Хаос (есе)
Оценка: / 4
СлабОтличен 
Автор Мария Манахова   

Не, хаосът не е около мен. Вярно е, че всеки ден се случват всякакви странни неща, които, изглежда, нямат никаква връзка едно с друго, но всъщност въобще не е така. Всяко едно от тези така контрастни събития имат някаква взаимовръзка, а именно фактът, че изпълват нечий свят.

А тогава какво остава за моя собствен свят? О, там нещата стоят много различно! Там няма толкова много събития или поне не са значещи. Ежедневно се случват множество мънички неща, повечето от които запомням само защото ми е наложено от някого другиго. Върша ги стриктно, създавайки впечатлението, че те са водещи за мен. Но всъщност те изпълняват далеч по-долна функция – обръщам им внимание само и единствено, за да се опитам да запълня всички онези часове, през които се стремя да изгоня тревожно пронизващите мисли от главата си… да, именно онези… „Какво правя всъщност?”, „Защо?!”, „Всичко в кръг ли се върти?”, „Наистина ли вървя нагоре, както всички си мислят, или летя стремглаво надолу? Колко остава, докато се сгромолясам на дъното на тъмнината между безкрайните стръмни скали около мен? Ще изкрещя ли закъснелия отговор на всички въпроси, за които съм се чудила, или никога няма да стигна до него?”

Всичко това противоречи на идеята ми за подредения свят, който се опитвам да изградя. Преди да направя каквото и да е, премислям всяко малко действие – от училищни задължения до приятни занимания, като си мисля, че контролирам всичко, което е по силата ми. Ха, колко се лъжа! Жалка заблуда! Но много добре знам защо се опитвам. Усещам огромната сива празнина, която шеметно се разширява с всяко разочарование. Всичките старания водят до някакви миниатюрни удовлетворения, с които се опитвам да закърпя празнината. Но те се разпръскват хаотично из нея без даже да успяват да покрият повърхността й. Тогава объркването става още по-голямо, всичко се завърта в неописуема посока, точно, когато усетя къде ще ме отведе течението, се случва нещо необяснимо и отново си нямам понятие къде съм, как...

И тогава виждам небето. Сиви, черни, златисти облаци, озарени от безформените светкавици, обзема ме страх, искам да бягам, няма никаква логика в случващото се, не знам къде ще падне следващия гръм, ще остана ли жива или ще падна поразена в агония… Но няма къде да се скрия, а дори и да имаше, нямаше да има значение, защото не само тялото ми, а и умът ми е вцепенен от ужаса… Аз ли съм? Нали имах надежди? Нали и другите вярваха в мен? Боже, ако някои ме види сега… Цялата изпокъсана, почти затънала в поглъщащата ме златиста кал, а уж още се борех…

Но някак си започвам да свиквам. Нищо, че наоколо е невъобразим хаос, нищо, че не мога да планирам следващия си отбранителен ход. Повече смисъл има от типичното ежедневие. Дори и да падна със стон точно там и тогава, поразена от изпепеляващо блестяща светкавица, поне ще знам, че е имало за какво да съществувам, за какво да се боря дори и да е единствено оцеляването. Поне няма как да остана разочарована. Точно това е огромната разлика – при нищожното ежедневие нищожните радости винаги изчезват и ме оставят с невярващи сълзи след изпарилото се илюзорно щастие. А хаосът няма как да го направи – когато го срещам, аз вече съм разкъсана. Не, той не ме лекува, но не ми и дава надежди, че ще го направи. Просто ме оставя на стихиите и ми дава възможност да се докосна до истината, ако пожелая.