Начало arrow Библиотека arrow Иван Вазов arrow Под игото - Тлъка в Алтъново

Под игото - Тлъка в Алтъново
Автор Иван Вазов   

Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края.

Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка.

Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова.

- Добре стана, че дойде у мене... Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата - рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята.

Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо.

- Чухме, чухме и ние - каза бай Цанко; - та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света?

- Няма ли да ти напакостя нещо?

- Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка... да носи байрака - шегуваше се Цанко; - на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар...

Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици - разкош тая вечер.

Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание - обичай, завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по личните девойки.

- Виж там оная, червенобузестата, дебелата. Тя е Чонината Стайка... Виж как жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска да я разсмее... Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят, като се омъжат... Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с оногова, дето мустаките му стоят като опърлени... Каква е гивиндийка тя, хвърля очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а до нея - Райка попадиина... Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки; видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го пернах с ръжена тогава... афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет души отбор ергени, но баща й не я дава... Държи я за домазлък, лалугерът недни... Знаеш, той прилича на лалугер... Иван Недялковия ще да я грабне, отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на нашата слива, но е нехра - тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова, дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я взема - хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази... До наша Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като ластовичка, слушай я само...

Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от "Божествената комедия", дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един обитателите му и разказва историята им.

Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял погълнат от картината, а не от тълкуването й. По-смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия пол. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше.

- Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! - извика весело стопанката, която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се готвеше гощавката. - Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените, нашите ергени не струват за бъзев гребен - не пеят...

Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях - всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по ниска нота.

 

Ето песента:

 

Добро ле, два се млади, Добро ле, залибили,

Добро ле, залибили, Добро ле, от мънинки,

Добро ле, срещнали се, Добро ле, снощи вечер,

Добро ле, в улицата, Добро ле, в тъмнината,

Добро ле, па седели, Добро ле, хоратели.

Добро ле, месечника,Добро ле, рог подала

Добро ле, звезди небе, Добро ле, обсипаха,

Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат,

Добро ле, още седат, Добро ле, разговарят.

Добро ле, водата й, Добро ле, скреж хванала,

Добро ле, кобиличка, Добро ле, явор стана,

Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат.

 

Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван Боримечката хвърляше очи - да я изяде - на Станка Чонина, която усърдно задиряше.

- Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! - издърдора той гръмогласно.

Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката.

Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче - момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:

 

 

Иване, гълъб шарени,

Иване, тънка тополо.

 

Смехове.

Друга пое:

 

Иване, мечка пустяла,

Иване, дълги саръко!

 

Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:

 

Пейкина леля думаше:

 

- Пейке ле, моме, Пейке ле,

яката думат хората,

хората, ближни комшии,

че ми си гойва, крьвена,

че ми си трудна, дебела

от чичово си ратайче.

 

- Лелю ле, мила леличке,

нека се думат хората,

хората, ближни комшии -

аз съм си гойна, кръвена,

и съм си тръдна дебела

от бащина си белия,

белия и загария,

че доде хляба омеся,

по кошле грозде озобя,

по ведро вино изпия...

 

От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:

- Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.

- То си е явно: или песен лъже, или мома лъже... - отговориха.

Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас:

 

- Пейке ле, ружо в градина,

Твоето ситно плетене

и моето често ходене,

давно не бъде залудо;

давно се, Пейке, вземеме.

 

- Йонко ле, черни ратаю,

да беше Пейка любила

таквиз свинари кат тебе,

свинари и говедари,

болярски черни ратаи,

с момци бих плет градила,

тебе бих, Йонко, турила

на мали врата долен праг,

та кога мина замина,

телците да си изкарвам -

чехлите да си накалям,

о тебе да ги изтривам!...

 

На обида кървава - отмъщение страшно.

Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Това още пo` подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скарa`:

- Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?...

- Тъй, тъй, гургувичета - избъбра една присмехулница, - и двамата в чаша да ги изпиеш.

Пак се разкикотиха веселите девойки.

- Които се карат, те се обичат - каза Цанко с помирителен тон.

Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи.

- А които се обичат, те си приличат - продума Неда Ляговичина.

- Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага - отзова се Горанът, братовчед на Боримечката.

- Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място - покани ги Цанко.

