Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow История arrow Създаване и укрепване на българската държава /681-803/

Създаване и укрепване на българската държава /681-803/
Оценка: / 108
СлабОтличен 
Автор Александра Сергева   
 

Образуването на българската държава е едно от най-значителните събития в историята на Балканския полуостров през Средновековието. То е резултат от изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и политически процеси. Българската държава  се появява на политическата сцена като резултат от поредица събития, разиграли се през VII век. Заселването на славяните, в началото на века, нанася силен удар на робовладелския строй и политическата мощ на Византийската империя. Това води до съществени промени в етническата картина на балканските земи. През втората половина на века на Балканите се заселват и прабългарите, които чрез силата на военната си мощ, извоюват правото да станат постоянни обитатели на Балканския полуостров. Възникването на българската държава е отразено главно в две византийски хроники, създадени много след събитията – на Теофан Изповедник и на патриарх Никифор.Запазени са писмени сведения и от римските автори Плиний Стори,Тацит,готския историк Йорданес и други.Най-ранната история на българи и славяни е била и е обект на изследване във всички обобщаващи трудове по Българска Средновековна История.За това допринасят Петър Мутафчиев,Васил Златарски,Иван Божилов и много други наши учени.

Славяните принадлежат към индоевропейската езикова и етническа общност. Нейното разпадане, започнало в края на неолита, продължава през каменно-медната и бронзовата епоха /III-II хилядолетие пр. н. е./. Праславяните обитават централната част на Източна Европа, между реките Одер, Висла и Днепър. Древногръцките автори Херодот/VI в.пр.н.е./и Софокъл/V в.пр.н.е./ споменават в своите съчинения славянските племена неври, будини, енети. През втората половина на I хилядолетие пр.н.е. започва разселването на славянските племена от тяхната прародина, в посока вътрешността на Европа и обособяването на отделни групи. През I-II в. римските автори споменават славяните със събирателното име “венеди”. По начина им на живот те ги описват като сходни с германците. Опитите на римските императори да покорят периферните славянски племена се оказват безуспешни. Контактът с Римската империя и германските племена е блогоприятен за развитието на славяните в политическо, стопанско и културно отношение.През този период славяните са все още номадски племена. Голяма част от славянските селища са неукрепени. При настъпването си на Балканския полуостров славяните използват заварените крепости и постепенно усвояват каменното крепостно строителство. Основни типове техни жилища са землянките, а по-рядко – надземната хижа /къща/, направена от измазан с глина плет и покрита със слама и тръстика.Основно място в стопанския живот на славяните по-късно заема уседналото земеделие. Наред с дървеното рало, те усвояват и усъвършенстват железния плуг. Отглеждат предимно пшеница, ечемик, просо, лен, коноп и бобови култури. Скотовъдството играе спомагателна роля. Препитанието им се допълва от лова и риболова.Силно развитие добива занаятчийското производство, стимулирано от напредъка на земеделието и непрекъснатите войни срещу Византия. Между упражняваните занаяти най-широко са застъпени грънчарството /на Балканския полуостров ръчната керамика е изместена от грънчарското колело/, ковачеството, дърводелството, тъкачеството и др. Славяните са изкусни майстори в направата на лодки-еднодръвки, а под византийско влияние усвояват изработването на сложни обсадни машини и съоръжения, кораби и др.Славянската икономика има предимно затворен натурален характер. Археологическите данни показват, че те водят и оживена търговия с византийските градски центрове, откъдето набавят ювелирни изделия, оръжия, фино изработена керамика.При заселването на славяните на Балканския полуостров господстващият при тях родовообщинен строй се намира в период на разпадане. Патриархалната родова община прераства в съседско- териториална, възглавявана от старейшина. Нейните членове имат обща собственост върху пасбищата, горите, реките. Периодично се преразпределя орната земя. Общините са обединени в племена, начело с племенни вождове-князе.