Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow За любознателните arrow Възстанието на Асен и Петър

Възстанието на Асен и Петър
Оценка: / 21
СлабОтличен 
Автор Димитър Маневски   

 

...Скоро бунта се разпространил в цяла Югоизточна Тракия и отчасти в Странджа. В Паристрион пламнали районите на Овеч и Преслав. Скоро бунта прерастнал в стихийно антивизантийско въстание. Същевременно през ноември 1185 в ромейския лагер край Кипсела (откъдето Алексий ІІІ ръководел офанзивата срещу норманите) пристигнали двама български боляри. Това били владетелите на Търново – братята Асен (известен по това време повече с прякора си Белгун) и Теодор. Предполага се, че те били едри боляри с влияние над българската аристокрация в Мизия. Освен това има предположения че били потомци на българския владетелски род от първото българско царство. Скоро те били приети на аудиенция при императора. Никита Хониат представя срещата в следната светлина: „Не желаейки да започнат въстанието без какъвто и да било повод, те се явили при императора, когато се намирал в лагера в Кипсела, като го молели да ги приеме в ромейската армия и с императорска грамота да им даде едно не твърде доходно място в планината Хемус (Стара планина)” Тяхната молба не била удволетворена, понеже божествената воля е по-силна от човешката. Тогава те започнали да се оплакват че били пренебрегнати. След като настоявали без резултат на своята молба, заговорили по-настрана по-дръзки думи, като намеквали за отделяне от държавата и за това, което ще направят, като се завърнат в своето отечество. От тях особено смел и дързък бил Асен. Дори той по заповед на севастократор Йоан Ангел бил напляскан по лицето заради своето безсрамие. „Така те се завърнали, без да постигнат целта си, и били твърде много обидени”. Причината за дръзкото държание на Асен Хониат определя така; „българите поначало се държали високомерно към ромеите, защото се осланяли на непроходимите си места и се одързостявали от крепостите си, които били твърде многобройнии стърчали над отвесни скали.” Трябва да се има предвид, че Никита Хониат се стреми всячески да очерни императора изкарвайки го единствено виновен за последвалите събития чрез неумелите си действия. Най голямо недоумение буди израза „божежествената воля е по силна от човешката”. На никого обаче не му става ясно какво общо има „божествената воля” с дребното искане на Асен. Ясно е че с този израз Хониат прикрива нещо, най-вероятно е имало сериозна причина императора да направи този отказ и именно тази причина доказва компетентността му поради което е и премълчана от Хониат. Според съвременните учени двамата братя са искали нещо, което императора добре е знаел, че не бива да им дава. Може би командването на войските в Паристрион или права подобни на тези на Лъв Сгур в Пелопонес (който практически бил откъснал тези земи от Византия макар номинално да признавал императора за свой господар). Исак ІІ знаел че ако разреши това, то българите бързо ще съберат армия и предвид на течащия в момента антиромейски бунт може да се отцепят от Византийската империя. Отказът на императора от друга страна бил удобен повод за въстание. Трудно е да се каже кога двамата братя са поели командването на антиромейския бунт, вероятно веднага след връщането им от срещата при Кипсела. След завръщането си в Мизия Асен и Петър изградили храм на Свети Димитър, като сложили в него чудотворната икона на светеца, която по чуден начин се озовала от Солун в Търново. Разнесъл се слух, че след превземането на Солун от норманите Свети Димитър напуснал градът и дошъл в Търново да покровителствува българите. На откриването били поканени ромейски митрополити да осветят храма. След церемонията те били арестувани и заставени да ръкоположат местния свещенник Василий за архиепископ. След това било обявено създаването на независима българска църква. Архиепископ Василий коронясъл Теодор за български цар под името цар Петър ІV. Ромейските митрополити се обявили против ставащото като особено активен бил видинският. Нещата стигнали до там, че българите го убили. Каква територия са контролирали въстанниците не е добре известно, ясно е само, че Търново бил центъра. По вяка вероятност тогава е стаало обединяването на двете въстанически групи в Търново и Източна Стара планина. За последвалата българска офанзива не се знае абсолютно нищо освен че Преслав, центъра на тема Паристрион издържал удара и затова за столица било обявено Търново. Скоро след това българите овладели цяла Мизия с изключение на Варна. По-сложно е положението с Видин. Най-вероятно този град оставал под унгарска окупация и така и не бил върнат на ромеите. След овладяването на Преслав той бил обявен за столица макар да било ясно, че не той а Търново ще изпълнява реалните столични функции. Това обаче било важно от психологическа и историческа гледна точка. Чрез избора на името Петър за царя и Преслав за столица у никого не оставало съмнение че въсттанниците не са поредните честолюбци във Византия, а наследници на древната българска държава.

