Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Как е изграден образът на “българското” в разказа “Дядо Йоцо гледа” (ЛИС)

Как е изграден образът на “българското” в разказа “Дядо Йоцо гледа” (ЛИС)
Оценка: / 9
СлабОтличен 
Автор Стефка Георгиева   

Ако има творец, който символизира в най-голяма степен нционалния дух и характер, ако има творчество, което е неразривно свързано с всеки свой ред с народното битие и е същностен изразител на понятието за българско, това са Иван Вазов и неговото творчество. В текстовете си той проследява най-съдбовните мигове от националната история, в които духът ни е поставен на изпитание, когато вярата и достойнството на българина трябва да се отстояват и защитават с цената на живота. Пълнокръвната представа за родината се изгражда именно в неговите творби – това е историческата и съдба, настоящето и надеждите за бъдещето, това са нейните смели синове – духовни и революционни водачи и представители на обикновените хора. Много по-ярко обаче присъства българското като изображение в текстовете, изобразяващи борбата за националното освобождение, отколкото в онези, които имат за основа Следосвобожденската действителност. Само на пръв поглед това е парадокс, защото в свободна България не се извършват очакваните от всички, в това число и от самия Вазов, промени, няма подобряване на живота на народа. Периодът на турското робство и борбата срещу него сплотява хората, прави ги единомисленици – общата цел и желание – свободата на родината стават израз на българския дух.

Всичко това важи и за разказа “Дядо Йоцо гледа”. Разочарован от своите съвременници Вазов използва за герой на текста един слепец, който познава само робството. Смисълът на неговото съществуване е да усети осезателно свободата, да “види” българското, за да се убеди, че родината вече е свободна. Образът на българското е изграден чрез три срещи на героя с неговите проявления – околийския началник, войникът и българската железница. Те стават за него символ на новото материално, физическо доказателство за промяната. Това осмисля живота му, изпълва го с щастие.

  Ако има творец, който символизира в най-голяма степен нционалния дух и характер, ако има творчество, което е неразривно свързано с всеки свой ред с народното битие и е същностен изразител на понятието за българско, това са Ивн Вазов и неговото творчество. В текстовете си той проследява най-съдбовните мигове от националната история, в които духът ни е поставен на изпитание, когато вярата и достойнството на българина трябва да се отстояват и защитават с цената на живота. Пълнокръвната представа за родината се изгражда именно в неговите творби – това е историческата и съдба, настоящето и надеждите за бъдещето, това са нейните смели синове – духовни и революционни водачи и представители на обикновените хора. Много по-ярко обаче присъства българското като изображение в текстовете, изобразяващи борбата за националното освобождение, отколкото в онези, които имат за основа Следосвобожденската действителност. Само на пръв поглед това е парадокс, защото в свободна България не се извършват очакваните от всички, в това число и от самия Вазов, промени, няма подобряване на живота на народа. Периодът на турското робство и борбата срещу него сплотява хората, прави ги единомисленици – общата цел и желание – свободата на родината стават израз на българския дух.

Всичко това важи и за разказа “Дядо Йоцо гледа”. Разочарован от своите съвременници Вазов използва за герой на текста един слепец, който познава само робството. Смисълът на неговото съществуване е да усети осезателно свободата, да “види” българското, за да се убеди, че родината вече е свободна. Образът на българското е изграден чрез три срещи на героя с неговите проявления – околийския началник, войникът и българската железница. Те стават за него символ на новото материално, физическо доказателство за промяната. Това осмисля живота му, изпълва го с щастие.

Действието в разказа се развива в едно планинско селце, забравено от Бога и управляващите, което обаче съвсем не е далеч от столицата. Героят е ослепял в навечерието на Освобождението. Роден и живял в условията на робство, съзнанието му не може да изгради представа за свободата. Съобщават на дядо Йоцо, че е свободен, но той не усеща никаква разлика, освен че физическото присъствие на турците го няма. Животът си тече по стария начин и Вазов многократно повтаря лексемата “същите” (същите крамули, същите хора, същите разговори) за да разкрие липсата на промяна. Творецът не обвинява селяните, че не се радват на свободата, защото те продължават да съществуват в оскъдица и мизерия, сред обичайните грижи за физическото оцеляване. Дядо Йоцо е “прост, но свободен старец”, който носи в душата си огромния копнеж да види българското, което в съзнанието му е назоваване на неконкретна обобщаваща представа. Както в “Елегия” на Ботев, така и тук се утвърждава идеята, че човек става свободен, не когато му кажат, че е такъв, а когато осъзнае, че свободата съществува. И слепият старец не се отказва. Той търси реални, материални доказателства, а душата му е обхваната от нетърпение. Горчивината и съжалението намират израз в сравнението, че ако има очи, би хвръкнал като орел, за давиди свободата. Нищо друго няма значение за неукия, но буден старец.  В душата му живее страха, че може да умре преди да разбере какео нещо е българското.