Славянската войска се излъчва от средата на въоръжения народ. С течение на времето се създават княжески военни дружини, които не само извършват военни набези, но и служат като средство за въоръжено насилие над свободните селяни-общинници. Войската е съставена главно от пешаци, но съществуват и конни отряди. Славяните воюват в разпръснат строй и на своя територия предпочитат да водят сражения в гори, край блата или труднодостъпни места, където прилагат редица тактически похвати. До средата на VI в. отбягват обсадата на крепости. Едва след усвояване на обсадната техника от византийците, славяните започват прилагането на продължителни обсади.В роби се превръщат главно военнопленниците. По силата на славянското обичайно право, робът може да бъде откупен или след като поработи известно време на своя господар да придобие правата на свободен член на славянското общество. Вътрешно робство не съществува.Успоредно с материалния и обществено-икономическия живот се развива езическата култура и култ. Данните от писмените извори и археологията показват, че през VI – VII в. у южните славяни съществуват много богове. Върховен бог е Перун-“творец на мълнията и единствен господар на всичко”. Други почитани божества са: Велес/Волос/- на стадата, богатството и домашното огнище, Стрибог-небето, Дажбог-на плодородието, Сварог-на огъня, Лада-на мъдростта и красотата и др. Славяните вярват и в множество божества, свързани с човешкото раждане и съдба, с природните сили и небесните явления. Техните светилища се намират в близост до вековни дървета. В тях славяните принасят в жертва на своите божества волове и други животни. По време на жертвоприношенията те извършват и гадания. В чест на божествата изработват каменни идоли.Силно развита е и вярата в задгробния живот. С нея са свързани славянските погребални обичаи. Мъртъвците се погребват чрез трупоизгаряне и поставяне на праха в керамичен съд-урна, заедно с някои храни и дребни вещи. Племенните вождове се погребват със своите жени и с богат погребален инвентар, който им служи в задгробния живот.В III-IV в. “Великото преселение на народите”, започнало с движението на хуните и готите към вътрешността на Европа, увлича и част от славянските племена. В резултат от тяхното разселване се оформят трите славянски групи: групата на на източните славяни, ”анти”/дн. руси, белоруси и украинци/; групата на западните славяни, ”венеди” /дн. чехи, поляци, словаци/ и групата на южните славяни,”славини”/дн. словенци, босненци и българи/.В средата на V в., след разпадането на хунския военноплеменен съюз на Атила, южнославянската група се придвижва на юг от Карпатите и заема античните провинции Дакия и Панония, на север от р.Дунав. Славините стават непосредствен съсед на Византийската империя.В края на V – началото на VI в. славините и антите, заедно с част от прабългарските племена, започват своите многочислени набези във вътрешността на Балканския полуостров. Тези набези зачестяват по времето на Юстиниан I. Южните славянски племена стават важен и основен фактор в балканските провинции на Византийската империя. За това свидетелства византийският историк Прокопий Кесарийски.При своите нападения на Балканския полуостров през първата половина на VI в. славяните действат главно с организирани военни отряди и почти винаги на твърде широк фронт. През 547-548г. те достигат до крепостта Епидамн /Драч/ на адриатическото крайбрежие. През 549г. многочислен славянски отряд извършва нападение в областта Астика/между Одрин и Константинопол/. През есента на същата година, разделени на три отряда, славяните извършват нападения, които засягат целия Балкански полуостров. Отрядът, който действа в Източна Тракия, разгромява в близост до Одрин византийската войска на пълководеца Константин и пленява нейното знаме, опустошава Астика и достига до Дългата стена, която отстои на един ден път от Константинопол. Тогава за първи път славянски отряди презимуват на полуострова. На следващата година голямо множество славяни нахлува в Илирик /западната част на Балканския полуостров/ и извършва големи грабежи над местното население, значителна част от което отвлича в плен. През март 558г. в съюз с прабългарите славяните опустошават Тракия.Следва краткотрайно покоряване на славяните от тюркското племе авари, което временно ги принуждава да преустановят своите самостоятелни нападения във вътрешността на Балканския полуостров. През 70-те години на VI в., под предводителството на своя вожд Добрита, дакийските славяни отхвърлят аварското владичество. Още през 578г. славянско множество извършва нашествие в Елада, Солунската област и Тракия и трайно усяда в балканските земи. Полага се началото на масова славянска колонизация. Превземането на ключовата крепост Сермиум /дн. гр. Сремска Митровица/ открива пътя на аварите и подчинените им панонски славяни към западната половина на Балканския полуостров.