Начало arrow Литература arrow Есета arrow Краткия път към реалността (eсе)

Краткия път към реалността (eсе)
Оценка: / 3
СлабОтличен 
Автор Симона Жекова   

 

Има нещо специално в театъра, в самата институция, представленията. Прекалено истинско, нещо което почти докосваш и въпреки това, толкова далечно когато лампите отново светнат. Не е ли така и с театъра на съдбата? Виждаш всичко, усещаш, случва ти се, в центъра на събитията си, но в един момент всичко се оказва далеч от възможностите ти.

Една неделя отново бях на театър. бях сама, навън валеше, а в главата ми се въртеше, една от онези комерсиални песни, които бяха толкова неприятни за слуха, че радио-станциите повтаряха по трийсет пъти на ден с надеждата да ни се втълпят в съзнанието. Влязох в залата с моята глупава песен, седнах на последния ред и нямах представа каква пиеса ще гледам. Моментът на изненадата винаги е бил близо до сърцето ми, особено ако накрая се окаже, че изненадата е била повече от приятна. Оказа се, че пред моя ред има няколко реда баби, усещаше се ухание на нафталин, вероятно от най-хубавите им дрехи. Явно това беше денят извън старческия дом, ден за забавление,  вероятно веднъж месечно. Продължих да се оглеждам. Обичам да си правя статистика,  какви хора гледат театър в днешно време,  и дали ценностите се променят бързо. Тогава осъзнах, че наоколо има само жени, изключвам двама, трима заблудени мъже, които смея да твърдя харесваха елемента на изненадата. Наведох се, защото под мен, под краката ми имаше проспект, за мой късмет, точно за това представление. Определено се изненадах,  но си заслужаваше. Пиесата се казваше "Краткия път към реалността". Обрисуваше живота на едно момиче, прекалено самотно, да живее в празния си полусрутен дом без семейство и приятели. Точно това момиче от пиесата, което почти можех да докосна избра пътя на болката. Нямаше я вече глупавата песен в съзнанието ми, чувах само как писъците на актрисата отекваха в мен, плача, унижението, насилието. И отново бях в същата ситуация, толкова реална, бях толкова близо до тях, а същевременно така далече.  В последната сцена момичето се освободи, телом и духом. Сложи край на живота с изгубените надежди. Сама свали оковите от себе си, само с един единствен удар... Толкова вглъбена в себе си, дори не видях, че лампите отдавна светеха.  Сцената беше пуста, готова за реакциите на други хора по-малко или по-съпричастни от мен. Нямаше го и трупа на момичето, заедно с нейните духовни убийци. Само аз в празната зала побутвана от един младеж, който кротко ми обясняваше, че свърши, пиесата свърши. . .

На входа една тъжна и застаряла жена ми подаде книжка, малка книжка. Платих я и продължих. Това сигурно бе майка, която се бе сбогувала със своето дете, давайки му възможност, надежда. Вътре имаше безброй много имена, имена, които всеки рано или късно щеше да забрави. Имена, които държах в ръцете си. Този път не си отиде всичко със светването на лампите, този път докоснах истината, видях я, почувствах я. Бях част от цялото и нещо зависеше от мен.