Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Йовковият поглед вьрху човека и света (ЛИС)

Йовковият поглед вьрху човека и света (ЛИС)
Оценка: / 10
СлабОтличен 
Автор Ивелина Попова   

 

След войните в началото на 20-те години и последвалата национална катастрофа, българските белетристи се насочват към търсене на нови пътища към човека, към неговия душевен свят. Без творчеството им да притежава критическата заостреност на прозата на 90-те години на XIXвек, писателите продължават да следват реалистичната тенденция, но с по-силно изявен стремеж към поставяне на хуманистични и естетически проблеми. Тази насока в развитието на българската литература е особено ясно изразена в творческия натюрел на Йордан Йовков, посветил живота си в търсене на нравствено устойчивото, красивото и благородното в душевния свят на човека, в търсене на модела за човешка личност. Със своя интерес към естественото, доброто и родовото, с толерантността към различността, героите на Йовков достигат до прозрението, че уважението към ценността на другия е единственият смисъл на всяко човешко усилие. Благостта и добронамереността осмислят човешкото съществуване. Писателят е убеден, че най-висшата ценност на човечеството е човекът. Той подчертава вярата си в душевните сили на своите герои, убедеността, че благодарение на вроденото им чувство за дълг, на будната им съвест, на тяхното човеколюбие те ще съумеят да се преборят със злото в света и в себе си, да изживеят пълноценно своя живот.

Въпреки социалното страдание, мъката и личната трагедия, независимо от несправедливостта Йовковите герои търсят хармония с вътрешния си живот за да се съхранят нравствено чисти и благородни. Сили за това им дава тяхната духовна устойчивост, вярата в доброто и в хората. Докато Вазов съизмерва поведението на своя персонаж с големия образ на родината, а Елин Пелин набляга на природосъобразностга на героите, Йовков, без да изменя на националната им и социална идентичност, изследва тяхната човешка същност и произтичащите от това естествени духовни потребности. Творецът търси решения на проблемите, свързани с хармонията в човешкия живот, която се постига единствено чрез задоволяване на потребностите за себеизразяване. В търсене на тази хармония Йовковите герои следват повелите и на сърцето си, и на съвестта си, която е способна да ги изведе от бездната на душевните им терзания. Йовков признава, че много обича своите герои и вярва в силата на доброто у всеки човек. Затова той винаги се опитва да спаси изпадналите в грях, да им помогне да преодолеят злото. И тук се явява противоречието. Като добър християнин Йовков е наясно що е грях и не може да отмени възмездието за извършеното според християнските норми престъпление. Всяко нарушение на обществените закони и традиции писателят знае, че трябва да бъде наказано. Но той с болка обрича на страдание и смърт героите си, защото голямата му човешка душа усеща липсата на простор, на свобода в порядките на общността. Самият Йовков няма куража в реалността открито да се обяви срещу затвора на обществото. Извършва го чрез своите герои. За да осъществят полета на своите души, те погазват и морал, и традиция. Трудно се вписват в каквито и да било обществени правила. Съществува и трета страна на проблема и тя е разрешението. Медитативният темперамент на Йовков не може и не желае да пренебрегне основния закон на вселената - хармонията. Неговата неизменност, невъзможността да бъде унищожен, решава проблема за човешката личност у Йовков. Каквито и да са неговите герои, каквото и да правят, мислят и преживяват, те неотменно се подчиняват на хармонията. Необходимостта да си в равновесие не само вътрешно, но и външно с общността - това е идеалът на писателя. Идеал, осъществен с цената на дълбока болка, страдание, а често и смърт. В търсене на модела Йовков проследява различни типове човешко поведение. Героите на Йовков могат да бъдат условно определени в четири групи, макар че вариантите във всяка група са много. Това са жертвите, чудаците, бунтарите и мъдреците. Създавайки своите герои, писателят търси отговор на най-важния въпрос - смисъла на човешкия живот, търси модела за човешка личност.

Жертви са героите, които нито могат, нито се стремят да осъзнаят своето съществуване. Те са нещастни не поради социалното си положение, а поради липсата на вяра и духовна широта. Тръгнал да търси лек за единственото си дете, Гунчо не вярва в чудото, върви приведен, натежал от бремето на живота. Като в сън повтаря "Благодарим на бога", но съзнанието му е тъмно, няма жажда за живот, за осъществяване. Плачът на жена му, когато Моканина убеждава Нонка в съществуването на бялата лястовица, е израз на невярата и превръща героинята също в жертва. Естествена, а не непонятна е болестта на дъщерята, която израства в семейство от жертви.

Жертва е другоселецът от едноименния разказ. Онемяла е душата му пред неразгадаемостта на съдбата и трудностите на битието. Той не се сърди, не се бунтува, не може да проумее това, което му се случва. Също като Гунчо той смирено приема нещастието, което убива не само кончето, но и него самия. Отражението на звездите в окото на коня е страдание за съществуващите, но нереализирани човешки възможности.

