Начало arrow Литература arrow Есета arrow „За него, Живота, направил бих всичко” (есе)

„За него, Живота, направил бих всичко” (есе)
Оценка: / 28
СлабОтличен 
Автор Кристина Цветкова   

        

    С първото си вдишване поемаме и една голяма отговорност - да се борим с живота и да видим кой ще надвие в тази борба, в която тайното ни оръжие е надеждата. А тя ни дава правото да продължаваме - отново, всеки път, когато сме „отдолу”. 

    Често затваряйки очи, рисуваме с мисли нашето щастливо бъдеще, забравяйки, че то зависи само и единствено от настоящето. Вървим така през всекидневието, навели безмълвно глава, като че ли сме виновни. За какво? Че живеем?!? Че не сме се предали, че продължаваме?! Увереността едва ли би трябвало да бъде заменяна толкова лесно от подли съмнения... Защото смисълът го има. Единственото, което ни трябва е повече вяра, когато омърлушено крачим, сгушени под сенките. 

Да, не ни е лесно. Но едва ли някой някога е очаквал розов килим от сбъднати наготово желания. И точно в това е тръпката - в непознатото утре. Дори не знаем колко прекрасно може да бъде то.

Но виждаме човек - мръсен и окалян, без подслон, скита през паркове и булеварди. За момент се замисляме какво би направил той за живота си... Нищо ли? Цени ли го или просто се надява - „Ден да мине, друг да дойде”?... Тъжни картини рисува действителността ни, страшни мисли навяват страданията. Но историята винаги е с продължение. Вярваме ли или не, силни сме - всеки път, когато пропадаме. Но не винаги осмисляме истините за себе си в точния момент, когато се нуждаем от собствената си летяща мисъл.

Ето я пак картината с бездомника - прегърбен „малък” самотен човек. Усещаме, че с милостиня или блага дума сме способни да обгърнем в слънчева надежда чуждите нещастни мисли. И го правим: 

                    ...един ще бъде повален, 

                       един ще бъде победен - 

                       и победения си ти.

Изиграваме живота - поне този път. Отнемаме му дръзко „жертвата”, показваме й светлината. Но толкова отдавна водим тази битка. Понякога силите не стигат дори за нас самите, защото често осъзнаваме, че животът ни не е наше притежание. Той е просто събирателна от всички функции, които застрашително са се надвесили над човешката ни съдба. И дотолкова принадлежим на всичко, от което сме зависими, че тежко оклюмаме пред мисълта за това "поражение". 

        С това „предателство” към онова, което ни очаква се бори Вапцаров в стиховете си. Гледайки живота през очите на народа - с неговия измъчен, обиден, блестящ под саждите и мръсотията поглед, той възторжено защитава романтическата възвишеност на едно такова тежко съществуване. Внушава идеята, че във всяко повярвано „утре” се крие по една мечта, а колко малко е нужно, за да превърнем мечтите си в цели. Да заблестят и да ни припомнят, че смисъла да продължим го има, а средството, с което ще постигнем желаното - това е борбата. Подхранвайки идеята за борбата в душите на хората, осигурявайки й плодородна почва, в  която жадно да попива и събира животворна енергия, Вапцаров поставя фантастичните основи на едно жадувано, различно бъдеще. Пътят към него е покрит понякога с мъгла и сиво безверие, но поетът съумява да привлече, да хипнотизира погледите и мислите със своя пламенен, сърцат призив. Именно в загрубелити лица на работниците се разкрива цялата красота на човечеството, както на времето е казал Маркс. Загледан в това сияние, Вапцаров създава стихове, които вливат надежда и воля за живот в сърцата ни дори днес.

Но какво означава тази борба на човека със собствения му живот? Маркира се един процес на осъзнаване - осъзнаването на факта, че това, което съм, не е онова, което преживявам; това, което си мисля, че съм, е различно от това, което искам да бъда. Моят живот не е мое притежание. Борбата с него е борба за надмощие. А надмощието ще ми го върне обратно. И нека Животът ми бъде враждебен, отчужден, настървен противник - само така мога да го чувствам свой, близък, роден, обичан... живот. Не мога да не му се отдам - на Живота. Не мога да не му повярвам - на Аз-а. Не мога да не мечтая за него - бъдещето, онзи светъл и неопределен момент, в който настоящето ще бъде достатъчен стимул да повярвам в собствената си разколебана, разклатена, но обичана смела вяра. 

„За него, Живота, наравил бих всичко.” - всичко, което е способно да ме съхрани, защото аз съм ценен. Всичко, което няма да ме примири с мисълта за края, защото вярвам! Ценен е животът ми, пък дори без цел и смисъл. Ценни са страховете, желанията, мечтите ми. Ценно е усещането, че си струвам! Защото утре просто край - и се превръщам в спомен. Страхувам се от края, но вярвам в началото. А след него следват продължения, възходи и падения. И всеки път ще бъда Аз - в живота и след него. Ще се надявам, дори страдайки „ще чувствам приятния гъдел, че още живея, че още ще бъда”. И ще остана завинаги така дълбоко и напред в съмнението, падението, борбата, в страха и надеждата, че има смисъл в мен, в Аз-а, в собствения ми живот. Защото вярвам, че бих могъл да бъда!

Тези са нюансите на Вапцаровата светла вяра в бъдещето и в живота. Това е посоката, в която летят неговите мечти и идеали. Там са извисени върховете на неговото величие, както и съмненията, страховете му. Вапцаров учи. Но трябва да имаш голямо сърце, за да попиеш тези житейски знания. Вапцаров твори. Но трябва да имаш широка душа, за да приемеш всичките му идеи като свои, да ги обикнеш и прегърнеш с надежда. Комунистическа била вярата му? Нека. Но за мен е преди всичко до болка човешка. А вярата в човечността е онова, от което се нуждаем винаги в живота си. Повярваме ли, че вярата е в нас, то тя ще заблести. И в светлината й по-ясно от всякога ще видим приветливите бъднини, които сам сами сме съчинили.