Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Любов и смърт в битовите творби на Славейков (ЛИС)

Любов и смърт в битовите творби на Славейков (ЛИС)
Оценка: / 36
СлабОтличен 
Автор Драгомир Иванов   

Творчеството на Пенчо Славейков е изключително разнообразно и многопосочно в тематично и жанрово отношение. Въпреки обаче многобройните декларации, че поетът не трябва да живее с обикновените неща от живота, защото той има по-възвишени цели и задачи, Славейков остава трайно свързан със съдбата на народа си, с демократичните и хуманистични традиции на българската литература. В текстовете му можем да открием реалистично изобразени бита и душевността на нацията.

Подобно творческо поведение е естествено, защото бащата на Пенчо – Петко Рачев Славейков, е бил изключително пристрастен към българския фолклор и е възпитал преклонение и уважение към народните песни, легенди, приказки и поговорки у сина си. Затова и съвсем естествено се раждат творби, които са изградени върху фолклорни мотиви и отразяват патриархалния бит и душевност на селянина от онази епоха. Един от основните проблеми е този за битието, в което любов и смърт често вървят заедно.

Тази тема присъства в битовите и битово-психологически поеми от стихосбирката “Епичеки песни” – “Неразделни”, “Чумави”, “Ралица”, “Бойко” и др. В патриархалния свят законите не се интересуват от любовта, но Славейков е модерен творец и решва проблема от гледна точка на новото светоусещане.за него любовта винаги има трагична съдба, защото силата и се проверява не в миговете на щастие, а в житейските изпитания. Героите му следват нейния повик, осъзнават силата и, борят се за нея, дори и след като са я загубили. Смъртта очертава нови хоризонти на нейното съществуване – в спомена за щастието, в дълга към детето или в митичното сливане на влюбените души след смъртта.

Един от текстовете, в които присъства този проблем и дори е изведен на преден план, е поемата “Неразделни”. Построена като разказ в разказа, тя посочва едно типично за патриархалния свят събитие. Родителите имат право да се разпореждат с бъдещето на децата си, да ги годяват по свое усмотрение, без да се съобразяват с техните желания и чувства. Любовта няма значение за запазване на рода, имуществото и продължаването на живота.

Това предопределя съдбата на Иво и Калина. Те се обичат силно и чисто, искат да поделят живота си. За девойката тази любов е като “драголюбно слънце” и осмисля битието и. Силата и верността и обаче трябва да бъде проверена в изпитанието – родителите на двамата млади не одобряват тяхната любов. Иво е принуден да се ожени за друга и, за да не измени на своето сърце, се самоубива. Като разбира за трагичната развръзка на обичта си, Калинастига до трупа на любимия, взема ножчето, с което той се е пробол и също слага край на живота си. Тя изповядва, че “мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!” Поради самоубийството, което бог отрича, те не са погребани на осветена земя в гробищата, а край реката. Там от мъртвите им тела израстват две прекрасни дървета, символ на душите им, на любовта им, която ги прави безсмъртни. Калина и Явор са вплели клони един в друг и нищо не може да ги раздели, защото любовта е вечна: “За сърца що се любяти смъртта не е раздяла...” Така мисли Славейков, така мислят и неговите герои, утвърждаващи, че любовта е най-висша ценност в човешкия живот и макар смъртта да покосява физическата и проекция, тя продължава да съществува.

С голяма художествена сила и психологизъм е изобразен мотивът за любовта и смъртта в поемата “Ралица”. Проследявайки различни социални етапи от статуса на героинята, Славейков разкрива пред читателя идеала си за българка, но и идеята за силата на любовта, неподвластна нито на житейските съблазни, нито на смъртта. Носеща името на цвете и звезда, Ралица внушава представа за красота и обаяние, за собствена физическа и душевна красота. Поетът не случайно сочи сирашката и участ – въпреки това тя е възпитана в духа на патриархалните норми и притежава всички добродетели. Може би това превръща любовта в изключителна ценност на героинята, в смисъл на екзистенцията и. Ралица е изключително красива, но това не я прави горда или високомерна. Чистата и душа и нравствени помисли тласкат сърцето и не към богатия, но необичан Стойчо Влаха, а към бедния, но добър Иво, с вакли очи и благи думи. Любовта прави девойката щастлива и тя, грееща като слънце, споделя радостта си с всички, защото извира от сърцето и. Когато Стойчо я пресреща, за да и засвидетелства своята любов, да и обещаи скъпи дарове, тя не се съблазнява от материалното, което доказва добродетелността и. На заплахите му отвръща твърдо и категорично:

Пусни!... Сърцето сила се незема.

Не е то пита, то не се ломи!

