Начало arrow Литература arrow Есета arrow В дълбините на моята мъка (есе)

В дълбините на моята мъка (есе)
Оценка: / 12
СлабОтличен 
Автор Тотка Василева   

   

    Тази вечер тя отново прекрачи прага на моя дом. Погледна ме и тихо седна до мен. Мълчеше, както винаги. Леденият й поглед ме пронизваше. Сякаш стрели се забиваха в тялото ми. Искаше ми се да стана, да избягам, но знаех , че беше невъзможно. Самотата щеше да ме следва навсякъде. Усещах присъствието й сутрин, когато отворя очи. Когато се погледна в огледалото виждах нейното отражение. Тя стоеше там и ме гледаше, а после в един миг внезапно изчезваше. Но аз знаех, че тя е тук. Страхувах се от нея, макар и да не го показвах в този момент. И тя знаеше това.

    Отново и отново проникваше в сърцето ми и ми показваше един образ, който така и не успях да забравя. Образът на един човек , безпощадно разбил хиляди красиви мечти. Един човек, отнел толкова много надежди и захвърлил като ненужна вещ една чиста и истинска любов. Въпреки, че оттогава минаха години, този образ продължаваше да ме преследва и да се промъква в съня ми. Продължаваше да изгаря това, което е останало от разбитото ми сърце. Когато надникнех в дълбините на моята мъка, отново откривах неговото лице. Борих се, опитвах се да го забравя, но напразно. Той беше по – силен от мен и не ми позволяваше да го изтръгна от мислите си дори за миг. Времето минаваше, образът му постепенно избледняваше, но никога не изчезваше нацяло. Самотата и празнотата, която остави след себе си, не позволяваха да се изгуби. Всеки път, когато откъснех мислите си от него, тя, Самотата,  идваше, за да ми го напомня. Ден след ден се борих с нея, докато разбрах, че всичко това е безсмислено. Оставих се в ръцете й и сега тя идваше при мен всеки ден и всяка нощ. Вече не ми беше тъй чужда. Макар, че се страхувах  и ми се искаше да избягам от нея, тя бе станала едиствената ми приятелка. И тази нощ отново бе дошла да ме посети, да си поговорим и отново да надникне в далбините на моята мъка...