Начало arrow Литература arrow Есета arrow Излишните хора (есе)

Излишните хора (есе)
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Лора Попова   

    

    „Излишните хора.”Тема по български език и литература.Неизпълнена до момента задача,поизместена в съзнанието ми от факта,че в осемандесет часа и тридесет минути трябва да изляза „по спешност”,за да се видя с приятели,както и от интригуващата мисъл,че утре е сряда,денят,в който излиза седмичният брой на списание за светски клюки.

     Осемнадесет часа и четиридест и четири минути.Автобусът, с който отивам на среща отново е препълнен с уморени хора, между коитосе стрелкат обичайините реплики „Като събереш пари за ботуши като моите, тогава ме настъпвай!” и „Първо се изкъпи, а после се облягай на мене!”.Сакрален израз на лично достойнство.До мен се освобождава място.Момичето до мен се усмихва и ми предлага „Заповядайте,седнете!” (нетипична реакция за пътуващ в градския транспорт), а докато аз се чудя дали предпочитам да се отпусна на свободната седалка, или намирам това за лишено от смисъл,защото слизам на следващата спирка, дамата зад гърба ми ме избутва и удобно се настянява.Между погледите, които си разменяме, за миг проблясва идея, която улавям, преди да отместя очи.Има хора, които доброволно се отказват, за да отстъпят на другия.Даващите хора.Има и такива, които пробиват с лакти, за да се доберат и до свое, и до чуждо.Взимащите хора.а някои просто стоят на кръстопътя и не знаят какво точно искат, а когато(по-добре късно, отколкото никога)разберат, им предстои да открият, че нямат представа как да го постигнат.Излишните хора.Просто, кратко и ясно.Жертви на себе си и на свет,създаден от горепосочените два вида.Хора, които не знаят, че трябва да положат своя достоен труд, преди да получат достойната си заплата.Третите в ситуацията-тези,при които отиваме, след като грижливо сме прибрали брачната халка в задния си джоб, тези, до които сядаме, когато най-добрият ни приятел отсъства, тези,чиито ръце държим само когато искаме да повярваме, че сме състрадателни.

     „Излишните хора”- костюм, който всеки от нас някога е обличал, но никога не му е бил по мярка.А когато попитат-отричаме,лъжем докрай, че не сме влизали дори в този магазин за дрехи, и даже не сме чували за него.И се обръщаме към нашите излишни хора, за да видим, че сме значими, че определяме съдбата си и тази на другите.Децата,които просеха пред заведението, в което празнувахме поредния си фирмен успех.(Какво стана ли?Не им дадохме нищо, разбира се, защото има много по-изгодни начини да инвестираме парите си.Когато те се прибират с прани стомаси, а ние- с празни сърца, нещо дълбоко в нас се пита кой е по-излишният, но ние бързо му заповядваме да замълчи.)Децата...Може би онези деца, накоито не позволихме да се родят точно в този момент от живота си-точно преди абитуриентската вечер, точно преди сватбата с Идеалния мъж, който за съжаление не им беше баща,или точно в разгара на твърде успешната си кариера.А защо само деца?Ами онези самотни възрастни роднини, на които гостуваме само когато сме привършили парите, а те винаги имат нещо скрито за нас в гардероба, нещо заделяно през дългите дни, в които са мислили с трепет за нас и са ни чакали.

     Но само слабите ли ни бяха излишни?Нима не се страхуваме повече от тези, които ни побеждават, чия            то собствена светлина ние можем само да отразяваме.Тези, които казват истината, която премълчаваме ние, и затова биват прогонени от нашето царство на немите.Хората, чрез които превръщаме слабостта си в сила.

      Изобщо хората, за които се сещаме, когато по телевизията дават анонс на предстоящия в събота от двадесет и два часа филм „Все още знам какво направи миналото лято” и сменяме канала, защото ни е страх.Кошмарът да се изправим срещу тези, с които сме сгрешили, и другите, които са сгрешили с нас.Ако случайно срещнем очи с тях, трескаво се обръщаме, продължаваме да съществуваме в рамката на перфектния си живот,докато един ден се спънем внякоя от пукнатините му и пропаднем в празнотата му.А дотогава нашите излишни хора ще пазят общите ни тайни.Щом сме наранили и сме били наранени, значи всичко си е на мястото.Освен в онези нощи,когато сънуваме.

     Сънуваш ли понякога как преследваш някого по празните коридори на тъмен лабиринт?Държиш пистолет в ръка и едва дишаш от вълнение.падш,тръгваш отново,преминаваш в бяг,но единственото, което за миг виждаш е гърбът му,преди да завие зад следващия ъгъл...Когато го настигнеш в центъра на лабиринта, вдигаш ръката с пистолета, смеейки се през сълзи, защотонаближаващият край едновременно те плаши и те изпълва с възторг...Треперещ, натискаш спусъка и, чак когато по пода се разпиляват парченца стъкло, осъзнаваш, че си стрелял в огледалото, а излишният човек до стената е само твоето отражение...

    Защо прочете написаното от мен на този лист?Убеден си, че можеш да го измислиш по-добре от мен.Недей така,написах го за теб...Да,мислех за теб през цялото време.Позна ли се?Да,това си ти...Излишното,което ме допълва...И аз те обичам.

    Хайде,чао!Това е моята спирка.Време е да слизам от автобуса.