Начало arrow Литература arrow Воля и съдба в поезията на Пенчо Славейков (ЛИС)

Воля и съдба в поезията на Пенчо Славейков (ЛИС)
Оценка: / 8
СлабОтличен 
Автор Цветелина Дончева   

 

В българската литература има една фигура, която въплъщава прехода между XIX  и XX век – Пенчо Славейков. През него текат старото и новото,  възрожденските традиции и обезродеността на модерната душа, потребността от национални идеали и философските блянове и търсения на модерния поет. Жизнелюбието е цялостната стратегия в творческия мироглед на Славейков и макар смъртта да присъства често в неговите стихове, тя е осмислена като праг на битието, като изпитание за смелостта на личността, а не като страшен и трагичен край, който обезсмисля волята за живот. Поетът е призван да пази самия живот – висщия принцип, управляващ света. Затова и литературният критик Валери Стефанов определя “жрецът-войн” /терминът е от Стоян Каролев – книга в 1976г./  като базисен образ, който очертава присъствието на Славейков в културното ни самосъзнание. Жрецът е онзи, който бди за връзката на човека със света на ценностите; онзи, който държи будна волята на конкретната личност да се справя с превратностите на съдбата. Образът на война акцентува върху борческото начало и непоколебимата устойчивост пред трудностите. Важно е мястото на точно тази отделна личност в Славейковото творчество – тъй като то е дълбоко повлияно от индивидуалистичните идеи на ницшеанския култ към силата на личността, литературния персонализъм е основен похват. В поемите  идеите за силата, стоицизма и жизнелюбието  са претворени в образи, което съчетава възрожденската потребност да се материализира идеалното с романтичната хиперболизация  на личността.

Големият въпрос за съдбата и волята на личността присъства в цялото Славейково творчество. Поетът осмисля този проблем на класическата древност чрез романтично-индивидуалистичните идеи на  XIX век. Силата на личността е в достойнството, с което посреща и понася изпитанията. Именно те стават критерий за значимост. Прометей от поемата “Симфония на безнадеждността” въплъщава непримиримостта на индивидуалността  с общоприетия ред. Неговата пълна противоположност е Бойко  - пречупеният от съдбата герой. Микеланджело и Бетовен олицетворяват уникалността на гения, призван да изстрада избраничеството. Тези и други Славейкови герои персонифицират конфликта между волята и съдбата.

Концепцията на Славейков за силните личности, понасящи достойно всяко изпитание, е персонифицирана в ред почти архетипни образи. Първият от тях е Бунтаря. Богоборецът, който вижда смисъл в човешкия живот единствено в непокорството пред институциите, които поддържат закона и реда в общността. Тях текстът персонифицира като Зевс – редът, подтискащ всяко търсене и всеки порив на душата към светлината на познанието. Пред него се изправя единствено силната личност, готова да жертва себе си в името на висшия идеал, който тя пази. С Прометей в Славейковото творчество се въвежда темата за доброволно понесеното страдание. Тук фигурата на Прометей се родее със Славейковия образ на “жрецът войн” – пазителят на идеала, като по този начин затвърждава концепцията на Валери Стефанов за мястото на поета в литературата ни. Тук е мястото на силната личност, която не се носи по течението; за която съдбата не е просто сляпа случайност. Тя е произведена от характера и поведението на героя; тя е в самата му нагласа към героизъм. Думите на Прометей: “Аз знаях свойта участ, гръмовержецо./ Но с майчино си мляко всуках аз / презренье към бедите…” внушават идеята, че лирическият герой, а с него и цялостната концепция за волеви човек, в някакъв смисъл предопределя тежестта на съдбата си или най-малкото предизвиква нейното случване с цялостното си поведение, с избрания начин на социален живот.

