Начало arrow Литература arrow Есета arrow Аз, Европа и глобалният свят (есе)

Аз, Европа и глобалният свят (есе)
Оценка: / 16
СлабОтличен 
Автор Ваня Христова   

 

Напълно естествено е човек да търси отговор на въпроса: „ Кой съм аз?” , да се самоопределя, да чертае границата между себе си и другите, да търси нови единения и да отмества пределите на обитаваната територия.

Аз съм българка, горда от факта, че сме в Европа, че сме част от нея, част от глобалния свят, който непрекъснато се променя. Забързани, неизвестно за къде, ние обичаме да се надпреварваме с времето. Стремим се да създадем един съвършен свят, в който, хванати за ръце, да гледаме към бъдещето. Но може ли светът на грешните да бъде безгрешен? Не рискуваме ли да попаднем в едно общество, в което всеки говори, без да изслушва другия. Велико вавилонско стълпотворение…. Личното ни Аз се е загубило някъде в представите ни за много добър живот, който ще получим на равни вноски. Съществува обаче опасност някъде между хапките да забравим кои сме, да загубим своята идентичност, да останем сами – без памет, без илюзии, без мечти.

Оказва се, че хапката на Глобализацията е доста, ама доста голяма. Размиват се границите, смесват се езиците, културата става общоевропейска.

Къде съм Аз в този свят? Всички ние в еднаква степен сме зависими от един по-мирен, спокоен и щастлив свят. Земята, на която живеем, е една за всички. Затова трябва да я пазим, защото тя е не само наша, но и на нашите деца. Картите се изтриват, границите се променят, но ние оставаме чеда на Европа. И може би най-важното, което трябва да направим, влизайки в общия европейски дом, е да се опитаме да съхраним онова нещо, което ни прави уникални – нашата самобитна българска култура, нашите песни и легенди, кръшните хора и най-вече… несломимия си дух и твърдата вяра, че ще оцелеем, независимо от цената, която трябва да платим.

В световното село всички сме близки, знаем всичко един за друг, нямаме тайни. Глобалният свят предлага неизброими възможности пред инициативните, умните, знаещите. Дали ще съумеем да запазим своята индивидуалност в морето от еднаквост.Ние, българите, притежаваме някои качества, които европейците считат за наша слабост. Обвиняват ни, че сме мнителни, завистливи, прагматични и егоисти. Но аз знам и нещо друго, което те не знаят: българинът  е умен, оригинален, добър човек. Ще бъде ли той истински европеец, ако надделява българското?

Аз също, като много млади хора, искрено се надявам България да бъде обновена. Но! Нека тази важна историческа стъпка съумее да изкорени наистина лошите черти на българина, но не и да заличи българската култура, бит, фолклор. Бъдещето ме изправя пред необходимостта да запазя това, което съм наследила от дедите си, и същевременно да трупам знания за променящия се свят, който ни заобикаля. Търсейки себе си, аз чувам гласовете на ония древни хора, които яхнали бързи коне, дръзват да прекосят два континента и да изградят държавата си на тази прекрасна земя; чувам гласовете на зеленооките жрици, които танцуват и пеят в Орфеевите мистерии; чувам пулса на кръвта си. Търсейки себе си, аз разбирам, че част от сърцето ми е любовта към Рила и Пирина, към меките извивки на Родопските върхове. Аз съм навсякъде: в огнените багри на българските черги и халища, в изящния рисунък на бродериите, които сякаш не са докосвани от ръце, в шеметния ритъм на ръченицата. Всичко това ме кара да се чувствам горда, че съм наследница на старите българи.

Но в забързаното ежедневие, ние рядко мислим за това, което ни прави българи. Тоталната криза, обхванала държавата, изтласка някак си назад онези християнски ценности, които  помогнаха на българския дух да оцелее през вековете на робството. Остана само бедността, корупцията и духовната нищета. За да преодолеем тези негативи са нужни усилията на целия народ. Надяваме се и на помощ отвън. Та нали затова е общият европейски дом – да си помагаме, когато се нуждаем.