За да възпре славяно-аварската експанзия и колонизация на Балканите, византийският Император Маврикий от 591г., в продължение на десет години, безуспешно се опитва да пренесе военните действия на север от Дунав, в земите на дакийските славяни. Възползвайки се от заетостта на империята във войната с Персия и от малочислеността на византийските крепостни гарнизони, през първата четвърт на VII в., славянските племена масово колонизират Балканския полуостров. Те достигат до Гърция и Пелопонес, а някои от тях се преселват и на остров Крит и край Адриатическото крайбрежие. За кратко време балканските земи променят коренно своя етнически облик - те са пославянчени.Славянското настъпление срещу Византийската империя е изключително мощно. През 620г. , заселилите се в югозападните краища на Балканския полуостров славянски племена /драговити, ваюнити и др./, под предводителството на своя вожд Хацон, се организират в мощен военноплеменен съюз и обсаждат по суша и море Солун. Години наред след това славяните, заедно с авари, прабългари и перси, често се появяват не само около този голям пристанищен град, но и пред стените на византийската столица – Константинопол. Връхна точка във временната хегемония на славяните в двубоя с Византия е продължилата близо две години /645-647/ обсада на Солун. В нея вземат участие племената драговити, стримонци, ринхини и др., организирани във военноплеменно обединение, начело на което стои княз Пребънд.В хода на славяно-византийските и славяно-аварските отношения, през VI-VII век, в различни краища на Балканския полуостров, славяните създават нова форма на политическа организация – военноплеменни съюзи: на Мезамир и Добрита през втората половина на VI в. в земите на север от Дунав, на Хацон и Пребънд в Македония през първата половина на VII в. и на “седемте славянски племена” и северите в Дакия и Мизия в средата на VII в. Славянските военно-племенни съюзи представляват преходна форма към създаването на държавна организация. През 658г. Византийската империя, чрез много походи в териториите, заселени от славяните, започва тяхното покоряване и възстановяване на своята власт над Балканския полуостров, но славянската колонизация е вече значително напреднала.Историческите извори съхраняват местонахождението на редица славянски племена след трайното им заселване на Балканския полуостров: в земите между Дунав и Балкана живеят “седемте славянски племена” и северите, по долината на р.Тимок – тимочаните, край Морава – моравяните, по долината на р.Струма – стримоните, на югозапад и северозапад от Солун – съответно сагудатите и драгувитите, край Света гора – ринхините, край Охридското и Преспанското езеро – верзитите, в Тесалия – велегезите, в Епир – ваюнитите.В хода на своите периодични набези и при трайното им заселване на Балканския полуостров, славяните влизат в преки отношения с местното население / траки, илири, гърци и др./ Балканското население в различните области е твърде оредяло, поради изтребване и отвличане в плен при варварските нападения, от глад, болести и епидемии. Поради това, при своето заселване, огромната славянска маса асимилира в езиково и етническо отношение завареното местно население. От своя страна то оставя в наследство на славяните редица елементи, белези и характерни черти на своята материална и духовна култура.От тракийското население са възприети някои религиозни вярвания, отделни думи, обреди, празници и редица елементи от материалната култура.Основната маса на славянското общество съставляват свободните селяни-общинници. Господстващият и управляващ слой е представен от родово-племенната аристокрация /князете и старейшините/. С нея тясно се свързват участниците във военните дружини. Първоначално проблемите в племето се решават общо и демократично на племенното събрание. В него участват всички пълнолетни мъже. В последствие неговите функции изцяло се изземат от съвета на княза, в който влизат представителите на родово-племенната аристокрация.Именно тези племенни събрания решават да сключат договор с Византийската империя, която ги допуска да се заселят в нейните земи като съюзници /федерати/. По силата на този договор, славяните плащат ежегоден данък и изпълняват длъжността на акрити /граничари/. Те трябва да пазят северните граници на Империята и да служат като бариера срещу следващите племена,които продължават движението си от изток на запад.

 Прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езиково-племенна общност. Тяхната прародина се намира в Западен Сибир, по долината на р.Иртиш. По-късно те се установяват в земите на Приазовието и Прикаскапието, на север от Кавказ. Тук влизат в досег с високо развитите сармато-алански племена и унаследяват отчасти и тяхната култура.За първи път със собственото си етническо име “българи” те се споменават през 354г. Хунското нашествие в техните земи през втората половина на IV в. принуждава част от прабългарите, начело с Вунд, да се преселят в Армения. Други се включват в походите на хуните във вътрешността на Европа и се установяват в Панония и Карпатските котловини. В началото на V в. тази група прабългари неколкократно воюва със съседното племе лангобарди. През 480г. прабългарите за пръв път като съюзници на византийския император Зенон воюват срещу остготите на Балканския полуостров. През 491г. нарушават сключения съюз с Византийската империя и нахлуват в Тракия. В последствие неколкократно подлагат на опустошение тази област. През цялата първа половина на VI в. нападенията на прабългари и славяни се редуват с периодична последователност. Според някои византийски историци, една от причините за издигането на Дългата стена / от Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море/ са честите нападения на прабългарите срещу Константинопол.Към средата на VI в. се оформят три силни прабългарски племенни съюза, които носят имената на първенствуващите в тях племена: кутригури, които обитават земите на запад от р.Дон, утригури в степите между Дон и Кубан и оногури – над Кубан и Прикаскапието. Те враждуват помежду си, подстрекавани от византийската дипломация. Част от кутригурите са увлечени от движението на аварите на запад и се установяват в Панония. В качеството си на византийски наемници или лангобардски съюзници, отделни групи прабългари през 60-те години на VI в. се заселват в Италия /Ломбардия, Етрурия и Лигурия/, където създават свои поселения. След тази прабългарска вълна следва втора – през 30-60-те години на VII в., когато прабългари, начело със сввоя вожд Алцек, се отцепват от аварския хаганат и се поселват в запустялата крайбрежна област на Равенския екзархат.През 567-568г. западните тюрки покоряват прабългарите. Срещу продължителното тюркско владичество прабългарите правят няколко безуспешни опити за освобождение. Едва кризата в Западнотюркския хаганат дава възможност на прабългарските племена да се обединят около вожда на оногондурите хан Кубрат и през 632г. да се освободят. В хода на тази освободителна борба се създава обширен по територия военноплеменен съюз, наречен от византийските автори “Старата Велика България”. Той има следните граници: на изток – р.Кубан, на запад – р.Днепър, на север – р.Донец и на юг – Азовско и Черно море. Неговата столица е град Фанагория на Таманския полустров.Прабългарският военноплеменен съюз за кратко време укрепва своите позиции и получава международно признание. През 635г. хан Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий, от когото е почетен със сан “патриций”. В следващия период Кубратова България се развива в тясна връзка с Византия. Независимо от натуралния характер на прабългарското стопанство, те водят активна търговия с околните земеделски племена и особено с византийския градски и занаятчийски център Херсон. Извършващата се търговия с Византия става дори и с пари, т.е. тя носи стоков характер.Основно място в стопанския живот на прабългарите заема степното подвижно скотовъдство. Те отглеждат едър и дребен добитък /волове, коне, крави, овце, свине, кози и др./. Особено развитие добива коневъдството. Конете се използват като транспортно средство при многобройните придвижвания, за извършване на походи и набези. Освен това прабългарите употребяват за храна конско месо и кобилешко мляко. Земеделието се развива по-бавно и играе спомагателна роля, подобно на лова и риболова. Основната тенденция в стопанското им развитие се характеризира с преминаване от степно скотовъдство към уседнало скотовъдство – земеделско стопанство.