Начало arrow Литература arrow Есета arrow Защо не ти вярвам... (есе)

Защо не ти вярвам... (есе)
Оценка: / 10
СлабОтличен 
Автор Мария Минчева   

 

    Защо ли не ти вярвам...а истината казвал си ти. Защо ли не ти вярвам и мислех си искаш да ме боли. Виждах в очите ти онези издайни сълзи и продължавах да не ти вярвам. А как да ти вярвам кажи, нима не ме нарани, нима с думите казани, не зася в мене съмнението. Чувах от всички страни “Остави го ти, остави...”. Повярвах на тях, на думите празни оставих те аз, и казвах си “Защо ли му вярвах...”. В дните и нощите, аз често си задавах въпроса, представях си те тук пред мен...Обясняваш ми пак за лъжите, казани от някого, някъде, после чути от мен. Защо да ти вярвам нима не е по-лесно да те оставя?! По-лесно е да, сега чак давам си сметка аз за това и съжалявам, че толкова слаба пред теб съм била...Но пак защо ли не ти вярвам, човекът такъв е, обича да страда... Веднъж загубила вяра в теб не можеш да върнеш вече в мен онази сигурност, старата... И мисля си аз, че всички прави за себе си бяха. Ти прав беше да ме лъжеш в очите, защото аз позволих ти това. И исках да чувам само мечтите, пред трудностите предавах се аз, а ти ме лъжеше пак, сляпа бях аз...Гледаше ме нежно, целуваше ме страстно, а измама, подла измяна делила съм те с друга аз. Вяра каква ти вяра искаш ти сега от мен? Просиш, молиш, едва сълзите си сдържаш, не знаеш, че в мен отдавна няма те...през тебе виждам аз и нищо ти не значиш вече за мен. Само спомен си, спомен за отминал ден. Пред мен светът ми изчезна за миг. И от тогава на татък не вярвах вече аз нито в теб, нито в нас. Дойде за истината време вече, ала късно разбрш го ти. И накрая помолих за истината, всичко да ми кажеш ти. Да знам поисках за всяка твоя стъпка в страни за всяка твоя лъжа. Стоеше ти пред мен с невярващ поглед изпиваше ме бавно. Не вярваше, че мога и силна да бъда...Слушах те и сама не знаех, как съм могла да не видя нищо от това...нито една твоя лъжа. Като вълшебник бе омаял моята душа, та да не виждам нищо аз преди и сляпо да вярвам в своите слепи мечти. Сега в сърцето ми остава празно, празно е твоето място. С постъпката подла ти нарани ме и наистина силно боли ме. Вече усещам душата си не цвете, а камък. И плача...Плача и не чувствам вече нито едно от онези неща които познавах преди.Нито радост има в моите очи и с любов сърцето ми не тупти. Самотна душата, там си стои и вече дори на себе си вяра нямам, дори... Мъката вече замести твоето име в моя живот... Минава времето и започвам над всичко да мисля всеки детайл преповтарям. Всяко твое движение и пелената легнала в очите ми се надига...и поглеждам през нея вече аз. Виждам те там с нея и с всяка друга... Сега разбирам свойте грешки и твоите също разбирам. И вярата във мене се надига. Иска ми се да и се отдам, ала не мога, защото знам, че и сила вече не ми отана дори и за вяра...Счупеното веднъж така си остава...на две парчета, захвърлено там във забрава.Защо ли не ти вярвам човече, а искам да ти повярвам пак. Ти отне ми всичко,моята воля, моята вяра, моята сила, и остави ме в тъмнината на съмнението, тъмнината на самотата.

Оставам сега със себе си сама и моля се вярата ми да се върне пак. Вярата, но не онази сляпата, а вярата в човека и в доброто. Да виждам искам аз!Да виждам, но не тъмнината на нощта, а светлината на деня... И да вярвам!....