Неосъзнати са и чудаците на Йовков. Разликата е, че те вярват неосъзнато, вярват без мисъл. Те са в абсолютна хармония с бога и със себе си за разлика от жертвите, които постигат хармонията чрез страдалческо примирение и затова никога не са щастливи. Чудаците не успяват да установят хармония с общността, със света около себе си, но причините според Йовков не са само у тях, ай в нарушената божествена хармония в човешките закони. И в мирно, и във военно време Люцкан ("Последна радост11) успява да постигне вътрешна хармония, но това все повече нарушава равновесието в отношенията му с общността. Героят не успява да примири духовния си свят с изискванията на земния живот. Нещо повече - той е важен за съгражданите си точно такъв - извисен и откъснат от материалния свят, говорещ с езика на цветята, който е близък до езика на човешката душа. Когато по време на войната той не може да понесе трудностите и жестокостите, единственото му спасение е вътрешната хармония. И той се затваря дълбоко и търси опора за своето съзнание и го намира в цветята и цветовете. Затова и смъртта му не е трагична, а успокояваща. В грохота на войната усмивката, предизвикана в предсмъртния час от едно полско цвете, би трябвало да звучи нелепо. Чрез дълбоко човешката, съкровено протегната към лайкучката ръка на Люцкан, Йовков преобръща традиционните представи. Нелепа е войната, нелепо звучи и патетичната фраза: "Като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу врага." Смъртта на Люцкан предизвиква жал не от загубата на човека, а от загубата на човешкото.

Най-странният от чудаците на Йовков е Серафим от едноименния разказ, защото неговата дисхармония с околния свят е съзнателно постигната, тя е желана и това я превръща в хармония. За да постигне мир в душата си, героят се е разделил с пиянството, но и с обичайния начин на живот - няма дом, няма семейство, свободен е от обществените длъжности, но винаги успява да намери подходящо място за себе си в така съществуващите обстоятелства. Той осъзнава необходимостта да се труди, за да получава най-необходимото. Привидно Серафим непрекъснато се съобразява с обществените норми -винаги нещо работи, премита, подрежда камъните, пази парите си. Но всъщност всичко у героя е чудато, различно от общоприетото - името му - най-високата титла в йерархията на ангелите, неясният му вид -пнито селянин, нито гражданин ", окърпеното му палто, мястото, на което спи - мегдана, птичетата, които не се боят от него. Но най-чудата е помощта, която оказва на непознатата жена. Тази постъпка преобръща представите на обществото, нарушава хармонията. Според Йовков в своята човешка същност тя възстановява равновесието, но това не е понятно за хора като Еньо и Серафим не му го обяснява. Той сам се е освободил от бремето на материята и безметежна усмивка огрява лицето му, макар очите му да изглеждат насълзени. Поведението на Серафим е изпитание за изкуствено (по пътя на закона) постигнатата хармония в живота на обществото. То припомня за съществуващата, но потъпкана духовност, която не може да бъде побрана в определени рамки, да се съобразява с измислени правила.

Най-впечатляващи са бунтарите на Йовков. Това са хора, скроени широко, за които обществото е тясно, а и те не умеят да намерят място в неговите рамки. За да утвърдят себе си като личности, героите са готови на всякакви жертви. Индже загубва своята нравственост, любима, посича детето си заради стремежа да докаже, че е повече от другите. Бунтарите вървят подир сърцето си, те нямат уши за общността, не са в хармония и с вътрешния си глас. В момента на бунта те разкъсват естествената връзка с битието и се устремяват към своята цел, загубили представа за доброто и злото. Равновесието се възстановява от смъртта. Затова смъртта у Йовков не е страшна - тя е удовлетворяваща, тя възстановява хармонията. Според Йовков хармонията е спокойствие и размисъл, а не рушене. Пътят на унищожението на човека не е утвърден от писателя като път на пълноценно съществуване.

По-силни от смъртта са любовта и красотата. Под тяхното магическо въздействие бунтарите нарушават вековни традиции, обричат се на самота и унищожение. За да осъществи любовта си към Василчо, Божура се подлага на хорските одумки и подигравки и носи предизвикателно плода на своя бунт - детето. Шибил и Рада бавно и сигурно вървят към смъртта и нито за миг не се поколебават в стремежа си да бъдат това, което са, без да се съобразяват със семейните предразсъдъци. Дори разкаянието на Славенка ("Грешница") е своеобразен бунт, защото се извършва избирателно - само към свекъра, който се отличава от останалите по своята доброта и кротост.

Особен е бунтът на Албена и Нягул. Тяхната любов и престъплението, което извършват, е бунт на самия Йовков срещу едно общество, в което личните чувства и красотата не означават нищо, общество, за което важни са само вековечните предразсъдъци. За опора на общността вместо робуването на традициите Йовков предлага преклонението пред любовта и красотата. "Красотата ще спаси света" според руския класик Достоевски. И като древната Фрина Албена покорява съселяните си със своята красота (в едноименната драма) итей прощават. Сякаш слепите от предразсъдъци хора отварят очите си и за красотата на Нягул след самопризнанието. Никой не скърби за грубия, неспособен да оцени качествата на Албена Куцар, когото тя и любимият й убиват, както затворници убиват тъмничар.