Тясно свързани със скотовъдната икономика, военното и строителното дело, се развиват редица занаяти – грънчарство, ковачество, железарство, обработване на кожи и изработка на кожени изделия, обработка на кост, златарство и др. Прабългарската керамика притежава необичайно богатство и разнообразие на формите, украсата и техническите средства. Прабългарите твърде рано започват да използват грънчарското колело под влияние на сармато-аланската култура.Селищата на прабългарите са разположени в степните пространства, край бреговете на реки. Първоначално те са номадски станове /летовища и зимовища/. Втори тип поселения са аулите, в които живеят 20-30 семейства под върховенството на едно семейство. Успоредно с тенденцията им към трайно усядане се появяват и постоянните селища, които биват два типа – неукрепени и укрепени със земен окоп и ров. Някои от укрепените селища са превърнати в каменни крепости.Прабългарската войска се излъчва из средата на въоръжения народ. В нея участват не само мъжете, годни да носят оръжие, но понякога и жените. Продължително време основните единици на обществената и военна организация у тях са едни и същи – родовете и съставените от тях племена.Прабългарската войска е конна. Това се обуславя от номадския начин на живот и от силното развитие на скотовъдството. Прабългарската конница е лека и тежка. Тежковъоръжената конница /воини с ризници и шлемове на коне, покрити също с ризници/ е въведена под влияние на сармато-аланските племена.Тактиката на боя у прабългарите е доста разнообразна: те нападат противника отдалече, обсипвайки го със стрели, след което влизат в ръкопашна схватка, обичат да устройват засада на неприятеля, да го обкръжават, да извършват мними отстъпления и т.н. Понякога използват клинообразния и разпръснатия строй, чрез което въвеждат в заблуждение неприятеля относно своята численост.Прабългарската религия се характеризира с краен синкретизъм. В нея се сливат множество вярвания и култове. Тотемистичните вярвания са най-старите и най-широко разпространените. Според тях, даден човешки род или животински вид произлизат от един общ прародител – животно, което се смята за покровител /тотем/ на рода. Общи прабългарски тотеми са вълкът, кучето,конят, тигърът и др. В тясна връзка с тотемистичните вярвания стои и култът към духовете /онгони/, изобразявани в прабългарското изкуство като животни или птици. Образите на почитаните животни – тотеми, често се разкриват в некрополите като част от погребалния инвентар. Развитие отбелязва и култът към небесните тела/Слънцето, Луната и звездите/. Той отразява страхопочитанието към природата. В тази връзка широко разпространени са амулетите със символистично изображение на Слънцето, което същевременно е и символ на техния върховен бог.Прабългарите, подобно на другите тюркски народи, почитат един върховен бог – Тангра. Неговото име означава “небе”. Той се смята за създател и господар на Вселената. Съществува и култът към племенния вожд – хана, който е обкръжен от множество табу /забрани/, които целят да запазят неговата божествена сила /оренда/. Прабългарите строят храмове на своя бог /капища/, където жреци извършват жертвоприношения в негова чест. За върховен жрец е смятан ханът. С прабългарската религия са свързани култови каменни статуи, които днес се наричат “каменни баби”.Прабългарите погребват покойниците си в ямни гробове чрез трупополагане, с ориентация север-юг. В гроба поставят вещите на покойника, храна, а понякога – и неговия кон, сабята му и др.Прабългарската духовна култура се представя и от наличието на особена летобройна система – календар, заимстван от тюркските народи от Далечния изток. Прабългарският календар е слънчево-лунен. Неговият зодиакален цикъл се състои от 12 години, всяка от които носи името на обожествено или почитано животно, а месеците са обозначени с бройни числителни имена.Икономическото и културното развитие на прабългарите определя тяхното обществено устройство. Основната социална единица при тях е многосемейната номадска община, която има общи пасища и станове, обща собственост върху стадата. Нейните членове първоначално са обединени от кръвно родство. Висше звено в социалната и политическа структура се явява племето.