След успеха в Мизия българите прехвърлили бойните действия в Тракия. Българските войски били командвани от Асен който още от самото начало се проявявал като по-активен и войнствен от брат си. Българите опустошавали предимно приморска Тракия, където бил избухнал бунта и отвличали на север много добитък и хора. Императорът погледнал сериозно на ставащото и през лятото на 1186 силна ромейска армия се появила в Северна Тракия. Българите не могли да се противопоставят на добре обучените и въоражени ромейски войски и се изтеглили в Стара планина. Ромеите минали в настъпление и се опитали да овладеят един от проходите. Боевете не били особено ожесточени, но ромеите все не успявали да постигнат успех. Внезапно паднала гъста мъгла помогнала на ромеите да преминат въпросния проход незабелязано от българите. Появата на ромейската армия в тила на българите предвещавала пълен успех поради голямата трудност на българите да воюват с ромеите в равнината. Допълнителна трудност представлявал факта, че по това време се прибирало житото и населението не могло да бъде бързо мобилизирано за военни действия. При това положение между цар Петър ІV и Асен започнали спорове относно линията на поведение. Асен настоявал за съпротива докрай, а цар Петър ІV бил за мирни преговори. Този спор направил съпротивата окончателно невъзможна и скоро Асен със своите привърженици преминал Дунав и заминал при куманите да търси помощ от тях. Цар Петър ІV капитулирал пред императора и поискал преговори. Въпреки капитулацията положението в Паристрион сиоставало сложно. Българите вече били обедининени и предявявали общи искания, и това на фона на нарастнала неприязън към ромеите и почти непокътната българска армия. Императорът трябвало да държи сметка и за Асен и куманите които можели да се намесят. Тази намеса била сигурна при започване на бойни действия в Мизия, ясно било, че куманите едва ли ще изпуснат този случай да опустошат ромейските земи. Така че император Исак ІІ Ангел бил принуден да се предовери на Петър и неговите обещания за покорство, освен ако ромеите не искали тежка и жестока война с българите и куманите, нещо което засега Исак ІІ желаел да избегне. Ромеите взели чудотворната икона на Свети Димитър, хвърлили в огъня кръсците по нивята и се завърнали в Цариград. В Паристрион бил оставен малък гарнизон, по скоро по политически отколкото по военни съображения. На всички било ясно, че не само този, но и много по-голям гарнизон не може да се справи с ново надигане на българите. Докато се случвали тези събития Асен успял да сключи съюз с куманите. Те били убедени да участват в поход в Мизия, срещу което им бил обещан свободен достъп до Тракия, която да плячкосват. Тук трябва да се каже нещо важно за българо-куманските връзки по принцип. Българите винаги търсели помощ само от третостепеннни кумански вождове, които имали малко влияние в Кумания, от които българските царе можели да изискват абсолютно подчинение без да се притесняват за тяхната лоялност (малките вождове и при най-добро желание не можели да навредят сериозно на българите). В същото време в Цариград император Исак ІІ Ангел провъзгласил победата си над българите с пищни тържества. Ето кратък портрет на Асен от Сергий Колива в неговото похвално слово за император Исак ІІ Ангел: „Може би ако не беше варварин, Омироваота Калиопа би те убедила, че думите на благородниците са превратливи и че като идвате двамата, помисли това преди другия... Понеже се числеше към варварите и поради това не разбираш елинската мисъл, ти все пак трябва да сториш това, дори да бе нужно да подражаваш на природата на безсловестните животни, която без да бъде научена избира онова, което е полезно, и не греши в преценкитеси”. Никита Хониат в своето похвално слово представя Асен и разказва за Петър. Асен е определен като „Обесник от север, който заслужава да бъде бичуван” и „престъпник заел се да преследва недостижимото”, а Петър е „долен роб който се възгордял в безумието си и смятал себе си за недостижим след като се укрепил здраво в пропасти, гъсталаци и скалисти урви”. Сеггий Колива разказва за потушаването на въстанието така: „ императорът приближи към себе си единият от действащите на запад родни братя въстанници, като изтръгнал из кръвта на раните неговото кораво сърце”. Йоан Сиропулос