Начало arrow Литература arrow Есета arrow Моето училище (есе)

Моето училище (есе)
Оценка: / 49
СлабОтличен 
Автор Георги Павлов   

 

Беше началото на юли през 2004 година...

 

Стоях под дъжда… Гледах пороя на века …и чаках мама. Тя много рядко закъснява, просто аз бях подранил за срещата.

От една седмица обикаляхме училищата и подавахме документи. Беше началото на юли 2004 година. Току що бях завършил осми клас. Помня този ден и дъжда, който се изсипа над града, защото тогава отивахме в единственото училище, в което исках да уча.

 

Стоях под  дъжда…Капките падаха върху чадъра, вятърът се усилваше, по улиците течеше вода. Скрих се под един навес. Мама дойде. Валеше. Беше мрачно, кално и мокро. Стигнахме до училището. Посрещна ни олющена сграда, неуютна и подтискаща.

Дворът беше превърнат в строителна площадка /до училището строяха нова сграда/. Навсякъде цареше разруха. Дъждът подсилваше това чувство. Имах усещането, че дори гълъбите на покрива оплакват съдбата си…

Влязохме в сградата. Мрачен олющен коридор и хора. Деца и родители, който кротко чакат реда си.

Исках да уча тази специалност, но докато стояхме в претъпканото коридорче си мислех дали мога да прекарам близките пет години сред цялата тази разруха.   Погледнах тавана и се уплаших – той беше толкова напукан, че си помислих как не е паднал.

Човек винаги застава пред някаква дилема и трябва да направи избор. Не знаех какво да мисля. Тихо чакахме реда си. Мама беше изморена и мокра. Огледах се наоколо. Нямаше почти никакви ученици. Родители коментираха миналогодишният бал и оценките на децата си.

Знаех, че имам големи шансове да бъда приет. Дипломата ми беше отлична…

Обхванат от дъждовни мисли и мрачно настроение се питах  какво искам да правя с образованието си оттук нататък.

И тогава я видях – дребничка, миловидна жена. Тя слизаше по стълбите от вторият етаж и се усмихваше.  Имаше нещо магнетично в усмивката й. Имаше нещо в очите й, което прогони  мрачното настроение от дъжда. Нещо в тази жена те караше да забравиш за мазилката и напуканите тавани. Тя влезе в стаята където се подаваха документите. Малко след това и ние с мама влязохме там. Отново видях усмивка й. Разбрах, че това ще бъде класната на класа, в които исках да уча…

 

Вече съм в ХІ а клас на същото това училище- ПГОХ”Р.Княгиня”. Сградата е различна – боядисана, ремонтирана, топла, светла, уютна.

Моето училище днес е с най-красивата сграда сред училищата в Стара Загора. В ІХ клас преживяхме този ремонт, но си струваше.

Моето училище?!...Това е красивата сграда и многото погледи. Различните погледи, усмивки и думи.

В някои часове седиш и разбираш всичко. Понякога в часовете звучи музика, заради усмивката и погледа на твоя учител, заради окуражаващите думи и доверието. И тогава – учиш, дори да ти е скучен предмета. Полагаш старание не толкова заради знанията. Учиш, дори не заради оценката. Учиш, за да не  загубиш онази усмивка, която ти е подарил твоя Учител. Учиш, защото не можеш да понесеш мисълта, че ще го огорчиш…

Моето училище?!...

Колко различни погледи. И думи с различен вкус. Думи, които те карат да бъдеш по-старателен…Думи, които  те нараняват…Думи, които те провокират…Думи, които те обнадеждават…Думи, които те карат да повярваш в способностите си…

Моето училище?!...Думи и различни погледи!

Понякога гледам в очите на съучениците си.

Някои от тях са уплашени, че ще ги изпитват. Други са доволни, че имат нова вещ, трети са притеснени, заради не извинени отсъствия, четвърти са влюбени…

Поглеждам в очите на моите приятели от класа. И съм щастлив, че ги има.

Срещам погледите на моите учители. Някои от тях са тъжни, други взискателни, трети справедливи, четвърти гледат през мен и като че ли не ме виждат.

Мойте учители?!...Толкова са различни. Някои от тях говорят тихо и спокойно, други са изнервени и ядосани, трети  предпочитат ученикът да бъде заместител на домашен любимец, т.е. да бъде добре дресиран. Участта на третите е много тежка – нагърбили са се с почти невъзможната мисия да ни опитомят и обучат. Правят го за наше добро, но все нещо не се получава…И защо ли?!...

Знам, че без образование не бих могъл да се реализирам. И всичко зависи от мен, от моите усилия и старание. Една руска поговорка гласи, че всеки човек е ковач на своето щастие…

Моето училище?!...Различни погледи!

Различни погледи  – в понеделник, във вторник, в сряда, в четвъртък и в петък.

В моето училище се преплитат знаещи погледи, гневни, объркани, спокойни, щастливи.

Понякога в моето училище те гледат очи, забравили да се усмихват. Или такива, забранили си да бъдат щастливи и доволни.

Животът на едно училище е осеян с какви ли не цветове, който могат да го направят красиво или мрачно.

В животът на едно училище има различни периоди и случки, който го променят към по- лошо или към по-добро.

Животът на едно училище е такъв, каквито са учениците и учителите в него.

 

Навсякъде около нас има хора, които правят неща и  могат да променят света.

В моето училище има учители, които могат да променят съдбата на учениците си  към по-добро.

Моето училище?!...Миг след миг, ден след  ден, година след година – погледи, различни погледи  И ЕДНА УСМИВКА.