Момците запяха дружно:

 

 Сиромах Стоян, сиромах!

На два го пътя вардеха,

на третия го хванаха,

черни му върви развиха,

мъжки му ръце вързаха;

па Стояна заведоха

на Ерин попа в дворови.

Попа имаше две моми

и третя - Ружа снахица!

Ружа си мляко биеше

на мала врата градинска,

а моми двори метяха,

па си Стояну думаха:

 

- Байчо ле, байчо Стоене,

зарана ще те обесят

на царювите дворове,

царица позор да гледа

и царювите дечица. -

 

Стоян си Ружи говори:

Ружо ле, попова снахо,

не ни е жално за живот,

не ми е кило за бял свят:

юнак не жали, не плаче.

Ами те моля, Ружке ле,

ризата да ми операт,

косата да ми разрешат,

че ми е драго, Ружке ле,

кога челяка обесят,

ризата да му се белей,

чумбазът да се развява...

 

Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен.

- Ето, тоя Стоян - помисли си той - е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда... Иска само да умре хубавец!.. Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин... Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата... Такава борба мечтая аз и такива сили търся... Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата...

В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините... Кавалът е арфата на българските планини и полета!

Всички сега слушаха омаяни и гълтаха родните п понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пред огнището, с ръце на хълбоци, заплесната, слушаше. Но в истински възторг се намираше сам Огнянов, който насмалко щеше да изпляска с ръце.

Шумните разговори и смехове се подновиха. Но Огнянов отдаде внимание на разговора, в който чу името Петър Овчаров, Райчин, Спирдончето, Иван Остенът и някои други се разговаряха за бъдещето въстание.

- Аз съм вече съвсем готов за сватбата, очаквам само и револвера си от Филибе. Пратих и сто и седемдесет гроша за него; три овена отидоха - казваше Петър Овчарят, председател на местния комитет.

- Ама наздраво ние не знаем кога ще се вдигне байракът. Едни думат, по Благовец ще си закървавим ножовете, други - по Гергьовден, а вуйчо Божил го туря навръх маис... - казваше Спирдончето, снажен и хубавеляк момък.

- Ти гледай, щом кукне кукувица и се зашуми гората... но аз и сега съм готов: който час рекат.

- Ех, нашата Стара планина много юнаци е посрещала, та и нази ще посрещне - каза Иван Остенът.

- Петре, ти казваше за даскала: та двама души претупал, а? Юначага!

- Кога ще ни дойде на гости да му целуна ръчицата, дето е галила тъй хубаво? - питаше Райчин.

- Той ни превари, даскалът, ама и ние ще се погрижим да го достигнем. И наша милост отбира малко от занаята - отговори Иван Остенът.

Иван Остенът беше юнак и вещ стрелец. Убийството на Дели Ахмеда лани се приписваше нему. Затова и местните турци го извардяха, но безуспешно досега. На вечерята пиха за здравето на Огнянова.

- Да даде господ жив и здрав да го видим скоро... Взимайте пример, момчета, от него - казваше Цанко, като гаврътваше паницата с виното.

- Аз се хващам, с който иска - обади се нетърпеливата булка Цанковица, - че утре рано рано ще ни довтаса като сокол тука.

- Хъ, що думаш, булка Цанковице? Ами аз, като бе тръгвам за К....! - каза угрижено Райчин. - Ако дойде, вие го задръжте за кървавицата... Да се повеселим по Коледа.

- Каква е тая врява навън? - извика Цанко, като не допи виното си и стана.

Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Цанко и булката изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:

- Свърши се и една работа, да е хаирлия.

- Какво? Какво?

- Боримечката грабнал Стайка.

Всички извикаха учудени от тая изненада.

- Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.

Вдигна се весела глъчка.

- Ами как тъй? А! Той затова излезе по рано, а по него, Горанът, братовчед му.

- Възчакал я зад ритлите, при вратника - продължаваше булка Цанковица - и грабнал Стайка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка, кому минуваше през ума?

- Право да си кажем: те са си лика-прилика... - каза един.

- Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана - смееше се друг.

- Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия - каза Цанко.

- Па и на мене ръкав да дадат, аз си искам правото - кряскаше булка Цанковица; - то се вика, аз сватувах.

След малко гостите си излязоха развеселели.