пише в своето похвално слово, че Петър „прегънал коляно” за разлика от онзи „широко представян като негов кръвен брат, бидейки дързак и необуздан по подобие на упоритите магарета”. В похвалното си слово Георги Торник дори сравнява Петър с апостол Петър и така индиректно императора с Исус Христос. „Първобунтовникът Петър се разкаял, оправил се от падението към гибел и се възвърнал към предишното благоразумие, понеже не го изостави доброто да мисли като верен поданник”. „И затова той пръв изпита твоето състрадание, за да разкаже за него на многото си съроби и братя. Той ще стои зад тях като първожертва за спасението, подобно на рибаря Петър, пръв ударен измежду апостолите и вразумен, нека ми бъде позволено да сравня тук неговите дела с апостолските, не можеше и той да не се изправи и да се закрепи непоколебимо. По такъв начин, като само се промени, той ще вразуми и двамата си братя, които са тъкмо във въстанието.” Намерили се обаче и зли езици които не споделяли празничното настроение. Те смятали, че Исак ІІ е по-велик от Василий ІІ защото втория покорил България след тежка 40 годишна война и с цената на огромни жертви, докато Исак ІІ покорил България само за няколко месеца и почти без жертви. Впрочем тези хора не били далеч от истината.

Някъде през края на 1186 Асен начело на голяма куманска армия преминал Дунава и навлязъл в Мизия. Почти веднага той бил подкрепен от огромен брой хора. За съвсем кратко време българите овладели цяла Мизия с изсключение на Варна и Видин. Цар Петър ІV заминал да резидира в Преслав като официална столица. Самият цар Петър ІV запазил официалната си титла на пръв цар, но за цар бил коронясан и Асен, и на всички било ясно, че всъщност по-енергичният цар Асен І ще управлява България. Още повече, че той станал върховен главнокомандващ на българската армия. За своя столица цар Асен І избрал Търново. Веднага били взети мерки за усилване на натиска по посока на Цариград. В дукат България бил изпратен Добромир Хриз начело на 500 души със задача и там да вдигне въстание. По някой мнения Добромир Хриз бил изпратен там едва през 1194. Овладели стабилно Мизия българите минали в настъпление и в Тракия. През есента на 1186 българските войски преминали балкана и започнали да опустошават северна Тракия. Заплахата била значителна тъй като българите овладели подбалканските полета и планината Средна гора (намираща се в северна Тракия). Тази планина българите можели да използват като предно укрепление за да нападат равнините на Тракия. Българите нахлули дълбоко в Тракия и извършили значителни опустошения. Особено се проявили в това отношение куманите. За да бъдат спрени българите срещу тях бил изпратен талантливия пълководец севастократор Йоан Ангел – чичо на императора. Действията на неговата армия донесли известен успех и нападенията на българите били ограничени. Скоро обаче император Исак ІІ Ангел заподозрял чичо си, че иска да извърши преврат и го снел от поста му. Командването на армията било поверено на опитния военоначалник кесаря Йоан Кантакузин. Той бил женен за сестрата на императора и бил ослепен навремето от император Андроник І. Още от самото начало той подходил към задачата си твърде немърливо, подценявайки твърде много българите. Той разположил лагера си близо до планината и при това не го укрепил както трябва. Една нощ българите внезапно слезли от планината и щурмували ромейският лагер. Изненадата била пълна, ромеите изобщо не могли да се противопоставят. Много от тях били убити, още повече били пленени и само малцина успели да се спасят с бягство. Самият Йоан Кантакузин едва успял да се спаси с бягство изоставяйки целия си багаж. На другия ден цар Петър ІV и цар Асен І се разхождали пред войските си облечени в сините кесарски одежди на Йоан Кантакузин. Това станало някъде в края на 1186. Раздразнен от пълния провал на зет си император Исак ІІ Ангел го снел от поста му. През февруари 1187 срещу българите бил изпратен прочутият военачалник Алексий Врана, победителят на норманите. Пристигането на талантливия и опитен военачалник предвещавало сериозни неприятности за българите. Почти веднага след назначаването си Алексий Врана предприел офанзива. Българите били притиснати и принудени да ограничат нападенията си. Скоро обаче офанзивата замряла без видима причина. Ромейската