Начало arrow Литература arrow Есета arrow В дълбините на моята мъка (есе)

В дълбините на моята мъка (есе)
Оценка: / 7
СлабОтличен 
Автор Кристина Цветкова   

Тъмнината ли да избера за водещ смисъл? 

Да й позволя ли отново да играе с мисълта ми, с чувството ми за светоусещане?

Дълбоко е - всеки път, когато пропадам. Когато си позволя да пропадам. Бавно, тежко пътуване през минало и настояще. През това, което е било и онова, което би могло да бъде.

Задавах въпроси - много, но без да искам съвсем конкретни отговори. Свикнах с измяната на истината - някой, някога ми каза, че такава не съществува. Повярвах в това. Сами избираме менюто, сами сервираме вечерята. Защо да позволя на някой друг да определя правилата? Тези в собствено-принадлежащия ми живот. 

Да, той наистина е мой и ничий друг.

Нагоре - надолу по стълбичката. Прилича на танц - стъпка напред, две назад, отново смело завъртане и хармонията е сякаш пълна. Но и при танцуването някой води. 

Някой, на когото да се доверя. Това ли търся? 

Когато поглеждам към слънцето в търсене на светлината, тогава усещам онова непреодолимо желание да бъда някой, да постигна нещо в този живот, който живея. 

Да знам и да мога. Това си пожелавам често. 

В дълбините на моята мъка… не крача смело, но и не преплитам стъпките си в жалки разочарования. И не всеки път надеждата държи ръката ми, докато плувам в съмнения. Но човек израства, дори тъпчейки на стартовата линия. 

Виждаме края - онзи, който ще постави началото на следващото пътешествие през време, ситуации, хора, мисли и усещания.  

Как си пожелавах да не бъда многословна и краските в деня ми да не се ръководят от ритъма в дълбокото. Пожелавах си да бъда смела, красива, висока, силна и недостижима, забравяйки, че вече съм всичко онова, което някога съм искала да бъда.

Мъката ми има граница. Трябва само малко смелост, за да „тегля чертата” и отново с усмивка да приветствам скрития копнеж по утрото. 

„Пълен наред” - към сделващата блестяща цел. Някоя, която да приветстваме с „добре дошла” в живота ни - този низ от неочакваности, препятствия, възходи, падения, радости, страсти и жадувания по недостижимото. 

Мога ли да си го позволя - да забравя за сивото и отново да се осмеля да прекрача? Границата?! Нея, да - онази, която аз поставям с мисълта си. Защото всичко зависи от нагласата ми за момента, за деня, за внезапно връхлитащото те „сега”.

За момент си припомням хубавите времена - златните, останали дълбоко в мен. Почти забравени, но колко лесно могат да бъдат извикани, отново събудени от парфюм, dйjа vu някакво или изречени думи. Обръщам гръб на реалността, за да тръгна... към себе си. Виждам цветове, усещам, помирисвам, подарявам си усещане за полет и лекота, което не можеш да опишеш с думи. Не бих могла да разкажа за това пътешествие, трябва да накарам другия да усети с мен, да поеме натам с мен... но дали? Дали ще може, дали ще знае как?  

Малко ли са онези/тези хора или са маскирани сред нас? Рядкост ли са или нямат умението да събудят себе си? Да отворят очи за невидимото. Дали им трябва малко или са затворени  в обикновеността на видимия свят? 

Но забравям за тях... Аз съм този, който е важен сега - посипан със звезден прашец, толкова ситен, че едва ме гали - вълшебно, не просто лицето ми, нещо се случва със сърцето, душата, мисълта... В полет, в необятен полет, в нереален полет... към най-дълбокото в мен, най-противоречивото, където гори и е така светло, че боли от този блясък... Няма сетива, които да оцелеят и да издържат на силата - онази вътре в мен. Такава сила, която не само те разтърсва и променя. Тя боли почти, но аз обичам тази болка - усещането за живот, вътре в мен..... По-жива от всякога. По-голяма от небето, по-далеч от хоризонта. 

Доближавайки и достигайки себе си, отдалечаваме ли се от хората в живота ни? 

Каква дарба и благословеност е да можеш да затваряш очи и да рисуваш - с твоите боички, в твоя ден...... и сиво-бяло-цветно да прескачаш времена, пространства, смисли... Неописуемо богато усещане, изпълващо те и намиращо другия в теб, превръшайки ви в ЕДНО! 

Има толкова много гледки, пътеки, лица, брегове, цветове, светове, когато затвориш очи, отваряйки духа в теб към онзи необятен свят... 

И когато душата плаче - тя е жива значи... Тя ще оцелее. 

Най-красивото, на което някога сме били свидетели, се е родило от болката. 

Задаваш си един въпрос: „Дали времето някога ще свърши?” И имаш един отговор: „Да, при всеки следващ полъх.”. Тогава, когато усещаш слънце, аромат, гняв, тъга... 

Страданието е това, което ни учи, заради което вървим нарпед. Ако няма страдание, душата ни никога няма да достигне нирвана - а нирвана е целта на всяка душа. Към това тя се стреми - да се слее с всичко и всичко да проникне в нас. 

В душата ни ние не сме нашето тяло, нашата мисъл или нашите чувства. Ние сме само нашата душа. И тя е, която ни връща пак, обратно - в дълбините на нашата мъка, за да изплуваме отново и всеки път - по големи от небето, по-далеч от хоризонта... Защото имаме да рисуваме още картини, животът започва за пореден път - в момента, в който напуснем дълбините на тази зле-прикрита, чисто човешка мъка...