Срещу Прометей, на другия полюс в решаването на проблема, застава Бойко – героят, когото съдбата е победила. Той въплъщава разрухата и тъмните страсти у човека. Славейков прониква в драматичните преживявания на героя и проследява пътя му от престъплението до презрението и пречистващото страдание, чрез което надмогва разрушителните стихии в себе си. Бойко не е свободен в избора си, защото съзнанието му е обсебено от Неда. Тя всява злото у Бойко, за да го разруши и превърне от син в убиец на майка си, от съпруг  - в убиец на жена си и нероденото си дете. Но центърът на поемата не е смъртта на съпругата, а психологическото развитие на Бойко след това. Силата на любовта на Райна, безкористна, всеопрощаваща и незаслужена, е онова действено добро, което дава шанс на човека да победи звяра в Бойко. Така Славейков защитава идеята за търсенето на човешкото у най-големия звяр; доказва, че човешката душа има много възможности и преминава през различни метаморфози. Осъзнаването на невъзможността да да изкупи вината си е това, което извисява героя и му възвръща човешката етичност. Катарзисът на Бойко го извежда над елементарно битовото до вечните стойности на живота. Финалът на поемата е отворен, няма произнесена присъда. Това показва, че човешката воля винаги има възможност да промени хода на съдбата.

Прометей и Бойко представляват двата личностни подхода към проблемите.  Единият мери сили с царят на боговете, другият – с капризите на една суетна жена. Заедно с “преломения” човек в “Бойко” се проявява мотивът за насилието и вината от него. Жестокостта на Бойко, макар и представена в камерно-битов план, напомня поведението на Зевс. И в двата случая насилието се поражда от безсилие, а този, който понася жестокостта, превъзхожда в духовно отношение своя мъчител.

Друг архетипен образ в поемите на Славейков е Творецът. Той изстрадва участта на гения да вижда отвъд профанното, да търси друг, по-възвишен, смисъл на живота. Творческият процес е един от основните идейно-естетически акценти в поезията на Славейков. Този въпрос като цяло попада в по-широкия контекст на философската идея за смисъла на човешкото съществуване. Поетът е дълбоко убеден, че човек сам трябва да постигне себе си, да изживее своята предопределеност. Изпитанията, на които съдбата подлага волята в битието, са тези, които я формират и укрепват, водят личността към себепознание и съвършенство. Човек сам може да превъзмогне ограничеността на тленното и чрез духовното си начало да достигне до вечността.

Личността на твореца е тази, която в най-висока степен емблематизира този изконен човешки стремеж. Тя се свързва с идеята за духовното мисионерство и пророческата сила на гения, надмогващ слабостта на човешката природа и достигащ до сферите на божественото. Затова във философските си поеми Славейков проблематизира битието на онези редки личности, които са концентрирали в себе си духовните изяви на човечеството и живеят в света на Идеите.

Смисловият “мост” между Бунтаря – богоборец Прометей и Твореца във философските поеми е страданието и идеалът. Страданието е представено като път към познанието. За Славейков страданието е едно от основните “условия” за творчество. Страданието калява духа и спасява надеждата. В “Микел Анжело” творецът страда заради невъзможността да оживи мъртвата материя. Бог, Творец и той, сътворява човека от неживото, от камъка, а художникът не може да вдъхне живот на застиналата Мойсеева фигура и да го накара да пренесе идеята във времето. Риторичните въпроси акцентуват върху страданието: “Де смелий вожд?”, “Де боецът?”. Въпреки гордата си участ на избраник, художникът не може да скъса връзките си с реалния живот. Пред него винаги ще стоят въпросите, наложени му от собствената му съвременост. В кулминацията Микеланджело чува като присъда словата за отстъпничеството: “Художника – отстъпник от живота./ Защо живей? Към що се той стреми?”. Екзистенциалната му драма се състои в това, че творенията му са мъртви, не запалват никакъв плам, не събуждат пориви. Но той се стреми да преоткрие човешките възможности. Преминавайки по “тесния път” на познанието, Микел Анжело достига до творческо извисяване. Във финала не откриваме свръхчовека, поставен над света, а просветлението. Изкуството е реализация на творческата енергия на човечеството. Художникът успява да изтръгне Моисей от мълчанието; осъществява се сливане между творец и творец. Финалният жест е жест на оживяването: “Идеята на времето пренес / ти във вечността…  Моисее, говори!” в началната си редакция поемата завършва със следните стихове: “Вборба роден, води ги на борба / Моисее, говори!” Сравнявайки двата варианта, можем да откроим променената концепция на Славейков за твореца и творчеството. В първия вариант на поемата тя е земна, обвързана с епохата; във втория откриваме идеята за висшата мисия на гения. В образа на Микеланджело са концентрирани чертите на Твореца изобщо. Славейков предлага една модернистична визия, която обхваща представите за твореца в културно-исторически план. Изкуството оживява и се спасява от съдбата на забравата, когато успее да изкаже истината за времето и да пренесе неговата идея.

