Начало arrow Литература arrow Есета arrow И ще бъда аз отново ти което вече бе (есе)

И ще бъда аз отново ти което вече бе (есе)
Оценка: / 3
СлабОтличен 
Автор Кристина Цветкова   

       

        Мислиш ли, че краят си поставил ти? Мислиш ли, че може силата ми да бъде отнета? Мислиш ли, че с мен се свършва всеки път, когато си отпред, а аз назад оставам? 

        „...ти което бе” - светлината, поривът, надеждата, стремежът... Блестяща мисъл бе за мен. Но бе! И не желая да съм малка в ехото от твоето отсъствие! И няма да ме видиш смешно да изглеждам жалка! Защото попих, научих, отдадох ти живот и смисъл. Погуби светлината, но успях от блясъка й и за себе си да взема. Времето не мога пак да върна, но и от сълзите си няма да отроня. 

Няма смисъл да се съжалявам. Няма смисъл да ме гледаш тъжно. Няма смисъл в мисълта, че можеше да бъде друго.... 

        Защото раждам се отново. Откривам красота в малкото, което съхраних от спомена за миналото време. Не съм зачеркнала прескочените страници. Не се разкъсвам с мисълта, че може би още тогава далеч е бил духът ти. Напред. Можех само да го мисля. И го пожелавах често. Затова и задълбах така жестоко в илюзията, че ще стигна твоя шеметен копнеж. Но той не спря до мен. Подлъгах се от сянката в огледалото, което бе за мен до вчера ти. 

Миналото ме отрече. Бъдещето ме загърби. А в настоящето загубих всяка трезва мисъл. 

Натам ще вървя - след злобата, страха, стопената в единствен миг надежда... От тях ще сътворявам наново, с желание и трезва мисъл един живот - „желан и нужен”. Моят нов живот. В който аз ще бъда АЗ. И няма да си ти начело. Няма да посочваш пътя. Няма да прескачаш грешки и препятствия. От всичко ще отпия. И всичко ще преглътна. Аз. Сама. Без теб! Свободна да греша. Свободна да избирам. Свободна себе си да бъда. Друга за мечтите ти. Чужда за очите ти. Невидима за онзи свят, в който затворница на твоя порив бях. 

Слънцето ще свети силно. Небето ще е синьо всеки път, когато потопя погледа си устремено в него. Смисълът ще бъда аз. За първи път. Отново. 

Началото е бягство през решетки, тръни и капани, поставени от мен в твоя свят без болка. Странно скучен, тих, безмълвен свят. Студено беше там. На дъното, където ме остави. Затова копнея въздух, свобода, тревога. И неспокойна мисъл искам да дълбае в мен съмнения - онези, от които ти освободи съзнанието ми, някога преди.  

        Благодаря за топлината. Признателна за обичта си ще ме намираш всеки път в спомени и стари страници от есента на нашето познанство. Но имам нужда да се боря. Да вкуся самотата. Да я осъзная, приобщя към новото, което ражда се в мен. Онова, с което аз отново ще съм „ти което бе”. Отдавна, преди да познаваш миналото ми. Преди да вкопчим съдбите си в една. Преди да влееш мъката и милостта си в погледа от кадифе. 

        Свободна съм. Да се завърна. След това да продължа. 

        Свободен си. Да ме загубиш...

        Ще намирам утрото си в светлината. И може би след вихъра, след урагана, в който се пилеем ден след ден, ще отшуми и тази рана. Болката ще се стече и тихо ще разцъфне новата надежда, че и двамата с теб ще бъдем пак, отново, там - напред...