Наследствеността на ханската власт и еволюцията на родовоплеменните институции са резултат от превръщането на грабителските набези и походи в постоянно явление и от създаването, успоредно със съществуващото народно опълчение, на ханска дружина от въоръжени конници, които превръщат войната и грабежа в свое основно занимание. През IV-VII в. прабългарското общество се характеризира с напреднало имуществено-социално разслоение. Оформят се две основни социални групи – родово-племенната аристокрация /ханове, боили и багаини/ и свързаните с нея въоръжени конници-дружинници, от една страна, и многобройните обикновени скотовъдци, от друга.Робството в прабългарското номадско общество има стопанско и производствено значение. Рекрутирани из средата на военнопленниците и отвеждани в земите на прабългарите, робите се използват като пастири, домашна прислуга и за строителни работи.Това развитие продължава до към 651г., когато умира хан Кубрат. Върховната власт в прабългарския военноплеменен съюз е унаследена от най-големия му син – Батбаян. Съюзът скоро се разпада на три части, управлявани от Батбаян и неговите братя Котраг и Аспарух.Хазарите, които обитават областта Верзилия /дн.Дагестан/ се възползват от това разделение и покоряват владенията на Батбаян и подвластните му племена, като ги превръщат в свои данъкоплатци.Под натиска на хазарите вторият Кубратов син, Котраг, се изселва с голяма част от прабългарските племена по долината на р.Волга. През X в. в Средното Поволжие, Котраговите българи образуват самостоятелна държава, известна под името Волжско-Камска България.С оглед на българската история, най-голямо значение има движението на прабългарските племена оногондури, които се намират под управлението на най-малкия Кубратов син – Аспарух. След покоряването на владенията на Батбаян, оногондурите поемат борбата срещу хазарските нашественици. В хода на тази борба Аспаруховите българи са принудени да се оттеглят на запад. Те преминават Днепър и Днестър и се поселват в Онгъла /причерноморска територия, заключена между реките Дунав, Прут и Днестър/, изтласквайки група славяни от антската група. Миграцията на Аспаруховите българи в тези земи става в началото на 70-те години на VII в.Скоро след това, те започват с непрекъснати военни действия да безпокоят византийските владения в Малка Скития. При едно от тях, дори достигат до Константинопол. При тези набези прабългарите влизат в досег с мизийските славяни, които по това време вече са обединени със северите и “седемте славянски племена” във военноплеменен съюз. Той има за цел – защитата им от Византийската империя или от намиращия се на запад Аварски хаганат. От взаимоотношенията между славяни и прабългари се образува Българската държава.Причините за възникването й се разделят на външнополитически и вътрешнополитически. Към първите се отнася необходимостта на славяни и прабългари да опазят земите, които са заели, от Византийската империя; към вторите – необходимостта от средство, даващо на аристокрацията възможност да държи в подчинение по-бедните слоеве на обществото.Благоприятна предпоставка за сключване на съюз между славяни и прабългари е еднаквата им степен на развитие /въпреки по- богатия държавнически опит на прабългарите/ и съседските им земи. През 679г. между двете етнически общности се сключва военноплеменен съюз, който определя техните задължения.В съюзяването на прабългари и славяни Византия вижда голяма опасност. През пролетта на 680г. император Константин IV Погонат /668-685 г./ организира голям поход срещу тях по море и суша. Една част от византийската армия, през Тракия, се отправя срещу мизийските славяни, а друга, начело със самия император, отплува с кораби към дунавската делта за да се справи с прабългарите. Те, виждайки многобройната византийска войска, се отказват да влязат в пряко сражение и се оттеглят в добре защитените укрепления в Онгъла. В продължение на три-четири дни византийците не предприемат настъпление. Пред назряващия неуспех, императорът отплава с пет кораба и приближените си за Месемврия, под предлог да се лекува.