Творецът страда и в “Cis Moll”, където силата на човешката воля побеждава съдбата в страданието. Във вътрешния монолог на героя се врязва въпросително-възклицателния акцент – “В смъртта покой?!” Цялото неприемане, отрицание на подобно решение преминава в категорично въздигане на страданието до идеал. “Де гордото съзнание – че грей / величие в човешката неволя?! /…/ И Омир бил е сляп…” В темата за страданието преминава мотивът за волята на силния човек, за раждането на величието. Поетът достига абсолютизиране на страданието като единствено състояние да роди велики идеи, а изявите на таланта са неотделима част от него. Страданието и всички проблеми, които то събужда, са сред акцентите в Славейковото творчество. В “Cis Moll” страданието от епичен проблем се превръща в идеята за облагородяващата сила на болката. В Славейковите творби трагичното се поражда отвън,, от външни условия и причини, а не от вътрешна конфликтност в характера на персонажите. Бетовен е трагичен герой, но не по личностна нагласа, а по стечение на обстоятелствата, пред които талантът е безсилен. Много съществено за цялостната философска позиция на Славейков е постигнатото единство между трагична събитийност , душевна драма и оптимистичните акценти. Така, в тази трагична поема, мощно се налага жизнеутвърждаващата тема. Силната воля побеждава съдбата в името на живота и творчеството.

В “Псалом на поета” се говори за последния час на твореца. Тук фигурата на поета е максимално обобщена – това не е просто човекът, който пише стихове, а онзи, който изпълва живота със своето присъствие. Неговият живот е “поема”, а смъртта му е представена като повод за лицемерни страсти. Това е и първото желание – завещание – да се избяга от ниските страсти на делника. Смъртта също е призована в това бягство. Така тя е осмислена като особено избягване, не просто раздяла с живота, а отблъскване на дребнавия живот.

На другата емоционално-психическа плоскост, в друга гама, контрастираща на трагичната вглъбеност или величаво възвисения тон на “Cis Moll” и  “Псалом на поета” във фолклорно-закачлив план се разкрива действената сила на изкуството в стихотворението “Луд гидия”.

Творецът и в “Cis Moll”, и в “Сърце на сърцата”, и в “Микел Анжело”, е самотен. За Славейков усамотението също е сред онези условия, необходими за творчеството. Героите са сами в изкуството, болката и борбата си. Сами срещу съдбата си, което поставя акцент върху силата на волята им.

Противоречието между тленното и вечното, между смъртното и безсмъртното, получава своето разрешение във философските поеми. В една своя статия за Славейковото творчество Николай Чернокожев казва, че смъртта постоянно присъства в поезията на Славейков, като налага свой образ за света и един от знаците за вечността в непрекъснатото усилие свързаността с живота, независимо от физическото напускане на този свят. Ако в “Сън за щастие” животът е гледан от брега на смъртта, то в “Епически песни” смъртта е гледана от брега на живота. Героите във философските поеми са видени в мигове на битийна пределност; усещането им за смърт се превръща в основа за откриване на нови измерения на идентификационните им хоризонти. Близостта със смъртта като че ли актиизира древния призив “Познай себе си!” Умирането е видяно като надмогване над тленността, постижимо единствено за творящия човешки дух.

Идеалът е другото свързващо звено между Бунтаря и Твореца. Потребността от идеал като център на индивидуалистичния свят вълнува Славейков още от началото на 90-те години на XIX век. В едно стихотворение от този период той формулира идеята, която изразява в различни варианти през целия си живот: “Живее само онзи, който има в душата си  НЕЗИБЛЕН???? идеал/ и с чиста вяра непоколебима/ всецяло нему, той се е предал”. Тук идеалът е обобщена категория на човешкото битие, висша нравствена ценност, която дава смисъл на живота и поражда творческото начало. При Славейков понятието “живот” също придобива специфична интерпретация – да живееш с умение; изкуство, присъщо само на силните духове. Истинският живот означава борба с ежедневието, с дребното съществуване. Той е алтернативно битие на духа, което може да продължи отвъд прага на този свят.