армия се разположила на лагер край „черни хълм” вероятно манастирските възвишения откъдето следяла ситуацията но без да предприема активни действия. Алексий Врана непрекъснато повтарял на императора, че войната е много трудна и искал все повече подкрепления. Резултата на всичко това бил, че в края на март Алексий Врана се обявил срещу император Исак ІІ Ангел и потеглил с армията си за Цариград. При Одрин той бил обявен за василевс и обявил открито претенциите си за трона. В първото сражение той разгромил императорските войски и блокирал Цариград по суша. При Харисеевата врата се стигнало до сблъсък, а при опита на императорските войски да отстъпят и до сериозно сражение. Тук се проявили пленените при Димитрики нормани. Те заедно с конницата притиснали императорските войски към стените и само стрелците от стените ги спряли. В края на юни 1187 се състояла нова битка под стените на Цариград. В нея Алексий Врана бил убит в двубой с втория императорски зет Конрад Монфератски. Така приключил опита на Алексий Врана да стане император. Оцелелите в битката привърженици на Алексий Врана избягали в България. Скоро обаче императора дал амнистия и те се завърнали в Цариград. Възползвайки се от междуособиците във Византия българите подновили нападенията си и скоро техни отряди нападали околностите на Пловдив и Агатопол. След отстраняването на Алексий Врана императора отново се заел с българите. Той счел положението за толкова лошо, че лично се заел с командването на войските. Тук трябва да се каже, че неизвестно кога българи и сърби сключили съюз заобщи действия против ромеите. Също така е неизвестно кога била подновена сръбско-ромейската война. Най-вероятно 1186. Императорът решил да проведе голяма кампания срещу българите и да ограничи нападенията им. В изпълнение на този план през есента на 1187 войската била съсредоточена в Тавроком (югоизточно от Одрин). Тук императора спрял за почивка и изчакал зет си Конрад. Скоро той пристигнал, но между тях избухнал жесток спор. Конрад бил женен за принцеса Теодора и се възприемал като престолонаследник. Не стига това, но и искал власт сега. Императора естествено отказал да му я даде. След този спор Конрад Монферадски заминал за Константинопол, а оттам за Светите земи. В Тавроком императора получил вест, че българска армия заедно с голям брой кумани опустошават околностите на Лардея. Императора се уплашил, че българите може да напреднат на юг и да заемат клисурата на река Тонзос между планините Сакар и Странджа, което щяло да затрудни придвижването на ромеите. Затова Исак ІІ взел 2000 конници и избързал напред като заел крепостта Бастерни контролираща споменатата клисура, готвейки се да отбие евентуална българска атака. Такава обаче не последвала. Три дни по-късно тук пристигнали основните сили на ромейската армия. Тогава до императора дошла вестта, че българите и куманите вече са се изтеглили зад Стара планина. Тогава ромейската армия била разделена на две части, малка част командвана от Андроник Кантакузин потеглила за Анхиало където трябвало да смени местния гарнизон. Останалата армия командвана от императора потеглила за Боруй. Не били изминали и 20 км когато дошла вестта, че голям брой кумани се намират в околностите на Лардея и се готвят да прехвърлят през балкана голям брой пленници и много плячка (предимно добитък). Ромеите веднага прекратили похода си към Боруй и потеглили за Лардея. На 7 октомври 1187 ромейската армия застигнала южно от Лардея куманите. Под прикритието на силен авангард ромеите започнали преследване, но тогава върху тях връхлетял куманският ариегард. Атаката била толкова мощна че ромеите се принудили да развърнат армията си в боен ред и да минат в отбрана. Куманите следвайкисвоята тактика многократно нападали ромеите след което се оттегляли за прегрупиране. Накрая те минали в атака вече с цел да разгромят ромеите. Разгоряла се ожесточена битка и скоро ромеите започнали да се огъват. От поражение ги спасил резервът командван лично от император Исак ІІ, който се намесил в боя в последния момент. Никита Хониат разказва: „Ние щяхме да бъдем опозорени от този безумен народ, ако сам императорът не беше дошъл на помощ със своята още незасегната фаланга. Тръбите, които засвириха бойна песен, медноустите рогове, които затръбиха, и образите