Вестта за внезапното отплаване на императора и свитата му всява неувереност сред византийската войска. Разпространява се мълвата, че Константин IV бяга. Византийците започват отстъпление. Прабългарите напускат своите укрепления и заедно със своите съюзници нападат отстъпващия противник. В своето настъпление, след бягащата византийска армия, те достигат чак до р.Варна /Тича/, близо до Одесос /Варна/.След победата при Онгъла, хан Аспарух извършва с войските си няколко похода в Тракия. Съзирайки опасността за своята столица, Константин IV Погонат решава да сключи мирен договор. Това става на 26 юли 681г. и по същество означава юридическо признание на държавата на прабългарите и славяните. По силата на сключения договор, Византия се задължава да и плаща ежегоден данък.В рамките на новата държава отделните племена запазват своите особености, дори не променят своите вярвания. Строго се пази родовата община. Характерна особеност е недопускането на славянската аристокрация до ръководни постове в управлението. Още тогава новосъздадената държава се нарича България. Начело застава хан Аспарух /681-701/. Всеки от съюзниците има определени задължения. На седемте славянски племена се възлага защитата на западната граница от аварите. Северите, които живеят в проходите на Източна Стара планина, поемат тяхната отбрана срещу Византия. Прабългарите, освен защитата на цялата държава, поемат и задължението да бранят територията откъм морето и срещу напиращите от север хазари.Скоро след създаването на младата държава идва нейното първо териториално разширение. В 685г., от властта на Аварския хаганат, е освободено живеещото по долината на р.Тимок славянско племе тимочани. То е включено в пределите на държавата. През 688 г. Византия нарушава сключения мирен договор и напада славяните в Македония. Войската на хан Аспарух разгромява византийците, а техният император едва успява да се спаси. През 701г., на север от дунавските устия, основателят на българската държава загива в битка срещу хазарите.След неговата смърт управлението наследява хан Тервел /701-718/. Той успява да укрепи вътрешно държавата и да издигне ролята й в европейския югоизток.При неговото управление развитие получава натуралното стопанство, утвърждават се и търговските връзки с Византия. Властта остава в ръцете на хан от рода Дуло, който продължава линията на недопускане на славяните в управлението.Задълбочаващата се криза във Византия и експанзията на Арабския халифат заплашва Балканския полуостров и дава възможност на България да се изяви като стабилизиращ фактор.През 705г. българската войска оказва помощ на сваления византийски император Юстиниан II Ринотмет да се възкачи отново на престола. За отплата хан Тервел получава титлата “кесар”/втора по значимост във Византия след императорската и давана за първи път на чужд владетел/ и областта Загоре /между Източна Стара планина и Странджа/. Това е първото териториално разширение на България на юг от Балкана, с важно стратегическо значение.Минават три години и Юстиниан II преценява, че е време да си върне със сила онова, което българите са получили. Той анулира сключения мирен договор и изпраща в Тракия конни отряди, а византийският флот дебаркира при Анхиало /Поморие/. Уверен в успеха си, императорът не взема сериозни мерки за укрепване на своя лагер. Хан Тервел предприема неочаквано нападение, което завършва с победа на българите – 708г.През 711г., възползвайки се от борбата за византийския престол, българският хан извършва поход в Тракия с цел да върне удара от 708г. и да разшири своята държава. Хан Тервел успява да постигне само потвърждение на договора от 705г. През 716г. той предприема втори поход към Константинопол. От този факт съдим,че не му е чужда идеята за превземането на византийската столица. Тъй като по същото време, новият император Теодосий III води борба за запазване на престола, Византия е принудена да сключи мирен договор с българите. По силата на неговите клаузи се установява границата между двете държави, която на юг достига до крепостта Милеоне /дн.