Аз...?! (есе)
Оценка: / 12
СлабОтличен 
Автор Стоян Христов   

 

Да поговорим за живота. Дa! За този живот, който ни поставя в ситуации, за които не сме обучени или подготвени. Затова мисля за ежедневието, като за пътуване, защото някак си ми е по-лесно да възприема даденостите, за които не мога да намеря обяснение. Знам, че това пътуване има крайна спирка, но не знам кога и къде ще срещна надписа “Спирка - Последна”.

Пътувайки често срещам въпроса “Аз ... ?!”, но не зная как и кога да достигна до верния отговор. Въпреки това, основното, което възприемам и се уча да спазвам е, че е важно да се крачи, независимо от пейзажа наоколо и неизвестността на каква междинна спирка ще направищ престой. Опитвам се да бъда себе си, но често изпадам в ситуации, които ме задължават да играя нечия роля или просто да изпълнявам пиесата “Анти аз”. Може би това ме обърква и не мога да открия собственото си място в това вечно забързващо се пътешествие. Вероятно предполагаемото ми “aз” е някаква маска, зад която се крие така желания и търсен отговор, който е ключ към много заключени врати на спирките, на които правя престой. Факт е, че всеки иска нещо по-луксозничко, по-изтънчено, с повече удобства и комфорт. Но от друга страна, така пък инстинктите ти неизбежно позакърняват, защото дори най-прекрасното място крие своята тъмна страна, така че дори това, че спирките са разни и многообразни, не би следвало да е много притеснителен. Възможно ли е това да е причината за наше постоянно променяне и неспособността ни да откриваме ключ към собствената си душевност и мисли? Ето! Още въпроси без отговори, породени от собствения ми разум, дори уплаха, че не познавам човекът от огледалото - този, в който живея, но вероятно е личността, над която нямам контрол, а изпитвам емоциите й. Тези съмнителни мисли ме плашат и на моменти разконцентрират, но успявам някакси да се придържам към маршрута, който съм си начертал.

Друг интересен факт за спирките е, че всъщност попадаш на мястото, когато е сигурно, че си готов за това. Повторенията на неприятни за пътрешественика събития, явно е най-оголения нерв за всички. Едни от най-често задаваните въпроси “Защо все на мен това се случва?”, “Аз все на едно и също ли трябва да попадам?” и възможните им трансформации, вариации и производни звучения, смятам са свързани именно с подготовката за извървяване на предварително начертания маршрут. Странното е, че отново се сблъскваш със собствената си личност - това, което искаш, желанията ти и каквото не искаш. Истината е, че често не знаем какво желаем или ако пък сме сигурни в исканията си,  то това е, защото сме тласкани от странични фактори. Може би това ни прави слаби в трудните и необичайните ситуации. Неизвестността, която е пред нас и неспособността ни да осъзнаем какво иска вътрешното “аз” ни прави уязвими дори и пред малките проблеми. Натрупването на нерешени въпроси внася допълнителен смут и неувереност и започваш да си мислиш, че тялото, в което ти е душата,  е нещо непознато, опасно и дори водещо до необратим край. А може би тъпчем върху едно и също място... Вероятно минаваме през едни и същи спирки, защото всъщност пътя представлява преплетени кръгове, Не знам, тази идея не ми харесва, предпочитам да бъде спирала, движеща се нагоре - по-оптимистично е. 

За мен целта на пътуването е да събираш мигове, в които си щастлив, обичан и имаш болезнена необходимост да отдаваш любов. Тези моменти са като гориво за нашето успешно пътуване. Понякога заради своята неопитност, и ненамирането на ключа към съкровените си мисли и желания, събираме миговете по погрешен начин, което ги унищожава, защото те са толкова нежни и крехки. Още по-пагубно, на границата на необратимото е, когато не можем да различаваме миговете и не успеем да се възползваме от богатството, което те ни предоставят. Тогава идва дългия престой в нищото, на спирката на собственото самосъжаления, обърканост и безумие. Изтъкани сме от толкова емоции, а като подправка и здрав разум. Емоцията е средство, с което събираме и пазим миговете, а добре дозираната подправка разумът - това, с което ги разпознаваме. А ако не успеем да различим или определим собствените си емоции? Ще се затворим ли в себе си между дебелите и притискащи стени на въпросите “Кой съм аз?”, “Къде съм?”, “Защо съществувам?”. Всички тези тягостни мисли ме карат да вярвам, че просто трябва да вървим напред и да не позволяваме на никой и нищо да ни спъне и контузи, докато крачим смело по нашия маршрут.

Не засягам темата за картографа, който изготвя картите и маршрутите на нашето пътуване. Иска ми се да вярвам, че подбудите са му от най-благородните и наистина има стълба издигаща се към небето или поне до същността на истинското ми “аз”.

И на финала малко за началото и края. Ирония е, че ни е съдено да ги видим или по-точно по начина, по който сме свикнали да възприемаме всичко около и вътре в нас. Действителността се изкривява и началото и края са в друго пространство, което може би е начало на нов път или състояние на вечен покой и/или блаженство. Изложението е опит да запълня дупката в себе си в моменти, в които започвам да губя надежда за смисъла на съществуването и ме тормозят въпросите за различието в съдбите и тяхното направление, болката, смъртта на любимите хора и структурирането на аз - концепцията.