Между истинския живот и идеала за Пенчо Славейков има неразривна връзка и отношение на взаимна зависимост. Умението да притежаваш идеал е знак за изкуството да живееш в царството на духа. Самият идеал е конкретизиран по различен начин в различните образи и творби, но общото между всичките му форми е това, че представлява абстрактно и романтично понятие: “Гордий, властен жад за идеал”. Това го различава от поетическата традиция преди него, където идеалът винаги е проявен в конкретна форма: революционен, просветителски, патриотичен и други. Идеалът според Славейков може да бъде белег на силната  извисена личност, чиятоа воля може да надмогне дребните житейски неща.  Така например идеалът за Шели в “Сърце на сърцата” означава любов към хората, всеотдайна грижа за тяхната просвета. Геният Шели е герой в християнския смисъл на представата: той проповядва всеобща любов и умира в един от поривите на своята месианистична призваност. Според поета избраната личност превъзхожда обикновения човек в духовен план – “Честит е този избраник, чийто дух/ като ковчегът Ноев пренесе”. Духът е ковчег, чиято неприкосновеност осигурява прехода на културата от една епоха в друга. Лодката на Шели, като вариант на Ноевия ковчег, го пренася през живота до вечността.

Прометей, Бетовен, Микел Анжело и Шели са тип културни герои, които пренасят идеите през времето до вечността.

Но творчеството не е  единственият начин да постигнеш идеала. Той може да бъде постигнат и чрез красотата, представена като висша сила във “Фрина”. Човекът е представен като особено средоточие на земното и божественото, той носи белезите на греха, но пази у себе си  и небесната искра. Така проблемите на морала са осмислени през призмата на един естетизиран опит. Човекът не може да бъде разполовяван на добра и лоша страна, за него се съди според проблясъците на божественото – така осъжда и разгневената тълпа на атинския площад.

Героите и особено героините в Славейковата поезия умеят да обичат всеотдайно и предано, с жертвоготовност, която ги сближава с образа на Ттвореца  като културен герой. Както идеала, любовта също е умение за живот. Тя побеждава прагматизма на ежедневието и се превръща в съдба.

Според Славейковото разбиране за силната личност, човекът сам е творец на своя живот. Силата на духа и волята са му нежни, за да извае по-добре формите на живота. Чрез силата си човек надмогва страданието, получава друг вид опит /макар и трагичен/ и така прави своя избор. По думите на поета силните герои притежават жизнерадост, онази жива вяра в себе си. Такава е и героичната Ралица. Нейният стремеж към щастие е непрекъснато подложен на изпитания, които, с помощта на човешката воля, трябва да се надмогват.

Райна и Ралица имат много сходни черти. Те въплъщават най-хубавите качества на българката според патриархалната норма: “къщовница”, “угледна”, “спретната”. Сякаш и двете са родени да създават уют и топлина в дома.

Любовта на Райна, всеопрощаваща и незаслужена, и тази на Ралица, силна и жертвоготовна, също си приличат – и двете побеждават. Райна съумява да намери човека в звяра, да докосне най-дълбоките пластове в човешкото сърце, скрити дълбо под злото, и кара съпруга си да се осъзнае. Ралица, след смъртта на Иво, не позволява на страданието да я унищожи, защото е силна личност и сама твори бъдещия си живот.във “ваклите очи” на своята рожба тя вижда причината, поради която си струва да продължи да живее и да се бори. Страданието е съдба на човека – хаосът може да бъде победен, хармонията може да бъде достигната, но единствено в човешкото сърце. Тя превръща в мъдър поглед към живота страданието и така отново си връща радостта. Ралица не е жертва, не е победена от живота; нейният дух надмогва изпитанията – “от живота/ ненадломена – с несломено сърце”. Сърцето отново е цяло и силно; надмогва външната дисхармоничност на битието чрез обновяващия се, всепобеждаващ човешки дух.

