Начало arrow Литература arrow Есета arrow Картини на страданието (есе)

Картини на страданието (есе)
Оценка: / 8
СлабОтличен 
Автор Яна Димитрова   
	

    Градът е Кронос, поглъщащ децата си, неговите гранитни и разблудни пространства са единствено измамата на материята в липсата на граници. Всеки избор е по презумпция несъществуващ, самият акт на раждане е вече предопределил бъдещата и надграждаща се деструктивност на личността. Времето, годините следват зададената конструкция, повторена и повтаряна в множество други съдби и съдбата е само една – невинността – поругана – загубена – и забравена, до момента, когато Смъртта може да отнеме само разпадащото се им тяло, отдавна мъртви в контекста на моралните и личностни представи за стойност.

    Децата на града съществуват в непрекъснато повторените зимни вечери – те са изтрити имена, превърнати в архетипни фигури на страданието, обект, конкретно употребен в отново обезличената тълпа или последователно изхабяван под безразличието й.

    Произведението “Зимни вечери” рамкира в представата за цикъл, но не и развитие, основни образи, разглеждани в предишните творби на Смирненски. Градът е постоянна нощ, в чието хтонично пространство единствените гласове са риданията на предсмъртната агония и тя е удължена и безкрайно повторена в конкретния индивид и всички други идентични на него. Лирическият Аз е безплътна, неназована фигура – наблюдател, способен само да вижда, разбира и разказва характеристиките на периферното съществуване; не може да ги промени и пасивната му роля е средство на прекия изказ, доближаващ читателя максимално до физическото усещане за персонифицираната безнадеждност. Пътят, който извървява е изкривеният мотив за развитие, за промяна, защото нищо не е различно от предхождащата го картина, нито последвано от нов етап или обособена личност, той е само отминаване последователните моменти но обречения, разрушен още в своето начало живот.

    Семейството е агонизиращ разпад, неговият материален и инициращ център е разрушен – бащата е “безхлебен” и “пиян”, той е вече неспособен и фикционално предишната му строгост е обърната в безпричинна агресия, омраза и отчаяние, което ги поражда. Неговата слабост среща зависимостта и крайната безпомощност на съпругата и децата му, които остават единствената основа, над и чрез която да употреби власт и защити изгубеното си достойнство. Активната му роля е ограничена в пасивността на невъзможната промяна и фигурите им се размиват в мъглата – поглъщаща и размазваща болезнено пулсиращите тела, чийто живот е инертно продължаващ въпреки страданието или именно заради него.

    И когато този свят е деструктивност дори креативността е извадена от действителната си идея – тя създава и повтаря мрака, “вковава” безнадеждността и отчаянието и нейните извършители са демонични фигури, които заглушават нечия “цигулка разплакана” – последния невярващ в себе си опит за хармония е размит в хаоса. Огънят е отново утвърждаващ го – той не е знание или светлина, но разглеждан в характеристиките на змията – “вие се, съска, пълзи” – измамен, отровен и унищожаващ и тогава неговата истина е само смъртта.

    Диалогът във внушенията на творбите продължава в образа на слепия старик – той е “задгробно същество”, мъртво за активния свят и умиращо в пасивност. Пряка асоциация със стария музикант в “Децата на града”, той допълва отделената в конструкцията на цикъла “цигулка” - откъснат от аналогичната си креативност, хармония в едноименното стихотворение - и утвърждава загубата или окончателната си смърт.

    Героите на Смирненски са бездействено очакващи, те са натоварени със собственото си нещастие, усилено в съзнанието за него и знаците на живота се мъчат да напуснат – “и всуе се мъчи да пробегне / остър писък на локомотив” – да се откъснат от това пространство, в което съществуват само инертно движещи се мъртъвци.

 

Лирическият Аз възкликва:

Братя мои, бедни мои братя —

пленници на орис вечна, зла —

ледно тегне и души мъглата, —

на живота сивата мъгла.

 

, но е неспособен да го промени, той е отново безплътното разбиране, съчувствие, ясно изразените знание и отношение, които само подчертават безнадеждността – проблемът е осъзнат и наречен, но от това не би могло да следва противодействие, решение.

    И когато Смъртта е очаквана и същностно настъпила в душите, тя е описана в своята финализирана буквалност – шестият структурен елемент в цикъла разказва преждевременната загуба, младостта, която остава неизпитана, неизживяна и тялото, “познало старостта”. Светът е обърната последователност – новият живот е мъртъв, мъртвецът е още жив, а дрипавото детенце се моли и лицето му е поставено срещу иконостаса – то е равносилната невинност и безсилната пасивност и така зададената визуалност е обвързана с портрета на дете в “Уличната жена”. Отново наложена идеята за повторение, за движение по спирала, чиято посока е строго надолу, четирите образа – малката цветарка – умиращата девица в “Жълтата гостенка” – мъртвото момиче от “Зимни вечери” – и уличната жена - показват конкретните, възможните употреби на жената в условията на бедност и невъзможна промяна. Те са цветя с “кратка красота” и бледните свещи са само далечните студени светлина и топлина, които никога нямат. Те ще бъдат или са изхабени под силата на имащата без лице тълпа, под нуждата от материални средства, превърнати в обсебваща всяка тяхна мисъл, същество, цел и накрая те винаги са изгубени.

    Мъглата е задушаваща и поглъщаща всяко тяло и всеки звук – песента, музиката е неуверена, тя напява “незнайни беди”, не Живота, но агонията в него и Смъртта “ тегли полекичка лъка”. Мъглата притиска повърхността, която е не по различна – локви кал – и във вакуума на цикличната безнадеждност последните образи са отново деца – “Братчетата на Гаврош” – които познават бедността и никога незадоволеното искане в нея, които също ще станат кал.

    Повторение на повторението и то е винаги отчаяние и загуба – младостта е неизживяна-изхабена, старостта е мъртво тяло и децата са обречени – притиснати – предначертани; а всяка материя им пречи да виждат нещо различно от постоянната действителност – стъклата са мътни и те са затворени в очакване на вече настъпилия край.