в доброто, в любовта между хората, в човека, в неговите съзидателни възможности.