Внушил силата на чувствата и непорочността на помислите, Славейков разкрива, че тя остава непроменена и като годеница и съпруга и отново е водена в действията си единствено от чувствата, които и диктува сърцето. Трудолюбива, нежна, свенлива – тя внушава усещане за изключителна нравствена красота. Усмивката и радва сърцата на хората. Тя спечелва дори любовта на свекърва си, защото двете жени имат обща цел – щастието на Иво. Но историческата памет на народа ни е съхранила още от годините на робство в себе си мъдро познание, станало част от битието и душевността ни. То гласи /изречено още в началото на поемата/: “...кабил ни край не е на хубаво да води тази хубост”. Прозвучало като предчувствие на живелите дълго хора, то се сбъдва. Славейков поставя любовта пред екзистенциалното изпитание – почувствал се пренебрегнат, неспособен да надделее над страстните си чувства към Ралица, Стоичо убива мъжа и Иво. Смъртта слага край на краткото семейно щастие. За поета истинската любов е в страданието, в устояването на житейските бури, силата и като че ли се засилва от самотата. Смъртта на Иво е тежък удар за семейството му. Майката не издържа на болката и скоро също умира. Така Ралица отново остава сама, без близки и без морална подкрепа. Благородството и обаче е толкова голямо, че тя не допуска мисълта, че Стоичко е убиецът, не е способна на зло и като че ли би простила, защото има чиста душа. Скоро героинята ражда мъжка рожба. За да изхранва себе си и детето, тя превива по цял ден гръб по чужди къщи, а до късно вечер е над хурката. Тежък е вдовишкият, сирашки живот, но тя остава вярна на любовта си не по дълг, а по зова на сърцето си. Грее я скътания в душта спомен за Иво. Чрез метафоричното сравнение за цветето, попарено от сланата, което свива листенцата си, за да се предпази от студа, се внушава духовната и сила. Ралица не загубва в голямото изпитание нищо от предишната си физическа и нравствена красота, защото любовта е жива в сърцето и. Израз на несломената и воля, жизнена устойчивост е усмивката, която пак “на устните и цъфва, от живота ненадломена – с несломено сърце”.

В образа на Ралица Славейков въплъщава всичко прекрасно, което бългрката носи и съхранява през вековете в себе си и възпитава в следващите поколения – трудолюбие, вярност, чистота, искреност, силно развито чувство за майчин дълг, което осмисля живота и, но най-вече жизнена устойчивост пред изпитанията на живота, чийто корен е способността да се съхрани любовта.

Проблемът за любовта и смъртта присъства с още по-драматични нюанси в битово-психологическата поема “Бойко” героят на текста обича страстно една девойка, която обаче го предава, измена на любовта му и се омъжва за друг. Бойко страда и не може да се измъкне от пленничеството на тази гибелна страст. Когато майка му казва, че е време да се ожени, той приема това с безразличие и само странна усмивка се появява на устните му. С грижа за него старата му майка му избира невеста – “...а булче му се падна на чест, не булче – злато. Позлати то Бойковата къща.” Носител на всички патриархални добродетели – трудолюбива, нежна, добра домакиня, покорна съпруга, чиста и нежна душа. Райка знае, че човек трябва да се бори за любовта и правото си на щастие. Огрява младата невеста душата на майката, но остава безразличен към нея Бойко. Той не само не отговаря на чувствата и, но грубо я пренебрегва и обижда. След смъртта на свекървата, тя остава без подкрепа и закрила пред грубостите на мъжа си, “саминка като капчца на стряха”. Но Райка е покорна пред съдбата си, решила, че комуто каквато чест се е паднала, това е. И мълком понася обидите. Носи под сърцето си свидна рожба, но не смее да сподели с мъжа си от свенливост и боязън. Веднъж, когато се връща пиян у дом, Бойко я блъсва и тя пада по стълбите, в резултат на което тя помята. Нравствената и сила и благородство проличават, когато съседките идват да я видят. Тя споделя, че се е подхлъзнала и паднала по стълбите сама. Бойко става неволен слушател на този разговор и разбира, че Райка е готова на всичко, за да съхрани семейната чест, въпреки че той не заслужава тази жертва и това отношение. Но благородна и чиста, тя следва нормите на покорство и доброта. Защото семейството е най-висша ценност. Райка умира, но смъртта и става причина Бойко да осъзнае вината си и преминал през болката и загубите, да се прероди нравствено. Останал сам, загубил жена и дете, той разбира, какво щастие е притежавал. Жертвоготовността в любовта става причина да разбере какво е истинска обич. Наказанието за онези, които не са я оженили и са допринесли за нейната гибел са самотата и страданието.

            Наистина тези женски образи – на Калин, Ралица и Райка носят изконните национални добродетели и ги отстояват с цената на живота. По-важно е, че дори и в патриархалния свят в текстовете на Славейков жената се реализира чрез любовта. Основна ценност и в съвременния свят, любовта е мерило за духовност, за способност за саможертва и духовен стоицизъм в живота или в смъртта.