Книгата (есе)
Оценка: / 134
СлабОтличен 
Автор Стефка Илиева   

       

        Книгата  е най-голямото богатство.На това се учим от малки. Да обичаме книгите и да сме богати. Духовно богати. Да сме прочели и съхранили родовата памет, всичко българско и родно. Да познаваме и тачим тези, които са създали книгите и са дали мили, нежни и важни определения за тях и за тези, които са ги създали.

       „Книгата на ум учи”. Умни са хората, прочели много книги, защото са научили от писатели и поети различни и важни неща, които са им помагали да вървят напред и да подобрят живота си.

      Книгите са най-силното духовно оръжие срещу езичните и богохулниците. За Константин-Кирил това е най-стойностното завоевание на новопокръстения славянски свят. Авторът на „Проглас към евангелието”има самочувствието на книжовник, надарен с божествения плод на мъдростта. Вярва в силата на словото като средство за въздействие върху човешкото съзнание.

       Книгата е храна за ума.Както без светлина окото не може да оцени природната красота,така и душата на неукия е „невиждаща добре”.

       Българската книга има скромна, но любопитна история, която почва от времето на Кирил и Методий и като книгописен документ преминава от пергамента към хартията и от ръкописа към печатното издание,за да бъде днес в своя разцвет.

      Книгата е чудо на чудесата,равно на Бога-неизчерпаемо, безкрайно, вълшебно. С мисълта „Книга дъно няма”, народът е изразил по убедителен и съвършен начин неизчерпаемостта и мъдростта на знанието, което откриваме в книгите. Чудото, което върши книгата е особено силно. Тя е „бяла нива с черно семе”, което се ражда и сее и с „уста се бере”. Тя има четири очи и е символ на чудото на българската душа. Тя е внушение отгоре, вест от другия свят и затова истината, която ни открива е пророческа, безпощадна, изобличителна… Или радостна - понякога.

     Отношението на българина към книгата и към учението е дълбоко, религиозно, мистично, защото със словото и книгата в началото работят само монасите. Старият българин е убеден, че словото и книгата правят човека по-човечен. Който познава книгите знае повече да се моли. Книгата ни учи да тачим баща и майка, братец и сестра, за не горим в пъкъла и в мъки да не тлеем.

     Книгата е красота и божи дар, добродетел без която животът би опустял. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но никоя от тях не бива да избягва най-важното - честността по темата.

     Най-голям обществен интерес в България през втората половина на IX в. предизвиква приемането и утвърждаването на славянската писменост. С възторг е приета радостната вест, че вече имат свои християнски книги, които ги призовават към духовно извисяване. Настава преход към знанието, поход към светлината. Онези, до които ще достигне божието слово ще „прогледнат”, с нови духовни очи ще гледат света. Просветление може да им донесе само силата на писменото слово. То е най-голямото благо с непреходна стойност.

     Безкнижният човек е слаб,ограничен в действията. Неграмотността се равнява на всички физически недъзи взети заедно. Невежият е и глух, и сляп лишен от чувства и сетива.

     Книгата е оръжие срещу „противника на нашите души” - т.е. дявола. А той е олицетворение на цялото човешко зло - пороци, изкушения, войни, природни бедствия. Народите без книги са обречени на гибел и вечни мъки в отвъдния свят. А и в тоя - и днес, и утре. Книгите са главното условие за прогреса на народа. Ролята на писмеността и книгите е доказана от съдбата на България от IX век до днес. Действително,българският народ оцелява благодарение на писмеността, създадена от двамата солунски братя.

      Затова се пишат книги - защото не искаме и не можем да забравим кои сме. В книгите на един народ са неговите корени. „Голи са без книги всички народи” - така казва Константин Философ в стихотворението”Проглас към Евангелието” и думите му са изпълнени с дълбока мъдрост.