Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Човекът и родината в поезията на П. Яворов (ЛИС)

Човекът и родината в поезията на П. Яворов (ЛИС)
Оценка: / 17
СлабОтличен 
Автор Ивелина Атанасова   

Лириката на Яворов е ранично явление в литературата ни, отвъд което езикът, семантиката, конструирането на поезия не е в традиционния аспект. Яворов преодолява формулите на каноничния език, отказва се от традиционния модел на едно поетино говорене, което извежда на преден план героическите схеми на трагическата национална участ. Той създава нов символен език, който трансформира цялата поетическа традиция. Творбите му носят образите и смислите на цялостната криза в битието на човека и прехода между две столетия.

В “Нощ”, “Арменци” и “Заточеници” страданието е социално драматизирано. Тези творби оформят и изчерпват комплекса “родина”. Те говорят за болката от разкъсването на кръвните връзки с родината, представена по модела “родина като любеща майка”. В “Нощ” тя е метонимия на лирическия аз, разкъсаното и тяло символно проектира разрушената цялост на аза. У Яворов родината става все по-малко телесна и все повече духовна. В “Арменци” и “Заточеници” е проследим процесът на разединението. То се постига по духовен път – родината е песен-спомен, свят-сън; тя не е продукт на сетивата, а на вътрешното усещане – имагинерен топос, чиито географски маркери все повече се заличават. В “Арменци” е доминантен мотивът за изгубената родина. Чуждият край, неуютно съществуване, мъката от неосъществената сила са парадоксално състояние на човека, който изживява себе си като изгнаник в родината си. Това е важния екзистенциален мотив в лириката на Яворов за човека, чието пространство на обитаване е еквивалент на адовото. Кръговата композиция на този текст подсказва как човекът не съумява да трансформира духовната сила в радикален жест. Надделяват мотивите за слепотата и безпаметството. Това е тотално разкъсана връзка между човека и света. Мотивът “пиянство забравя неволи” е водещ. Междутекстово той свързва с познати творби от възрожденската литература, където виното се обвързва с мотива за робството.

Проблемът за изоставената родина се оказва разрешен в края на първото десетилетие на века – родината се оказва не “някоя земя”, нито дори историческа реалност, а символично пространство н душата и така става неотнемаема от него родина. В края на първото десетилетие на двадесети век родината не е нито баща, нито майка, нито земя или дом, а сбор от всички съкровени представи и спомени в душата на лирическия герой. Това е новата, интимна родина на Яворов, която е възможна единствено като субективна потребност на модерния човек. Родината съществува само като съкровено пространство в душата, а не като историческо или национално цяло. Единството на родината е нарушено от вездесъщата у Яворов антонимия “плът-дух”. За поета родното не се нуждае от емблематиката на “външните” неща (планини, реки). При Яворов родината се освобождава от материално-знаковите въплащения и символизации, с които битува в поезията на Възраждането и най-бляскаво при Вазов.

“Нощ” е поемата за самотничеството и неусъществимостта. В поемата доминира мотивът за родовата вина и свързания с него мотив за родовото проклятие. Родовият грях предизвиква родова вина. Тя може да бъде изкупена с жертва, но при Яворов модернисткият човек е носител на безсилна, окована воля. Жертвеността на неговия човек е лишена от героически измерения. Лирическия герой е жертва на проклятието да бъде сам, отчужден и безсилен. Героическите жестове стават невъзможни. Модерният човек е призван, но не може да се осъществи. Зовът на родината: “Елате, живи! Чуйте, мъртви...” стига до човек с безсилна за съпротива воля, която не може да изкупи вината. А безсилната воля е преждевременна смърт. Азът не може да пролее кръвта си за родината, не може да утеши другия – с “ръце премръзнали” и “лице в рани”. Майчиният син загубва своите традиционни значения. Образът вече не се свързва със страданието на майката в Ботевия свят. Между майката и сина е настъпил дълбинен разрив – дори даряването на живот е немилостивост. Домът не е закрила, а затвор. Стаята се превръща в гроб, в праг към отвъдното, нахлува символиката на ада – мрак, зной, подземни писъци, бич от скорпиони. Извършва се преобръщане на традиционни ценности в света на българския човек, кодирано от инвенцията на фолклорни мотиви – “възглажието – камък същи, леглото – тръне и коприва”.

Тук лирическият аз обитава контекста на депресията – халюцинативни състояния, телесни болки. Нощта е универсален символ на дискомфорт. В поемата е привлечен целият етически комплекс на християнството, за да докаже, че той не работи. След поемата “Нощ” нощта става начин на своето възприемане. Тя е самоанализ на едно драматично движение в себе си. Драмата на аза е представена като телесна и душевна болка.

Представата за родината като метафора на идеята за Свети дух е типична особеност на много текстове в поезията на Яворов. Родината е възможна единствено като метафизичен топос, като проекция на необходимостта от идеали у лирическия субект – това е родина на духа и откровението, т.е. апокалиптична родина. Лирическия герой е героичен син, който открива смисъла на своето съществуване в способността да воюва за свободата. Ритуалната клетва (“В хилядите рани”, “в мечтите твои”) укрепва митологичната връзка на индивида с целостта на родното. Мечтата по героично-патриотичното дело изглежда алтернатива на самотата и модерното отчуждение.

Яворовите стихотворение “Нощ”, “Арменци” и “Заточеници” очертават границите на понятието Родина. В тях се разкрива болката от разкъсването на кръвните връзки с родната земя. Показва се човекът, милеещ за нея и неговите неволи. Яворов набляга на мотивите за слепота, безпаметство и пиянство. Така картината бива напълно завършена.