Но скоро копнежът на героя придобива реални измерения. Вестта за идването на началника в затънтеното селце предизвиква огромна радост у дядо Йоцо. Туй като не познава друго съществуване освен робското в ума му живеят представи, че този човек трябва да прилича на пашата. С разтуптяно сърце той задава своите по детски наивни въпроси на съселяните си, но те не са така развълнувани от събитието. “Ще го видим като дойде”, мисли си стареца и трепетно очаква срещата. Чрез този оксиморон Вазов разкрива силата на родолюбието, за което дори слепотата не може да бъде преграда. За своите съселяни дядо Йоцо е един вдетинен човек, позагубил ума си, дори мъртъв за живота. Те не разбират душевния му копнеж и се отнасят със съжаление и насмешка към желанието му, защото вече са преживели смяната на властниците, усетили са свободата – опарили са се от данъците и налозите. Героят, обаче, се среща с околийския началник и за него униформата му става знак за българската сила и мощ. Той се покланя не на представителите на властта, а на това, което те символизират, на “българското”. От слепите му очи потичат сълзи и той промълвява “господи, видох”.

В съзнанието на героя тази среща изгражда образът на националното и живее като едничка радост в душата. Животът наоколо, обаче, остава непроменен и дядо Йоцо не се интересува от него. Объркан и разочарован от безразличието на съселяните си, той стига до мисълта, че те са слепи, а той вижда истината. Чистият патриотизъм на героя поражда вътрешното му зрение и представата на бъгарското става смисъл на битието му.

По същия начин старецът реагира и на срещата с единствения войник от селото. Той дълго го разпитва, пипа сабята, шинела му, слуша разказите за войската и всяка дума осветява душата му. Образът на българското става по-осезаем чрез българската войска, която е признак на държавността.

Но след тази среща настъпва период на апатия за героя, а Вазов коментира, че неговите съселяни нямат време и духовна мотивация да се рдват на свободата, защото “тъмните умове на тези тъмни хора” не знаят нищо друго освен тежък физически труд за изкарване на коравия залък. Тази атмосфера подтиска стареца и той като че ли бавно умира.

Но както в народните приказки се случва ново чудо – нещо, което по думите на чуждите инженери е било невъзможно, става реалност – в клисурата на Искъра ще бъде построена железница. Това пробужда отново душевните сили на дядо Йоцо, изпулва го с възхищение и преклонение пред българската сила и знание и го кара да очаква с трепет построяването на линията. Трясъкът на трена за него е знак за свободата на България и той, като че ли възкръсва, придобива сила и енергия всеки път, когато чуе свирката на локомотива. Израз на любовта и преклонението пред българското е жестът на героя. Той се качва на скалата и размахва шапка, за да поздрави нова България и да изрази своето преклонение и възторг.

Според автора слепотата и душевната чистота на героя са го съхранили и предпазили от разочерованието на едно бездуховно време. Затова определя дядо Йоцо като чист слепец, въпреки че съселяните му гледат на нехо с насмешка. Знаменателен е факта, че старецът издъхва на скалата, изпълнен с щастие и възторг.

Сред кариеризмът, егоизмът и политическата безпринципност, от които Вазов е дълбоко отвратен, са останали, хора, които живеят с идеалите, с възторга на чистия и безкористен патриотизъм.

Този разказ не изчерпва проявие на българското в разказите на Вазов. Но заедно с това в тях се наблюдава и съзнателен отказ от принадлежност към нацията ни заради страх, егоизъм, липса на национални ценности и морал – поведение, което творецът разобличава и категорично осъжда. Обичта към българското се възпитава и отглежда и несъмнено огромен дял в това има Иван Вазов. Днес той е особено нужен, защото, оглеждайки се около себе си, и ние можем да си зададем въпроса за българското. И тогава е твърде възможно да завиждаме на слепия дядо Йоцо, който е избавен от разочерованието на живите.