Начало arrow Литература arrow Есета arrow Адът за съвременния човек (есе)

Адът за съвременния човек (есе)
Оценка: / 26
СлабОтличен 
Автор Мария Манахова   

 

Огромна маса от влачеща се лава. Червеният блясък е навсякъде, унищожителен, всяващ страх. Всеки бяга с едничка мисъл в главата си: своето собствено оцеляване.

Това е адът, колкото и да е грозен и колкото и нищожни да прави всички. Така го описва Библията, опитвайки се да накара хората да се стремят към по-красиви ценности, но безуспешно при всички. Да, казвам „всички”, защото всички сме там, раят гние, безлюден. Сами сме си виновни, защото до един сме егоисти. Изненадани ли сте или може би отричате? Не ме карайте да се смея! Къде са тези, които с чиста съвест признават вината си? Колко са хората, които са готови да влязат в огъня заради друг? Има ли ги изобщо тези, които държат на думата си и изпълняват обещанието си независимо от настъпилите обрати? Мълчите, а?

Тези обвинения не са чужди на никого. Всички се противим и възмущаваме, но и всички сме виновни, отново и отново. И цялата тази магма ни върти във вечен водовъртеж, в който човек е и виновник, и жертва – доживотна присъда без право на обжалване.

Жестоко, а? но защо се учудвате, не е ли това очакваният резултат? Нали точно това е адът – съдба, която не избираш сам. Въпросът е дали човек ще приеме тази вина. Другият вариант е да си остане с илюзорната представа, че другите са виновни, а несъзнателно, паднал на колене, да се моли на лукавия Дявол да прости за лицемерието. Ох, колко е доволен Сатаната в такива моменти! Мъчи хората, като се прави, че решава съдбата им в момента, а всъщност изходът е предначертан – никой не може да избяга от аленочервения му изпепеляващ ад.

Затова е много по-лесно човек да не се преструва. Типичното извинение е фразата „всички сме хора”, но тя е изтъркана, заради което въобще не говоря за извинение: когато човек е виновен, то е излишно, даже жалко. Затова нека го приемем – всеки е тръгнал сам да се спасява и да бяга нанякъде. Само когато някои искат да избягат в една и съща посока се стига до така нареченото щастие, а именно да си позволиш да си сляп за вече ужасения, страхлив егоизъм и да се престрашиш да обичаш някого другиго поне толкова, колкото обичаш себе си, а ако се увлечеш повече, отколкото е здравословно, дари и повече.