Не може да остави без възмездие своите бунтари Йовков, защото те в стремежа си да бъдат близо до естеството на нещата, нарушават хармонията демонстративно без уважение, предизвикателно. Затова загива Женда с нейния избран. В същото време вдигнатата десница на божия син от иконата над поелите към смъртта като към венчило Тиха и Величко е израз и на Йовковата благословия на духовния полет на човека, способността му да поеме риска на смъртта, но да реализира себе си. От нарушенията на равновесието между личността и обществото загива винаги личността.

Затова Йовков продължава да търси разковничето, да търси път за духовна хармония, за осъществяване на човешката личност тук на земята, в обстоятелствата на създадените закони и норми на поведение.

В образи като Петър Моканина ("По жицата") и Сали Яшар ("Песента на колелетата") писателят постига модела за човешка личност, който включва умението да си в съгласие със себе сии с общността. По-трудно това осъществява овчарят, пастирът Моканина, поставен от Бога сякаш на пътя да насочва отклонилите се от стадото. Използваният още в първото изречение глагол, свързан с героя, "разбра", засяга проблема в неговата сърцевина. Героите-мъдреци на Йовков гледат не само с очите си, те виждат със сърцето си. Съзнанието им е отворено за света, защото те умеят да постигат хармонията.

Всички герои на Йовков по силата на своята чувствителна душевност могат да разчитат знаците на природата и знаците по хората. Затова детайлите в разказите на Йовков са особено важни. Селяните виждат окъсаните ръкави, грижливо сгъната единствена банкнота и още по-грижливо вързаната кесия на другоселеца и разпознават в него събрат. По цветята Люцкан разбира болките и радостите на своите съграждани. Дядо Гено ("Дрямката на Калмукап) познава кога реколтата ще бъде добра по птичките. Но Йовков знае, че умеят да четат знаци само отворени за божествената хармония хора, затова е нужно да се мисли със сърцето. Но дрехите, по походката Моканина вниква в душевността на Гунчо и открива лекарството, от което има нужда цялото семейство - надежда. Не лъжа, а надежда изрича героят с неколкократното повторение на глагола "видя". За самия Гунчо Моканина намира също най-необходимото - да бъде изслушан и разбран. Няма по-добри слушатели от мъдреците. Съпричастността на овчаря е неоценима помощ за желанието на Гунчо да повярва в живота. Йовков знае, че мъдростта е тъжна, защото разбира колко е трудно за човешката душа да се довери, да се смири, да повярва. Тя все иска сама да постигне непостижимото, няма търпение и тогава идва смъртта. Затова с мъка е изпълнен и емоционалният изблик на героя в края на разказа. Само с бога той може да сподели болката от невъзможността да направи хората щастливи. Те сами трябва да открият пътя към великото триединство, трите основни добродетели - вяра, надежда, любов.

Сам открива пътя към съвършенството магическият майстор на каруци Сали Яшар. Чрез образа на героя Йовков успява да даде израз на истините, до които стига през дългите периоди на мълчание. Мълчанието на писателя означава мислене. Мисленето според Йовков е единственият път, по който човек може да достигне до смисъла на нещата, единственият път да проумее живота и себе си. Героите стигат до етапа на мислене след преживяването на голяма болка, след лично страдание.

След преживяното физическо и душевно страдание (раняването от най-добрия му приятел и загубата на жена и син) започва да мисли и Индже. Това му помага да тръгне по пътя на помъдряването. Но грехът от времето на бунтарството е непростимо нарушение на хармонията (посичането на собственото дете), затова не му е позволено да достигне идеала.

Дотам достига единствен Сали Яшар. На пръв поглед той също нарушава хармонията - затваря най-рано работилницата, никога не бърза, седи дълго и мълчаливо и мисли. Основният проблем, който героят трябва да реши, е, как да осмисли живота си - загубил е синовете, които според обществото могат да продължат делото му, да оползотворят събраното богатство. Героят търси отговор не само във външните знаци - болестта, красотата на Шакире, природата, но преди всичко се взира в себе си, вслушва се в гласа на душата си. И открива - истинският себап е ежедневният творчески труд, онова, в което оставяш част от себе си. И нямат значение ни парите, ни хорските приказки. Оттук започва парадоксът. Точно когато Сали Яшар идва в съгласие със себе си, чува и отвън истината за себапа, който извършва. Песента на неговите каруци се оказва глас на сърцето, разбираем за всеки. Така близките на Чауш Ибриям го познават отдалеч, така Сали Яшар познава идването на дъщеря си Шакире.

Мъдрец е Сали Яшар, защото отваря сърцето си за живота такъв, какъвто е, и успява да реализира себе си без бунт и без жертви. И сватбата в "Песента на колелетата" не е благословена от смъртта, а от една пееща каруца, от тържеството на любовта и красотата.

Светът на Йовковото творчество е вселена от доброта и надежда, от нравствена чистота, духовно обаяние и любов. Само в такава среда може да съществува моделът на писателя за човешка личност -свободен и отговорен, духовно извисен и любовно свързан със земята.

Моделът на Йовков за човешка личност е моделът на съвременното човечество за бъдещето избраник.