Начало arrow Литература arrow Есета arrow Защо не ти вярвам (есе)

Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Кристина Цветкова   

Защо ли? Защото така.

Защото понякога те няма. И тогава ме боли.

Защо не ти вярвам? Защото историята взе да се повтаря......... а искам този път решенията да бъдат мои. Мои! Собствени!

Затова вървя. И си мечтая. Защото теб те няма да нашепваш кое да избера, кога да викам и защо да замълча, как да плача отново без сълзи......

Отивай си. Искам този път сама. Да бъда. Да решавам. Да се боря с неизвестното. И знаеш ли... мога и без теб. Да, вече мога. Дишам. А свободна – тръпката се съживява. Няма те да приспиваш порива й... не.

Мога и без теб. Без твоите желания. Без налагана отвън мисъл.

Научих се да бягам. Научих се да скачам. Вече мога да летя. Да, въображението не ми е враг. То е, което ме освободи – от теб, от прищевките ти, от несигурността, че самотата няма да ме прави силна. Но и слабост не ми е подарила. Осигури ми просто повече пространство – да дишам, да живея, да мечтая.

Защо не ти вярвам? Защото от теб ме заболя... не те молех за помощ, а просто за разбиране. Исках подкрепа и рамо до себе си. А ти се подигра. Затова не вярвам на лъжите-обещания. Не искам пак в клопка да попадам. Не искам да прегръщаш тромаво съзнанието ми с кухи спомени за себе си и миналото, което имахме.

Свърши. Отивай си. Мога и сама. Надявам се, че мога........

Защо не ти вярвам? Хубав въпрос. Без отговор.

Не вярвам на цветното – онова, което се опитваш да рисуваш. Картинката я имахме, но посивя. Ти вкара смело дъжд и вятър... и разроши есенните клони..... лятото премина бързо покрай водопад от пръски със сълзи..... плачеше небето в нашия сюжет. Зимата се завъртя и тихичко поръси в бели спомени мечтите ни. И замълчахме. Следите ясно си личаха – драскането, скъсаното, протритото от многото пришивки и опити за продължение.... не може повече. Проиграхме всеки шанс за ново продължение. Не вярвам на твоята рисунка. Не искам да й вярвам. Защото осъзнах, че и моите боички имат цвят! И този път художникът съм аз! Имам слънце – мен ще топли! Имам дъжд – за мене ще вали! Имам пясък, в който замъците аз ще бутам и изграждам пак наново. Имам и море.... в което не искам да давя повече мечтите си. Не – ще пътувам с тях. И няма котви този път... защото нямам теб. Не искам да се спирам, не искам да оставам тук. Вреди ми този климат... задушава. И вятър има в новия сюжет – от него имам смелостта отново да поема натам, откъдето винаги си връщал крачките ми.... напред.

Защо не ти вярвам? Защото избра да останеш. А на мен ми е нужно продължение. С многоточия и запетаи, с удивителни и въпросителни... с отговори, които ти така и не потърси. Не ти вярвам, защото се страхуваш. Не смееш да погледнеш зад ъгъла. Свил си се в тъмното отзад и чакаш нещо да се случи. Е, не мога повече да тегля и твоята съдба. Каквото успя – взе. Каквото можах – подарих ти. Душа, сърце... и много топла обич, която разпиля на воля. Събирах парченцата и редях пъзела, много пъти започвах отначало. Вярвах, че има смисъл нашата картина. Но пред времето се оказах безсилна. Не мога да се боря и с двама ви.

Може би ще продължиш – след мен? Дали ще ме догониш? Не вярвам.... И в теб не вярвам вече. Във волята ти за живот. Умря, когато те оставих... да скърбиш за миналото, което сам погуби. Остави ме да си отида. И забрави за мен! Не ме търси! Защото продълженията могат да са много. Алтернативни блясъци изскачат пред погледа ти всеки миг – улови един от тях и му се наслади..... Тогава, може би, ще ти повярвам...... че човешкото все още живурка... някъде дълбоко в теб.....