Начало arrow Литература arrow Есета arrow Драмата на човека и времето (есе)

Драмата на човека и времето (есе)
Оценка: / 49
СлабОтличен 
Автор Кристина Цветкова   

Човекът във времето, човекът през времето..... или човекът и времето – това е една от големиет теми в романа на Димитър Димов. Често „Тютюн” е определян като роман на един живот, на едно поколение. История, която ни води през възходи и падения, до истината... тъжната, непоколебима истина за връзката между света, в който живеем и промяната, която ни е нужна, за да дишаме.

Човек, който броди и се съмнява - този човек е неспокоен. И се тревожи за бъдещето си. А как само го измисля – по-добро, далеч по-добро.....

Понякога затъваме в мизерията. В душевната мизерия на едно съзнание, отказващо да избере ценното, опиянено от мисълта за блясъка. Колко красива би могла да бъде историята на Ирина и Борис, нали? Защото за любовта, човек често жертва много, готов е да променя себе си. Но героите в романа поставят на първо място мечтите си – превръщат ги в цели и вървят към тях, въпреки всичко... И може би в това се крие драмата им – в отказа от „щастието”? Примамлива е мисълта за успеха. И не трябва да съдим хората заради изборите, които правят. Защото решенията са техни. Но е тъжно да гледаш как цял един живот потъва бавно в калта, от която се опитва да се измъкне.

Времето никога не е било наше притежание. То е това, което винаги сме се стремели да изпреварим. То е и онова, което ограбва мечтите ни, защото понякога ни подминава... И тогава се чувстваме малки, нищожни, търсим спасение в илюзиите, защото от заблуждението май боли по-малко. 

Драмата на осъдените души... на душите, осъдени да бродят вечно – сами, но повече от всякога – самотни. И това е страшното, това е чувството, от което винаги сме бягали. Ирина и Борис не успяват да се измъкнат от водовъртежа на страстта, а тя е движещата сила в тяхната история! Страстта определя посоката, мислите, решенията. От нея зависи накъде ще поемеш по пътя си, коя ще бъде следващата спирка и кога отново ще посмееш да се довериш. Оплетени до край, те остават в този капан на своята привързаност..... към това, което ще ги убива бавно, към измамния външен блясък и примамливата прегръдка на повърхностното съществуване.

Времето не прощава. И не забравя. Точно когато мислиш, че всичко е отминало, че си се скрил, че „прегрешението” ти ще остане ненаказано, получаваш заслуженото – онова, което сам си привлякъл в живота си. Защото това, което поднасяш към външния свят, се връща обратно при теб, някога.

Понякога времето те оставя да продължиш напред. Като велик съдник то ще реши до къде точно ще ти бъде позволено да стигнеш, ще сложи граница, която няма да преминеш.

Понякога времето превъзпитава. Изважда те от тази реалност, поставя те в друга – то е кукловода, ти марионетката. Търпиш модификации, разделяш се със стария си свят, учиш се от новия. Цената ли? Безкрайни жертви, които превръщат и теб самия в жертва. Спираш да се развиваш. А времето не обича паузите. То не спи, не замръзва... вечно случващото се нещо отново те дърпа напред... няма почивка за теб, не винаги осъзнаваш какво се случва. Просто вървиш и се надяваш идващото зад ъгъла да е онова, което очакваш, което искаш, което заслужаваш.

Времето е велик манипулатор. Опитва се да моделира мечтите и желанията. А когато прекалено много се възпротивиш и започнеш да му „пречиш”, то някак си пак успява да те накара да се чувстваш победен... от обстоятелнствата..... и от себе си. А времето в „Тютюн” е описано като огромеон разрив, в който всичкси ценности се преобразуват – старото умира и се ражда новото. И уж всичко влече героите към светлото. Но това е само привидно, защото „осъдените души” отново биват привлечени към параметрите на старото – на това, с което до болка са свикнали, от което черпят сили и което изтощава душите им. „Бившите хора” са пленници на своята порочна природа и умират на прага на новия свят.

Времето е безпощадно, не винаги отпуска втори шанс... и не за всеки. И всеки път, когато устремени поемаме по пътя нагоре – към върховете, не е зле да се замислим дали пустотата и цинизма на този свят няма да ни променят до неузнаваемост, да ни поразят тотално. На това ли се опитва да ни учи времето? Това ли предвещава? Крах, ако не играеш по правилата му и бързаш прекалено към целта си? Защото движението по пътя на успеха не може да има за ускорител само страстта и уменията. Нуждае се от мяра, която да гарантира смисленост в човешките действия. Затова и цената на илюзиите може да се окаже много голяма, почти непосилна за изплащане. Виновен ще бъде този „свят-демон”, който превръща мечтата в преситеност, волята в безпардонна циничност, смъртта в смъртоносно безстрастие, което идва в последна сметка като разплата за изгубените илюзии и сгрешения път. Но това е и част от опадъчния чар на времето, поднесен от мотивите за самотата и опустошението.

С основание можем да говорим за един единен свят в романа – за драмата на съвременния свят, поднесена ни чрез множеството гъвкави задкулисни манипулации на времето. Време, което определя кой, кога и как да успее или да опропасти живота си. Време на капризи, на смело заявявани желания и тотално погазени мечти. Болно време на болни души и копнежи. И може би пред „съда на историята” остатъците, които отново времето е пощадило от човешката душа, ще бъдат попитани за цената, плащаща се за кризата като упадък и кризата като поврат към надежден изход. И пак времето ще ни подскаже, че личността умира веднъж, когато бясно защитава своя индивидуализъм и втори път, когато оставя този индивидуализъм да й бъде отнет.