Поемата осмисля вечната връзка между любовта, щастието и страданието. Чрез трагичния образ на Ралица и нейното погубено щастие, поетът утвърждава своята нравствена философия.

Другият архетипен образ, който можем да открием в поемите на Славейков, е Водачът. За поета е важна отговорността на водачите; преодоляването на разприте в борбата за власт, безкористното служене на народа, личният пример и жертвоготовността. Славейков смята, че българското историческо битие, в чийто контекст той разглежда водачеството, е кръстопътно – и във времето, и в пространството. Тази кръстопътност е е израз на “избраността” на българския народ. Той вярва в историческата мисия на България. Усеща се влиянието на Ницшевия свръхчовек върху образа на “чаканий, единний” в “Кървава песен”. С философските си размисли за българската историческа съдба “Кървава песен” се отличава от другите творби за Априлското въстание и се сближава с националните епоси на Гърция и Полша.

Проблемът за свободата в Славейковото творчество може да бъде интерпретиран в две основни посоки. От една страна, поетът не е чужд на традицията патетично да се осмислят връзките между личността и общността. Свидетелство за това са редица творби,  в които акцентът е поставен върху мъченически, саможертвени образи, чиято съдба е водена от идеалите на националната свобода. Такива са “Харамии”, “След Старозагорския бой”, “Поет”, а в “На острова на блажените” приписаните на Боре Вихор “Сто двадесет души”, “Самоубиец”, “Бачо Киро”. Следвайки тази линия Славейков говори за единството на живота и творчеството в плана на героичното. Фигурите на героизма от споменатите творби се превръщат не само в пазители на националната кауза, но и в символични образи на висш морален ангажимент. Потвърждение за това откриваме във финала на стихотворението “Бачо Киро”, където героят е сравнен с Исус, и в романтичния образ на забравения юнашки гроб в “Сто двадесет души”.

Втората основна посока, в която Славейковите творби осмислят проблема за свободата, преминава през месианистичните и индивидуалистичните идеи. Свободата е самата способност на силната личност да се освободи от всички условности на бита и всекидневието. Освен като част от общността, човекът  трябва да отстои себе си и като уникална личност със самостоятелна воля, която надмогва превратностите на съдбата. Тук става дума не само за естетически елитаризъм, но и за ново осмисляне на свободата.

В “Кървава песен” Славейков персонифицира различните нравствени позиции и социални роли в образите на характерни герои – Хъшлака, Младен, Войводата, Дивисил. конфликтът е максимално философизиран , защото е видян като сблъсък между два основни принципа на управление – единовластнически / автократичен/ и народовластничеки /демократичен/.  Чрез образа на Войводата поемата поставя проблема за върховната мисия на избраната личност. Героят се поставя над обществената воля и се изживява като самостоятелен творец на историята. Тази позиция обуславя конфликта между правото на избраника да се разпорежда с народната съдба и историческата му отговорност. Напрежението между лидера и групата превръщат творбата в модерен отговор на Вазовата теза, че творец на историята са личността и народът. Според Славейков двигател на историята са личностите избраници.

Друг пример за персонифицирането на идеята за водача е антологията мистификация “На острова на блажените”. Авторът си поставя задачата да изгради един утопичен модел на национална литература. Историята, обществото и културата стават възможни от гледна точка на личностното участие в тях. Биографичните разкази за съдбата на всички творци; съдба, която персонифицира някакъв тип социално поведение на самия поет, окончателно утвърждава доминиращота рполя на волевата личност в творчеството на Славейков.

Тези архетипни образи, които можем да откроим в поезията на Славейков, не са ясно разграничени; преминават един в друг, за да доразкрият личността на поета с нейните търсения, питания и конфликти; с борбите и надмогванията на силната воля, преодоляла трудностите на едно гранично време и проблемите на съдбата на новатора.

Славейков е Бунтар – той загърбва поетическата традиция; не “струва метани” пред старите кумири. Той Твори свои, което го превръща в Творец на съдбата на модерната българска литература. Дава на литературната ни история изцяло нови концепции за свобода, любов и живот; преосмисля извечните начала, за да стане Водач на българския читател по пътищата на модерната душа.