Малко след полунощ на 31.12.2006 г. България беше приета в ЕС . Наравно с химна на България, зазвуча деветата симфония на Бетовен. „Ода на радостта” приветстваше всички нас, даряваше ни с нови надежди, с нови упования,  но и с известна доза страх…

Идентичността на най-старата държава в Европа остана в миналото. Дали някой  след време ще си спомня за това славно минало? Дали ще си спомня някой за основателя на българската държава – хан Аспарух, или ще поставим Европа в култ? Дали историята ни ще остане тази, която написа Паисий, или ще започнем да пишем нова история? Дали … Нека се позамислим над всичко това и да си дадем сметка кои сме!

Бих могла да нарисувам границите на един нов свят, на едни нови човешки отношения, които няма да се влияят нито от време, нито от пространство. Бих искала да намеря лицето на Глобализацията, защото искам да знам точно с кого разговарям. Кое всъщност е нейното лице? Хората с компютри и мощни коли, с телефони във всяко ухо? Или бетона и желязото, опитващи се под формата на небостъргачи, да закрият и последните нищожни останки от синьото небе? А може би лицето на Глобализацията са аутобаните, мостовете, които носят на гърба си трафика от хиляди бързащи за някъде коли? Не зная. Трудно се общува с такъв събеседник…

Затова аз мисля, че лицето на Глобализацията е друго. Това сме самите ние – жителите на Нова Европа.

Да си член на съюза, който е сплотил страните, притежаващи нещо различно от целият свят, е привилегия, но и не е, защото, както ЕС защитава и толерира своите поданици, така им налага и ограничения посредством закони и норми.

Лично аз, не бих оценила влизането ни в съюза като абсолютна привилегия. Както всяко нещо, и Европейският съюз си има своите положителни и отрицателни качества. Важното е, където и да „отидем”, било то в Европа или НАТО, да си „останем у дома”, да си останем българи и да съхраним българското в себе си.

Още Аристотел е казал, че човекът е обществено животно. Да бъдеш гражданин на Европа, е не само право, но и задължение, отговорност към личната съдба и към бъдещето на колектива.

Гражданите на Европа винаги са били откриватели, смели мечтатели, пътешественици. Те са бродили из опасни морета, откривали са непознати земи, но никога не са забравяли своите корени. Да бъдеш гражданин на променящия се стар континент днес, означава да си етнически толерантен, да пазиш националната си самобитност и съзнание, но и да уважаваш и зачиташ чуждите културни традиции.

Според повечето изследователи името „Европа” произлиза от асиро – вавилонската дума „ереб” – мрак, залез, тоест „там, където залязва слънцето”, но в хилядолетната история на континента нито една култура не залязва напълно, не потъва в забрава. От руините на старите цивилизации се раждат нови, които приемат техните достижения, мъдрост и изкуство. Всички те се преплитат, за да създадат духа на Европа, който ни свързва и обединява; за да очертаят Пътя, който трябва да продължим ние, гражданите на променяща се Европа.

Днес Глобализацията е обективна реалност. България направи своя категоричен избор – да бъде в обединена Европа, споделяйки евро-атлантическите ценности като член на НАТО. В този избор няма дилема, защото усилията на всички членки са подчинени на една обща кауза, чиято цел е мир, сигурност, икономически просперитет.

Ако съумеем да преодолеем грешките си и да изплуваме от мътната вода, за което са необходими усилията на целия народ, то ние ще изградим бъдещето, което заслужаваме. Тогава Европа ще дойде при нас, а не ние при нея. Защото аз винаги съм се чувствала европейка и Родината ми е била част от Европа. Защото, както е писал Вазов:” и ний сме дали нещо на света”. И това „нещо” не е маловажно. Та какво би била Европа без великата сила на славянската писменост, без гласовете на Гена Димитрова и Николай Гяуров, без грацията на българските гимнастички, без компютъра на Джон Атанасов…

Днес ние сме част от обединена Европа. И това ни прави горди, поражда нови амбиции, открива нови хоризонти. Ние сме в Европа, Аз съм в Европа, България е част от глобализиращия се свят – една частица от света, една от всички, които трябва да бъдат равни.