на драконите, които се виждаха, издигнати на копия и развяващи се на вятъра, изплашиха неприятелите, понеже даваха представа за по-голяма войска.” Куманите били разпръснати и побягнали. В последвалото преследване ромеите успели да освободят пленниците и да овладеят малка част от плячката. Куманите обаче успели да се изтеглят запазвайки напълно своята боеспособност и спасявайки по-голямата част от плячката. След битката при Лардея ромеите побързали да се изтеглят към Одрин. Там се състоял нещо като парад на победата, в който освободените пленници възхвалявали и славословели императора. Радостта била толкова голяма, че в тези възхвали сякаш се присъединили и освободените животни с мученето си, поне така уверява Никита Хониат. Много скоро в Одрин Исак ІІ получил вест, че българска армия командвана от цар Асен І е нападнала околностите на Боруй. Ромейската армия побързала към Боруй, но когато го наближила императора получил вест, че българите вече се оттеглят към балкана, а същевременно друга българска армия опусташавала околностите на Агатопол. Императора решил да преследва цар Асен І. Накрая ромеите застигнали българите в самото подножие на Стара планина. Цар Асен І обаче не пожелал да влиза в битка и изтеглил хората си в планината. Напразно ромейските рогове свирели за атака, а армията се подреждала в боен ред, българите не пожелали да излязат от горите. Ромеите пък не посмели да ги последват в планината. След неуспеха при Боруй ромеите потеглили за Агатопол за да се срещнат с другата българска армия. Когато ромеите наближили Агатополдо императора дошла вест, че българите вече са се изтеглили, а същевременно армията на цар Асен І отново е слязла в равнината и действа в непосредствените околности на Пловдив. Когато ромейската армия наближила Пловдив Исак ІІ научил, че цар Асен І вече се е изтеглил и сега армията му се насочила към околностите на Агатопол. „Това правеше единият от братята – Асен, който беше изключително съобразителен и твърде способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение” коментира бойните действия Никита Хониат. Станало ясно, че ако бойните действия продължат в този дух надмощието ще си остане в български ръце. Единственото, което спирало българите да вземат пълно надмощие била невъзможността им да превземат крепости. След като император Исак ІІ Ангел се убедил, че не може да разгроми българите, той решил да прехвърли Стара планина и да бие българите на тяхна земя. Идеята била добра, но изпълнението се очертавало доста сложно тъй като в този момент сръбската офанзива се развивала добре. Сърбите вече били превзели Ниш и правели настойчиви опити за превземането на Средец, и както изглеждало скоро щели да успеят. Българите от Софийското поле също не били спокойни и имало опастност от въстание. Така, че императора решил да прехвърли армията си в Средец. Освен посочените причини имало и други. Ромеите знаели, че тракийските проходи на балкана са добре охранявани от българите, а софийските били по-слабо охранявани, така че когато се разправели със сърбите ромеите можели да нападнат и българите. През късната есен на 1187 ромейската армия командвана от император Исак ІІ Ангел пристигнала в Средец и започнала военни действия срещу сърбите. Ромеите успели да отблъснат сръбската офанзива към Средец, но без да успеят да минат в контраофанзива. Исак ІІ се готвел за война с българите. Освен това императорът се свързал с унгарският крал Бела ІІІ и измолил от него светите мощи на Свети Иван Рилски. Те били отмъкнати от унгарците през 1183 по време на войната. Идеята била, че местните българи ще се впечатлят от религиозната му ревност и няма да въстанат. Крал Бела ІІІ се съгласил и скоро в Средец пристигнали мощите на светеца. Планът излязъл успешен и българите в софийското поле запазили спокойствие. Тъкмо когато ромеите се готвели да преминат балкана, за да воюват в Мизия времето внезапно се влошило: „Когато слънцето се наклони и пое земният си път, реките се сковаха от студ и понеже тамошният климат е изобщо северен и студен, натрупалият се сняг покри лицето на земята и не само изпълни пропастите, но затвори и вратите на къщите” разказва Никита Хониат. За преминаване на планината в тези условия вече и дума не можело да става...


 

Източник: сп. "Българска наука" бр.15