Ябълково, Хасковско/, до р.Марица и Странджа. Империята се задължава да плаща на България ежегоден данък на стойност 30 фунта злато. Двете страни се задължават да си предават взаимно политическите бегълци. Уреждат се търговските отношения. Според договора чужди стоки,внесени в една от двете държави, не се облагат с мита /данъци/, ако са снабдени със специален печат.Скоро след тези събития – през 717г. , арабите обсаждат Константинопол по суша и море. Помолен от император Теодосий IV за помощ и воден от разбиране за опасността от евентуална арабска експанзия на Балканите, Тервел изпраща българската войска. През 718г. става решително сражение, което завършва с победа за българите. Победата над многобройната арабска армия спасява византийската столица и прави силно впечатление на съвременниците. Тя изиграва много важна роля за укрепването и за засилването на авторитета на младата българска държава.До първата половина на VIII в. България успява да се утвърди на Балканите и постепенно започва да играе значима военнополитическа роля. По време на управлението на хан Тервел започва и процеса на нейното укрепване и териториално разширение, за да се превърне в следващия период в една от най-големите и силни европейски държави.До средата на осми век българската държава значително укрепва.През 738 година на престола се възкачва хан Севар, който бил последния от рода Дуло.Той бил сменен от хан Винех от рода Укил през 753 година.Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения,започва борба между отделните прабългарски родове за овладяване на върховната власт.За задълбочаване на кризата  спомага Константин V Копрoним.Той организира поредица от походи с цел да унищожи Бълагрия и да и възстанови господството си над балканските земи.Едва при хан Телериг (768-777) положението започнало да се стабилизира.Той е един изключителен военоначалник, освен което проявява и дипломатическа хитрост.Процесите на политическа нестабилност в българската държава в средата  на и втората половина на осми век и вътрешната стабилизация  се проследяват подробно от Петър Ангелов, Цветана Георгиева  и Геогри Бакалов в „История на Бълагрия  - от древността до наши дни”. . Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777 - 803). След успешна война, през 792 г. бил сключен мирен дого-вор, според който Византия възобновила плащането на ежегоден данък н България. Събитията от втората половина на VIII в. по-казали, че независимо от сериозните вътрешни сътресения и външен натиск българското об-щество притежавало достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и утвърди не-зависимото положение на страната. Това несъмнено било важна предпоставка за нейното по-нататъшно стабилно развитие през девети век.

Образуването на българската държава не e  било еднократно събитие, а процес с вековна продължителност. Той започва в дълбока древност и протича в два основни етапа: първият засяга естествената еволюция на славяни и прабългари от варварство към цивилизация и тяхното народностно обособяване, а вторият етап е  свързан с тяхното участие във Великото преселение на народите, което завършило с трайното им усядане на Балканския полуостров и с прехода от родова уредба към държава. Като  част от общия процес на поява и утвърждаване на средновековните европейски държави, започнва да се осъществява още в хода на Великото преселение на народите.Важна роля в събитията, протекли в хода на Великото преселение на народите, изиграват славяните и прабългарите, с които е свързано началото началото на българската държавност.

Според съвременната теория държавата представлява сложно единство между нарос, власт и територия. Именно в тази връзка е важно да се очертаят темповете на развитие на етно-политическите и социални процеси сред славяни и прабългарите.Така в непосредствена близост с могъщата Византийска империя славяните и прабългарите създават и утвърждават една нова политическа сила, на която е съдено да окаже в определени периоди значително влияние върху развитието на средновековната европейска цивилизация.